Когато се използват определени термини или се коментират съдбоносни исторически събития, редно е да се познават в детайли фактите и да се разполагат в адекватен на времето контекст, съветва историкът.

Даниел Вачков, професор, д.р на историческите науки, от 2017 г. е директор на Института за исторически изследвания при БАН. Главен редактор е на Bulgarian Historical Review. Научната му дейност е свързана предимно с изследване на стопанската и социалната история на България през XX в. Автор и съавтор е на 5 монографии и над 90 научни студии и статии. Участвал е в различни колективи при изготвяне на учебници по история и цивилизации за гимназиалния курс.

- Много често в публичното пространство в анализи и коментари на журналисти, политици, политолози, социолози, общественици чуваме да се използват термините фашизъм и фашисткия режим, когато се говори за определени периоди от новата история на България. Мисля, че е необходимо от страна на историците да се даде разяснение на въпроса установен ли е фашистки режим в България и ако да, кога.

Изследователите на фашизма, както в България така и по света, категорично определят фашисткото управление като форма на тоталитарна политическа система. От своя страна, всеки тоталитарен режим, независимо каква е идеологията му - фашистки, нацистки или комунистически - се характеризира с няколко задължителни белега, които всъщност го определят като тоталитарен. На първо място това е наличието на единствена управляваща партия, която напълно се е сляла с държавата. Партийните структури не само дублират, но напълно доминират държавните институции. Наред с това организациите на партията осъществяват повсеместния обществен контрол и мобилизацията на обществото в подкрепа на режима. Идеологията на единствената партия е издигната в ранг на държавна идеология и съществуването на друга в обществото е абсолютно забранено. Тоталитарният режим, за разлика от обикновения авторитарен режим, не само не позволява съществуването на никаква опозиция в обществото, включително и в рамките на партията, но също така изисква масова ентусиазирана подкрепа от населението на провежданата от партията политика.

Тоталитарният режим упражнява пълен идеологически контрол над всички обществени организации - социални, професионални, културни, спортни и т.н. Всички средства за масова информация са поставени на строг контрол и цензура и са длъжни да пропагандират идеологията на партията - държава.

Всички тоталитарни режими демонстрират впечатляваща еднаквост в устройството и функционирането на държавнополитическия модел. Разликите са единствено в изповядваните идеологии. Комунистическата изцяло се гради на идеите за постигане на социално равенство, фашистката - наред с издигането на идеите за социална справедливост, залага много мощно на възхода на нацията. При националсоциализма към комбинацията от социални и националистически идеи се добавят расизъм и краен антисемитизъм.

Общото между трите идеологии е изключително негативното им отношение към либерално-демократичния държавен модел. А също и пълното непризнаване на индивидуалните права и свободи.

- След Първата световна война, в резултат на остри обществени противопоставяния, в България се установяват режими, които използват различни форми на политическо насилие - това се отнася главно за управлението на БЗНС (1920-1923) и за това на Демократическия сговор на проф. Ал. Цанков (1923-1925) - без обаче да стигат до унищожаване на многопартийната система и основите на демократичната държава.

С военният преврат от 19 май 1934 г. се поставя началото на дълбоки трансформации в дотогавашния държавнополитически модел. Забранени са всички партии и политически организации, разпуснат е парламентът и на практика е отменена Търновската конституция. Военният режим управлява с укази и закони-наредби.

Липсата на обществена подкрепа към управлението на деветнадесетомайци, както и сериозните противоречия вътре сред тях позволяват на цар Борис III постепенно да ги отстрани от власт. И от средата на 1935 г. в България се установява безпартиен режим с преобладаващо участие на експерти в управлението на страната. Водеща роля, главно във външната политика, започва да играе монархът. Поради факта, че не е допуснато подновяването на дейността на политическите партии и не се възстановява Търновската конституция, историците определят режима в България в навечерието на Втората световна война като недемократичен. Същевременно той не носи белезите на някакъв краен авторитаризъм, а за тоталитаризъм и дума не може да става. В обществото опозицията макар и силно ограничена има не малко възможности за изява.

