"Овцете не дават вълна. Те дават пример": Теди Москов отговаря на Макс Фриш
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.
Теди (Стефан) Москов (р. 1960 г.) е в най-хубавия смисъл на думата режисьор уличник - нахакан, свободен в избора си на авторитети, провокативен и трогателен. Обича минимализма в театъра или "бедния театър", както той го нарича. Между 1992 и 1998 г. снима 11 епизода от телевизионното шоу "Улицата", отличено със "Златна роза на критиката" в Монтрьо. На сцената в България се помнят постановките му на "Майсторът и Маргарита", "Комедия на слугите", "Одисей", "Фантасмагории", "Мармалад", както и последните му работи - "Няма да платим! Няма да платим!" и "Шекспирин по време на пандемия". В Германия поставя 15 представления, между които "Сирано дьо Бержерак", "Дом №13" по Чехов, мюзикъла "Синьо в синьо", "Одисей", "Макбю"- комбинация от Макбет и Крал Юбю. Съосновател и режисьор на първия частен театър "Ла Страда". През 2002 г. заснема игралния филм "Рапсодия в бяло", а през 2006 г. - документалния "Преводачката на черно-бели филми".
Срещам Теди Москов между две репетиции. Първите минути от разговора потвърждават слуховете, че не е лесен събеседник - нетърпелив, раздразнителен, подозрителен, без особено уважение към уважителните обноски. Постепенно обаче диалогът му с Макс Фриш го заинтригува и той неусетно се превръща в нещо, което лесно може да бъде описано с две думи - брадат и сладкодумник.
Започваме с първия въпрос от "Въпросника" на Фриш. Убеден ли сте, че ви интересува съдбата на човечеството след като вие и любимите ви хора вече няма да са между живите?
- В момента съм в репетиционен процес и това, честно казано, хич не ме интересува. Интересува ме аз и близките ми да сме между живите след премиерата, която предстои.
Извинявайте за думите ми - първо говоря, после мисля! Винаги чувам това, което съм казал, чак след като съм го изрекъл. Все едно някой друг говори в мен. Когато открия кой е този, който дърдори, ще му затворя устата и ще ви дам отговор. Въпросът е подъл, защото дава само две възможности: или да съм покъртително заинтригуван от бъдещето на човечеството, или да съм отвратителен непукист. И двете не ми харесват.
Какво според вас другите не харесват у вас и какво вие самият?
- Хората не харесват това, че съм самохвалко. Най-вече това. А aз не харесвам егоизма си. Той се проявява по най-изненадващ за мен начин на някакво инстинктивно, може би генетично ниво. Вие сега ще питате за примери, но не сме си толкова близки, че да ви ги дам.
С кой човек от човешката история (с когото сте си близък) бихте искали да се напиете - само вие двамата?
- Отдавна нямам такива желания. Сядал съм, пил съм, скарвал съм се, сдобрявал съм се и прочее баналности. Смятам, че човек е изпратен на този свят, за да се срещне със себе си, да се разгадае. Бих седнал на честен пиянски разговор с мен самия, тъй като все още не съм се срещнал истински и не знам кой съм. Страхувам се да не се окаже, че съм нещо, от което се гнуся.
Да предположим тогава, че никога не сте убивали човек. На какво го отдавате?
- На това, че не притежавам оръжие (засмива се). Всъщност бих убил само при самозащита или за да предотвратя убийство на любим човек. Но след като дори в сценариите си за театър нямам убийства и самоубийства, значи дори на подсъзнателно ниво нямам такива намерения. Убивал съм мъртви хора - Шекспир, например. Не каня живи автори на премиери, за да не умрат (смее се).
То и Фриш казва, че човек и душата му могат да бъдат убити понякога с една дума или откровеност в точния момент, или даже усмивка. Има ли момент, в който сте се почувствали така "прострелян в сърцето"?
