Пия чай с Георги Господинов в полупразно софийско кафене. Разговорът върви на вълни - от Вие на ти, и после обратно на Вие...От удобството на вече казвани публично неща към промъкнали се през пукнатините малки откровения. От меланхолични философски обобщения към спонтанен смях. Авторът на "Физика на тъгата" изненадващо често се смее. И тази донякъде неочаквана, донякъде срамежлива ведрост е голям бонус за мен като събеседник.

- Краткият отговор е не. Не бих искал, защото тогава нямаше да имам никакви дупки в паметта, никакви празни пространства, в които да си измислям света. Има един разказ на Борхес - "Фунес Паметливият". Там се говори за човек със съвършена памет, който помни всеки детайл и всеки жест във времето. Фунес обаче се дразни, "че кучето в три часа и четиринайсет минути (гледано в профил) и кучето в три часа и петнайсет минути (гледано анфас) имат едно и също име." За него това са две различни кучета.

Медицината потвърждава, че когато човек има изключително силна памет, той не може да обобщава и да мисли абстрактно, не може да проследява невидимите връзки между нещата. Абстрактното мислене изисква самоти и пусти полета в мозъка, които да бъдат запълвани. Можеш да имаш всички парчета на пъзела, но са ти необходими точно тези криволичещи дъги, които ги свързват, за да сглобиш цялата картина. Това се случва при разказването на истории. Това прави литературата.

Аз самият не съм като Фунес, много забравям. И точно поради това пиша. Писането ми е събирачество на неща, които иначе потъват в миналото и изчезват. Не съм от тези, които си припадат по бъдещето. Не мисля, че Мъск, Марс и космическите полети са спасение. Там няма утеха. Няма истории, цветове, миризми, памет - няма го всичко това, от което в крайна сметка сме направени. А миналото е нещо друго. То е като някаква река, която тече и събира по пътя си най-различни отломки и истории. Това е, което ме интересува - личното, преживяното, интимното.

Точно затова написах и "Времеубежище". Защото усетих, че някой се опитва да ми открадне миналото и да го превърне в идеология. Бродски казва на едно място, че бъдещето е пропаганда. Днес миналото е пропаганда. Продават ни някаква измислена национална история. Това, което искам да кажа с тази книга е: Вижте, всеки от нас има свое лично минало. То е убежище, в което може да влезе, да постои малко и да излезе, затваряйки добре вратата, за да не смесва времена.

- С някои от близките си. Също с Борхес. Имам няколко въпроса и към Селинджър - какво е това да махнеш с ръка, да зарежеш всичко и да си тръгнеш? И защо е? Такива малки, лични въпроси бих попитал. А може би просто щяхме да помълчим, да, най-вероятно това.

- Ако говорим за седемте смъртни гряха, може би най-простима изглежда гордостта. Тя обикновено минава метър, защото е красив, романтичен ключ към характера на човека - гордият самотник, който стои някъде встрани и не може, а и не иска да се впише сред другите. Гордостта обаче е свързана с един съществен дефицит - неспособността да се извиниш, неумението да го направиш дори тайно пред себе си. Това на практика е невъзможност да изпитваш каквото и да било угризение на съвестта.

Затова ще кажа, че прощавам на чревоугодниците. Мога да разбера гаргантюелската наслада от храната. Мога да я приема.

- Дете, което се учи да ходи. Спомням си как дъщеря ми прохождаше. Бях свидетел на първите й стъпки. Тя махаше с ръце и сякаш се ловеше за въздуха. Беше й ясно, че ще падне. Имаше нещо едновременно толкова крехко и деликатно, но и много, как да кажа, смело и надвиващо страха.

- Като всеки българин - по страха. По това, че ме е страх за този човек по същия начин, по който се страхувам за самия себе си.