През 1938 г. се провеждат парламентарни избори и въпреки забраната за съществуване на партии в избраното Народно събрание близо половината от депутатите са опозиционно настроени към режима. През тези години продължават да излизат множество издания с различна идеологическа насоченост, включително и марксистка. Така че не само липсата на каквато и да е управляваща партия, но и отсъствието на държавна идеология не позволяват да се говори за фашистки режим в България.

С избухването и развитието на Втората световна война настъпват някои промени в политическата система - засилва се държавният контрол върху обществените организации, цензурата върху печатните издания става доста по-строга. Но по време на война цензура се установява във всички страни, включително и в най-демократичните.

- Терминът идва от Коминтерна. чиито тези са изцяло възприети от БКП като идеологическо отношение към политическите процеси в България след Първата световна война. Още през 20-те години на XX в. в документите на Третия Интернационал започва повсеместно да се прилага за събитията в Европа етикетът фашистки. Така класически либерални правителства са обявени за фашистки, нещо повече, започва да се използва и за левите, социалдемократически формации, понятието социалфашизъм.

На българска почва даването на подобни абсолютно неадекватни определения се разширява и с т. нар. аграрфашизъм, отнасящ се до БЗНС. Повечето политически събития в страната от този период се обясняват от БКП като фашистки - превратите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г., управлението на Демократическия сговор и на безпартийните кабинети.

Особено яростно термините фашизъм и фашисти започват да се прилагат в годините след 1944 г. Освен към представители на бившата власт така започват да наричат и опозицията. А тя преобладаващо се състои от земеделци и социалдемократи, които всъщност, за разлика от комунистите до 1941 г., са доста категорични противници на влизането на България в Тристранния пакт.

Безразборната употреба на понятието фашизъм, с което се етикетират противниците на БКП, от една страна има за основна цел тяхната демонизация с цел легитимация на репресивните действия на новата власт. Но, от друга, напълно лишава от научно съдържание понятието фашизъм. С утвърждаването на тоталитарната комунистическа система тези чисто партийни оценки на събитията от най-новата тогава българска история бързо се налагат като единствени научни концепции във вече напълно подчинената историческа наука.

- Догмите са толкова силни, че дори когато от средата на 60-те години се почувства лек повей в българската историография към изграждане на научноаргументирани тези, дори и в този момент по отношение на основните постановки, свързани с "фашизма" в България, не се допуска и най-малка ревизия. Времето след 1923 г. продължава да се нарича военнофашистка диктатура, а това след 1934 г. монархофашизъм, въпреки множеството научни нелепости, които пораждат тези характеристики. Така например се оказва, че един от най-зловещите фашистки режими пада от власт чрез избори през лятото на 1931 г., а по-късно пък монархът влиза в ролята на "дуче" или "фюрер" - все безпрецедентни български приноси в световната история на фашизма.

Едва след падането на комунистите от власт в българската историческа наука престана да се използва определението фашистки, когато се пише за българските правителства преди септември 1944 г. За жалост все още немалка част от българската общественост не вниква в научната същност на проблема за фашизма в България. А той трябва единствено да се отнася до няколко не

особено големи организации, които никога не са били на власт.

- Българските историци, изследващи този период, знаят, че този акт идва след като на няколко пъти Германия настоятелно призовава България да изостави политиката си на неутралитет и да се ангажира със страните от Оста. Плановете на Хитлер да окаже военна помощ на своя италиански съюзник, търпящ унизителни поражения в Гърция, поставя българската държава пред сложната дилема - как ще преминат германските войски през България на път за Гърция - като съюзник или противник. Правителството на Богдан Филов си дава ясно сметка, че страната ни няма нито военните сили да се противопостави на германско настъпление, нито убедителни публични аргументи. И то при положение, че именно със съдействието на Германия няколко месеца по-рано България си е върнала Южна Добруджа.