- Константин Илиев ми е разказвал за режисьора ЛюбенГройс, Бог да го прости. Как са го съсипвали по принципа на Щази с Тotschweigen - "убиване чрез мълчание". Смазвали са го бавничко, като не са правели никакви коментари за постановките му. Никакви рецензии. Пълна тишина. Така беше и с моята "Улица". Все едно нищо не се е случило. Все едно не съществува.
Тактиката е унижаване чрез премълчаване, което всъщност е много по-мъчително и обидно, отколкото жив да те изяде критиката. А най-ужасният кошмар, който често сънувам, е как публиката мълчи и си излиза от театъра без дори един път да шляпне с ръце. Или пък жена да пази тишина, докато правя любов с нея (пак се смее).
Ако се замислите за света днес, какво очаквате - че разумът в крайна сметка ще надделее, че ще се случи чудо или че всичко ще продължава без промяна?
- Не знам какво имате предвид, когато казвате разум. Космическият разум е над нашия и ние не можем да го проумеем. А може би той не може да проумее нас и затова още ни държи живи?! Не знам също и какво значи "всичко да продължи без промяна".
Аз изживях грандиозна промяна. Днес мога да пътувам по цял свят и да работя там, където си намеря работа. Ако подмина последната къща на Ахтопол, не очаквам да ме застрелят като "изменник на родината". Саксофонът вече не е вражески инструмент. В момента България е част от най-цивилизованото петно на световната карта - Европа. Но аз се изказвам от името на хората на духа. Има други, за които това не е важно.
"Чичко Мотичко" не се интересува от това, че му е било забранено да чете хубава литература. Tой е неграмотен и смята Рафаело за костенурка. Някой бе казал, че "няма по-яростни врагове на свободата от щастливите роби". Нима е случайно, че на много европейски езици думата роб произлиза от думата славянин? В римската империя именно славяните са били най-скъпите роби - физически силни и достатъчно самодостатъчни, за да не се съюзяват помежду си и да се бунтуват. За жалост голяма част от българите приличаме на щастливи роби.
В природата земните организми имат различни форми на колективен живот - има стада, има и ята. Нас изминалите години не ни превърнаха в ято. Преди време писах в една пиеса, че овцете не ни дават вълна. Те ни дават пример. Това наше "овчедушие", това щастливо робуване, това желание все някой да ни стъпи отгоре, за да имаме с какво да се оправдаваме - това са характеристики на стадото.
Питате какво ще надделее. Не знам. Моята учителка Юлия Огнянова мечтаеше някъде из вселената да има живот, организиран на принципа на симбиозата - не смъртта на едно да дава живот на друго.
От коя надежда се отказахте вече?
- Никога не съм имал мащабни надежди. Когато ходех на ски, се надявах да е слънчево и да не ме хванат в автобуса към "Щастливеца" без билет. Дребни надеждици от ден за ден. Постигнал съм доста неща, не ме вълнуват бъдещи успехи. Както казваше пак Юлия Огнянова, човек просто трябва да дава лептата си. Това е.
Може да съм мечтал на приказки или на чашка, но самото осъществяване на мечта е най-глупавото нещо на света. Ето, като малък мечтаех да ида в Ню Йорк заради джаза. Аз съм от такова семейство. Баща ми бе музикант, спрян от комунизма. Когато постигнах тази мечта, се разочаровах. Защото човек винаги си представя нещата много по-величествени, отколкото са всъщност. Да не подхващам пък темата за жени, любовни разочарования или копнежи, които рухват за един ден.
Съжалявате ли жените?
- Съжалявам всички онеправдани хора, независимо от пола им. Като дете бях женомразец, защото не знаех за какво са създадени жените, след като не могат да се катерят по дърветата и да играят футбол. После се появи естественият интерес на тялото към тях. Но по принцип - не съжалявам половете. Съжалявам безполовите. Свърших по този въпрос. Другият?
Как бихте дефинирали понятието "мъжественост"?