Но също и по вълнението. Ние някак твърде леко изричаме тази дума, а вълнението е нещо много рядко. Когато обичаш, се вълнуваш. Вълнуваш се. Уж си минал през куп разочарования, стигнал си до "Всичко ми е ясно, знам какво ще се случи", но внезапно си казваш "А може би този път не". И отдолу, под всичко това има вълнение. Поглеждаш на света наоколо и го виждаш като за първи път. Когато ти се случи нещо такова, тогава си или в литературата, или в любовта.

- Ако ме питате какво бих избрал между писането и един хубав, щастлив, спокоен живот, ще ви отговоря, че не мога да отделя едното от другото. Не си ги представям разделени. Представям си се как гледам пчели в една къща с голям двор където има всякакви цветя. Има и животни. Следобед е и аз съм седнал навън под една череша и си пиша. В тази красива картина непременно има жена и едно дете, на около 7 години (смее се).

- Аз не съм експерт по брака, но знам нещо за тайната. Имам два любими стиха от Робърт Фрост -

Тайната седи по средата и знае. Разбира се, не бих искал да живея с някого, който има големи тайни от мен. Но е толкова красиво да има тайна. Защото в нея е изненадата. В нея е чудото. Как да кажа - много е важно да има воали, някакви завеси, които да сме изкушени да сваляме. Да няма директна голота. Да се съчиняваме един друг. Защото какво е любовта, ако не да съчиняваш другия?!

- Ох, не може ли да си говорим за литература? Защото по скалата за мачовщина аз съм на най-ниското стъпало, аз съм антимачо. Не знам, смешно ми е, кичозно ми е да си мачо. Много поза има в това.

От друга страна, всяко дете формира представата си за мъжественост покрай баща си. И понеже гледа отдолу нагоре, за него това е еталонът за мъж. Моят собствен баща е мъжествен - висок, силен, хубав мъж с цигара между пръстите. Помня, че и аз пушех доста време със същия жест, с който го правеше и той. Повтарях го. Трябваше да минат години, преди да разбера, че този строг, дори леко заплашителен мъж, е всъщност много крехък и добър. Е, това мъжественост ли е сега?

- Нямам отговор на този въпрос. Но ето, днес (25 януари - бел.ред.) е рожденият ден на Вирджиния Улф. Това, което може да напише Вирджиния Улф, с тази чувствителност, с това усещане за липса на собствена стая, с тази невписаност в един свят, който е мъжки, не би могло да бъде написано от мъж, независимо от неговия писателски талант. Има натрупана исторически тъга в жената - и тази тъга може да бъде извадена и положена върху белия лист само от жена.

- От надеждата, че ще бъда отново дете. Все се надявах, че детството може някак да се удължава до безкрай. До самия край. А то в един момент ни напуска - вероятно, когато си отиде и последният човек, който ни е помнил като дете.

- Напоследък се навъртя огромно количество ненавист. В последните седмици дори темата за войната стана изненадващо актуална. Страшното на войната е в това, че тя канализира нашата иначе интензивна, но някак разсеяна, разпръсната омраза. Не по-малко страшно е, че започнахме да харесваме гневни, агресивни, яростни хора. Смятаме ги за по-автентични. Може да са джаста-праста, но пък са "верни на себе си". Тази култура на "Копеле, бъди, какъвто си" е новото черно. "Искам да те разстрелям и мога да го направя, защото съм искрен, неподправен и автентичен."

- Много абстрактни въпроси задава Макс Фриш. Ще кажа така - ние днес живеем в култура, която калкулира единствено постигнатите резултати, но аз съм фен на неосъществените мечти. Смятам, че всичко онова, за което си копнял, страдал, надявал си се, а то не се е сбъднало, те дефинира точно толкова, колкото и нещата, които са ти се случили. Така че няма напразни надежди, няма безсмислени мечти.