Изправено пред един ултиматум, българското правителство няма друг избор освен да се включи към Тристранния пакт. Но дори и в този момент управляващите дават знак, че участието на България в пакта ще бъде доста ограничено. При подписването на договора е уточнено условието страната да не участва в преки бойни действия.

В първата си публична изява при завръщането си в страната министър- председателят ясно заявява, че България няма да променя своята политическа система, тоест няма да се установява политически режим по подобие на този в Германия или в Италия.

Така че, дори след присъединяването към Тристранния пакт през 1941 г. ,не можем да говорим, че в България има управление от фашистки тип. Кабинетът продължава да запазва своя предимно експертен характер. Съществуващите по това време фашистки или профашистки организации не само че не участват в управлението на държавата, но дори в повечето случаи умишлено са държани далеч от властта.

- В резултат на засилващия се от страна на Германия натиск България да се присъедини към нейната политика, в страната са предприети някои действия, целящи да демонстрират сближаване към идеологията на страните от Тристранния пакт. В края на 1940 г. са приети Законът за защита на нацията, налагащ редица ограничения над еврейското население, както и забраната на съществуването на различни тайни общества и организации. Приет е и Закон за организиране на младежта, която се опитва да копира подобно законодателни мерки в Германия и Италия.

По отношението на прилагането на антисемитското законодателство и на ограничителните действия спрямо еврейското население, управляващите в София са подложени на постоянен натиск от страна на германските представители в страната.

Многократно в техните доклади се споменава, че в България не се предприемат ефективни мерки срещу евреите в страната. Отбелязва се също, чe българското общество не изпитва никаква неприязън към еврейството. Това всеобщо разпространено отношение в голяма степен обяснява провала на мисията на Теодор Данекер през пролетта на 1943 г. да експулсира евреи от старите предели на България към лагерите в Полша. Един от основните аргументи на властите и специално на цар Борис III пред нацистките лидери е, че българските евреи са ангажирани в активна трудова дейност, от която България силно се нуждае.

Тук трябва да се уточни, че трудовата повинност не е създадена по антисемитския Закон за защита на нацията, а възниква още през 1920 г. при управлението на БЗНС като форма да се заобиколят ограничителните мерки на Ньойския договор и чрез нея българските младежи да отбиват военната си служба, макар и в трудови войски. След възстановяването на редовната българската армия през 1938 г. Трудови войски се запазват като институция (всъщност те просъществуват чак до началото на 21-ви век). През годините на Втората световна война в системата на Трудови войски са включени около 90 000 български граждани, от които евреите са около 12 000. Може да се каже, че именно трудовата повинност е основанието, чрез което българските власти отказват да изпълнят искането на нацистка Германия за експулсирането на българските евреи.

- Що се отнася до новоприсъединените земи в Македония и Беломорска Тракия, тук възможностите на българската държава да провежда своя собствена политика в редица сфери на обществения живот са много ограничени. След светкавичните германски военни кампании срещу Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. тези територии са обявени за собственост на Райха и са предадени на България да ги администрира.

- Подписани са няколко българо-германски споразумения, които определят статута на тези райони, и в тях всъщност се потвърждава ролята на Германия като главен разпоредител в тях. Така че, когато в края на януари 1943 г. в България пристига специалният пратеник на Берлин Теодор Данекер, целта му е да организира изпращането на македонските и беломорските евреи в Полша и този въпрос не е можел да бъде изобщо обект на дискусия с българското правителство. Единствено тема на договаряне става искането на Данекер броят на изпратените в Полша евреи да се допълни до 20 000 души, като се вземат и около 8 000 евреи от старите предели. В крайна сметка именно този план се проваля.

Мисля, че когато се използват определени термини или се коментират съдбоносни

исторически събития, трябва да се познават в детайли фактите, да се разполагат в

широк политически контекст и в адекватен сравнителен план.