- Това е толкова дълга тема, че поне 12 страници трябва изпишем за нея. Да отвориш бутилка вино с тирбушон, вместо да оставиш някоя крехка, кекава дама да го направи, това е вид мъжественост. Да спасиш обаче някого не е проява на мъжественост. Защото това може и жена да го направи. И дете дори. Даже животно. По Animal Planet показваха удивителни кадри как една изгърбена котка съска и прогонва алигатор, за да спаси малките си. Майчиният инстинкт е мъжественост. Правенето на деца и бягството от грижата за тях също е вид мъжественост, но с кавички.
"Има нещо адско в прошката на жените", казва Фриш. Какво според вас би могъл да има предвид?
- Не съм сядал да пия с него, за да го знам какво е имал предвид. Може и той да не е знаел. Може да е кокетирал и да се е правел на интересен. По принцип и в обвинението, и в прошката има нещо адско. Но майката винаги прощава на детето си. Любящата жена прощава всичко на обичания от нея мъж. Понякога тази нейна прошка е унизителна за нея самата. Понякога е по принуда. Понякога е начин за манипулация.
Такава прошка не те освобождава. Тя ти надява хомота. Освен това няма как да даваш прошка на някого, който не я е поискал. Който не е минал през покаянието. При нас това не се практикува. Никой не е поискал през годините прошка за нищо. Нито днес, нито в която и да е историческа епоха.
Ако зависеше от вас, бихте ли създали институцията на брака?
- Не. Това е такава отживелица, такава глупост. По света хората вече живеят, без да се женят и подписват, и това е най-нормалното. Така или иначе, човек се обвързва само пред Бог. Ние с Мая сме се венчали в общината и аз се шегувам, че със смяната на всеки кмет бракът ни се обезсилва.
Макс Фриш пита дали сходното ви чувство за хумор с Мая е свидетелство за сходен интелект, сходен тип въображение или сходно чувство за неудобство и срам?
- Абе, не е ли задал някой въпрос и брат му на този Макс - Мориц? "Мориц Фриш - много по-добър писател, но останал в сянката на батко си." Между другото Вилхелм Буш е гениален автор, създател на немския експресионизъм. Той първо рисува, после пише. Както и Фелини.
Но да се върнем сериозно на хумора. Той е едно от деликатните чувства, което ако го притежаваш, притежаваш и всички останали чувства. Ако нямаш чувство за хумор, не би могъл да изпитваш състрадание, възторг, тъга. Не случайно сълзите са белег и на двете - и на смеха, и на плача. Хуморът е изблик на интелигентност, в която има и разум, и лудост. От една страна, ни свързва с всичко в този свят, а от друга - ни прави по-независими.
Накратко - хуморът е мерило, по което измервам човека. Той е отношение към всяко нещо. Дори към Бог. Преди време бях писал в едно есе, че ние, хората, сме някаква шега на Господ. Ние сме една не много успешна проява на чувството му за хумор.
Има ли животни, които притежават чувство за хумор, или това е специфично човешко качество?
- Мисля, че хуморът ни отличава от животните. Те имат чувство за радост, което е близко до хумора, но не съм видял прасе да се шегува с друго прасе. Не знам дали една маймуна ще разсмее другите маймуни, ако падне от дървото и се изправи на крака. Или всъщност поради това, че се е опитвала да ги разсмее, се е изправила на два крака и е станала човек.
Променя ли се чувството за хумор с възрастта?
- Разбира се. Детето се смее на едни смешки, старецът - на други. Но Чаплин винаги е прожектирал филмите си първо на деца. И ако те някъде не са се смеели, е изрязвал тези кадри.
За мен лично чувството за хумор винаги се свежда до това конкретна ситуация да бъде взривена, без обаче човекът да пострада физически от този взрив. Хуморът е най-естественият начин да отхвърлиш или да приемеш нещо, което при нормални обстоятелства не би направил. Той е рожба на абсурда. Той е съчетаване на несъчетаемото. Той е някаква алхимия, от която се получава злато.