- Да, надявам се. Иначе животът би бил обидно кратък. Тази моя надежда обаче е важна за пребиваването ми в този свят, не в отвъдния. Именно мисълта, че някой ни наблюдава отгоре и че пътят ни не свършва тук, а има продължение, ни умиротворява и дисциплинира. Кант говори за звездното небе над нас и моралния закон вътре в нас. Аз бих заменил идеята за звездите с идеята за дете. В моята интерпретация човек трябва да живее така, сякаш не звездите, а едно дете винаги го гледа.

- Родина е твърде тежка, дори компрометирана дума. Аз предпочитам да гледам на родината като на разширение на дома. Така че въпросът ви се свежда до това дали бих могъл да преживея без моето си място или без да видя чуждо място. Отговорът ми е, че мога да се откажа от чуждото.

Обаче като се замисля още малко - това "или-или" е ужасно. Всъщност без нито едно от двете не мога. Защото всеки път като се застоя у дома, изпитвам остра нужда да се махна. И то искам да се махна точно за да спася усещането си за дом. Бягам, за да ми домъчнее за вкъщи. Бягам от родината, за да си върна носталгията по нея.

- Съмна е хубава дума. Сън е много хубава дума. Лилиев ги е събрал - "Съмна в сънните градини"

Обичам думата бландикам, която май се среща предимно по нашия край, на югоизток. Това е, когато разклатиш някое не съвсем пълно шише с вода. Ти го бландикаш и то издава един особен шум - б-л-н-к-д-ш.

- Ами, мисля, че днес сме станали прекалено остроумни. Казвам го иронично. Не мисля, че това е нещо добро. Защото чувството за хумор, дори когато е на ръба на сарказма, подрежда света по светъл начин. Остроумието от своя страна е просто егоистичен фойерверк. Ако чувството за хумор е отношение към другите, то остроумието е самодоволно вглеждане в собственото Аз.

Вглеждайки се в собственото Аз, имало ли е моменти, в които не сте се страхували от смъртта? Мисля, че не е имало моменти, дори като дете, в които да не съм мислил за нея. Бях на 10- 11 години, когато написах едно от първите си стихотворения и то беше за смъртта. Спомням си как тогава при нас в Ямбол дойде един поет от София и всички деца, които пишехме, трябваше да прочетем по едно свое стихотворение. Когато чу моето, той направо се вбеси. Вероятно бях разбил илюзията му за това какво има в главата на едно дете. След този епизод известно време спрях да пиша за смъртта. (смее се)

Но не спрях да мисля за нея. Като дете обаче човек има тайното знание, че е практически безсмъртен. Има жива верига от хора, които стоят между него и тази с косата. Опашката за смърт се извива далеч напред. Точно това беше утешението, което ми даваше прабаба ми, когато бях 5-6 годишен: "Спокойно, няма да умреш. Първо ще умра аз, после баба ти, после дядо ти, после баща ти, после майка ти и чак накрая ти."

- Парадоксално, започвам да усещам липсата на този човек особено остро. Защото той не ми е бил безразличен. Аз съм бил в някакъв постоянен вътрешен спор с него. Този човек е заемал част от живота ми. И когато си тръгне, сякаш отнася част и от моя живот. Нещо в него няма да бъде довършено. Нещо няма да бъде разрешено и да намери покой.

Много е особено. Усещането е същото, както при загуба на хора, които си обичал. Сякаш ти отнемат парче от миналото. Защото, като се замислите, повечето хора са ви приятно безразлични. Но тези, които силно обичате или дори мразите, те са важните. А те не са толкова много - вероятно трима обичани и трима, как да го кажа необичани.

- Аз съм го виждал това нещо. Баба ми, когато умираше, накрая говореше: "Аз май съм по-добре вече. Ще отида да издоя козата и да пийна малко мляко. Живей ми се." Може би това е някаква защитна реакция. Също както и изневерите на паметта, когато остаряваме. Може би това е последната милост на тялото към нас. Един вид анестезия, с която да прекрачим прага към отвъдното по-леко, с по-малко болка.

- Човек така е устроен, че накрая винаги избира живота. А това да си животно не е никак лоша опция. Защото има и друг вариант.