Защо тогава революционерите нямат чувство за хумор?
- Защото в тях има страстно желание да убиват хора. Всяка революция е изблик на уродливост и завист. Желанието да убиеш този, който е успял повече от теб. Комунизмът например е най-висшата идеология на завистта. И на примитивността. Слава Богу, че все се очакваше да дойде след 10 години.
При това положение сарказмът революционно качество ли е? Защото по своему той също убива?
- Е, това са толкова завъртени финтифлюшки, че можем да ги нищим до безкрай. Ще кажа нещо, което и Стефан Цанев е казал, но ние двамата сме стигнали по различни пътища до него. Само нашите царе (защото думата "цар" е опит на пиян славянин да произнесе думата "цезар"), само те нямат шутове. Всеки сериозен владетел си назначава "глупак" (fool на английски, buffone на италиански), който да го подиграва. Да го приземява.
В древен Рим при победното завръщане на императорите, след тях се е движела черна катафалка, от която скандирали - Memento mori (Помни, че ще умреш, т.е. - не се възгордявай). Ние тук нямахме такива управници. Но не е лошо зад всеки от тях да върви по някой прокурор, който да им шепне - Помни закона!
Какво не бихте могли да простите на приятел?
- Предателството. Това да сподели с други хора мои съкровени неща. Или да гледа на тях с пренебрежение. Изместването и моралната деградация. Имам приятели, които забогатяха и се превърнаха в неподозирани от мен същества. Това, че парите развалят, е и банално, и неизбежно. Нещо като чалга!
Домашният любимец приятел ли е или заместител на приятел?
- Имал съм две кучета и две котки. Различно е при всеки човек и всяко животно. Няма универсален отговор. Но си спомням, че когато бях млад, точно след Чернобил, кучката ми игра в тревата, а после получи някакъв тумор в мозъка, който й пречеше да диша, ако си отпусне главата. И аз цяла нощ съм седял и съм й държал главата перпендикулярно на врата, за да не се задуши.
Който е способен да обича и съчувства на животните, той може да обича и хората. Аз лично не обичам да късам цветя. Това също е убийство. Жените се радват на гниещи и изпускащи миризма на смърт растения във ваза. Защото ароматът на цветята е точно това - белег на смъртта. В едно представление бях направил някаква метафора - откъснеш ли цвете, умира момиче.
Но пък съм достатъчно подъл, за да ям с удоволствие убити от други хора животни. И се чувствам невинен, защото не аз съм ги убил. А пък Дънов бил казал, че животното се е пожертвало за нас доброволно. И затова, когато ядем, трябва да мълчим. За да изразим почитта си.
Какво бихте предпочели - да умрете или да продължите да живеете като здраво животно?
- Това Буда трябва да питате. Искам, не искам, става така, както е нагласено от силите над нас. Някои ги наричат Бог, други ги наричат материя. Аз самият смятам, че ако човек вярва в Добротата, той вярва в един от създателите на вселената. Един от тях, защото, както за да има дете са нужни двама души, така и за да има човешки вид са нужни двама създатели - дявол и Господ. Ние сме бойното поле, на което се срещат тези две сили. Вече може да ми викате Аристотел или Демокрит (засмива се). Последното го предпочитам пред демократ.
И накрая класическото - какви са новите ви творчески планове?
- В момента репетираме новия моноспектакъл на Мая - "Да ти е светло под шапката". Той свързва моменти от общия ни живот - нашия, на колегите и на България също. Плюс мои и нейни любими текстове. Плюс цитати от филми и други неща.
Моите творчески планове винаги са едни и същи. Защото възприемам работата си като желание за доброта, която неизбежно се редува с тъга. Както се смееш и изведнъж хоп - сълза. Цял живот робувам на това - да има радост и съчувствие. Усмивката и иронията, за които говори Волтер. Едната опрощава и извисява, другата - обвинява и принизява
Изключвам диктофона. Разговорът ни продължава, но той вече е, така да се каже - off the record.