Доц. Пламен Божинов, историк: Обществените настроения налагат дебат за националния празник
Всяка година тържествата за Трети март са съпътствани от обществени вълнения и спорове дали датата е най-подходящата за национален празник. Трети март беше обявен за такъв без обществен дебат, с указ на председателя на Държавния съвет Петър Младенов от 27 февруари 1990 г. и решение на последното комунистическо Народно събрание от 5 март 1990 г. Така поколения българи израснаха и израстват с един лозунг всяка година на националния празник - тържествено изказване на благодарност и признателност към друга държава, други народи и армии за постигане на вековната мечта за свободна и независима българска държава.
Преди отново да решават политиците, "Дневник" отваря темата за дискусия и започва с експертите, които най-добре познават историческите събития. Първо се обърнахме с въпроси към историци от БАН, Софийския университет "Св. Климент Охридски", Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" и други научни институти. Днес публикуваме разговора с доц. Пламен Божинов, от Института за исторически изследвания при БАН. Заглавието и акцентите са на "Дневник".
Доц. д-р Пламен Божинов е завършил Историческия факултет на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", защитава докторат в Института по история при БАН, а през 2009 г. е избран за доцент. Изследванията му са насочени към политическата и културната история на българите през ХIХ век.
Смятате ли за основателни обществените вълнения всяка година "за" и "против" датата на националния празник Трети март?
- Необходимо е, разбира се, да признаем, че в последните години с наближаването на 3 март неизменно се поражда къде по-спокойна, къде по-остра полемика "за" и "против" приемането на тази дата като национален празник и историческите основания за това. Напълно разбираемо и оправдано, през настоящата година във връзка с инвазията на руската армия в Украйна изказаните в общественото пространство мнения "против" бяха особено настойчиви и остри, докато гласовете от обратната страна бяха значително по-приглушени.
Фактите ни налагат да отбележим обаче, че от гледна точка на политическата история на българите 3 март 1878 г. безспорно е важен и преломен момент. При обективният прочит на фактите не би могло да се отрече, че за първи път след близо петстотингодишно прекъсване в международен акт - Санстефанския предварителен мирен договор, подписан официално от Руската и Османската империя, се появява клауза - чл. 6, която ясно и категорично постановява създаването на свободна българска държава под формата на "автономно, поданно княжество" на Османската империя "с християнско правителство и народна милиция".
Съвременниците на събитията с основание виждат в този текст на договора сбъдната мечта на поколения техни предци и реализираните резултати от десетилетните мъчителни борби за национално освобождение, на дадените десетки хиляди жертви както по време на Априлското въстание 1876 г., така и на последвалата Руско-турска война.
За българите тогава, а и десетилетия по-късно, постигнатите резултати от войната са не само последствия от имперските стремежи и действия на Русия или на користните договорености на дипломатическата маса между "великите" европейски сили, но преди всичко на собствените им героични усилия, страдания и жертви. В този наистина кръстопътен исторически момент дори такива ярки противници на руската политика на Балканите като д-р Стоян Чомаков и митрополит Григорий Доростоло-Червенски са принудени да признаят положителните за българите резултати от войната и да отдадат заслужената и разбираема от човешка и историческа гледна точка благодарност на воините от руската армия, спомогнали това да се случи.
Не само рационалните доводи, но и чувствата, които изпитват съвременниците, ги подтикват да отбележат още първата годишнина от края на войната по възможно най-тържествен начин, а след това по естествен път тържествата се вплитат трайно в националния ни празничен календар.
Поведението на Русия спрямо България след Освобождението не подсказва ли реалните й мотиви и цели?
- Разбира се, не можем да си затваряме очите и пред аргументите на обратната страна в спора, която, поставяйки на преден план имперските интереси на руския царизъм към Цариград, Босфора и Дарданелите и особено последвалите остри сблъсъци между Българи и Русия по време на Съединението и след това, подлага на съмнение легитимността на 3 март като национален празник.
| Най-силният сред аргументите им обаче не са историческите доводи, а твърдението, че когато един празник не е признат и не е радушно приеман от част от обществото, то той не води към единение, а по-скоро към разединение и поради тази причина не може да изпълнява една от основните функции на празничната обредност на национално ниво. Днес, на фона на войната в Украйна, разпалена от руския президент Владимир Путин, този техен аргумент звучи особено силно и убедително. |
Ако смисълът на националния празник е да обединява народа и паралелно народ и власт, как изглежда събитието, което е изпълнявало такава роля?
- По дефиниция в условията на демокрация, плурализъм и многопартийна система, за които имаме претенции, че функционират в страната ни, пълно обединение между народ и власт е невъзможно, нежелателно и дори нездравословно. Значими части от обществото ни поради различни идейни, политически, икономически, социални и други причини винаги биха били и са в опозиция на властта. Това се отнася в пълна мяра и до знакови решения на управляващите с дълготрайни последици, какъвто безспорно е изборът на една или друга дата за национален празник.
Необходимо и нужно е обаче да се потърси от водещите кръгове и да се предложи за обсъждане такъв вариант, който предпоставя възможно по-малко идейно и политическо противопоставяне и сблъсък между различните социални и политически групи в обществото. Постигането на съгласие в спора е много важен и дори съществен елемент.
За съжаление, българската история, както по-старата, така и съвременната, ни предлага много повече събития, които по-скоро водят до знакови и дълбоки разделения и разломи, отколкото до обединение и сплотяване. Разбира се, светли дати в нея също не липсват.
Търсейки алтернатива, най-често погледът на анализаторите се насочва към познати значими събития от политическата ни история, свързани с успехи, положителни емоции и национален възход, но също така и към други от сферата на културата и духовността, които са особено симпатични и поради това са обичани от преобладаващата част от българите.
Най-често са обсъждани като подходящи датите на Съединението (6 септември 1885 г.), Денят на независимостта (2 септември 1908 г.), също и 24 май?
- Да, така е. Това са събитията, които многократно се появяват в дебатите като възможни алтернативи на 3 март, но съществува и други.
Денят на Съединението, 6 септември, притежава привлекателността и обаянието с това, че е изключително българско дело като замисъл, изпълнение и постигнати резултати. Това е акт, който, при цялата си драматичност, протича напълно безкръвно, като истинска и спонтанна демонстрация на националното единство и сила.
Неговата защита - военна и дипломатическа - също не е свързана с пряка намеса на която и да е външна сила и дори се осъществява въпреки открито заявените чужди намерения и интереси. И още нещо: в героичните усилия на българската армия по време на драматичните събития от Сръбско-българската война, когато се утвърждава и защитава делото на Съединението, намират израз неподправеният патриотизъм и себеотрицанието на обикновения войник и офицер в защита на Родината, което е пряко продължение на идеалите от епохата на Възраждането и на делата на героите от Стара Загора, Шипка и Шейново.
В последния аргумент обаче се крие и основното възражение срещу това предложение, защото 6 септември бе невъзможен без съществуването на 3 март. Тук трябва да се допълни, че с прокламирания в Пловдив акт не се обединяват всички български земи, а единствено Княжество България и Източва Румелия, докато българите в Македония и Одринска Тракия остават да живеят извън свободните български предели.
Идеалът за целокупна Санстефанска България, прокламиран на 3 март, остава все още неосъществен. От този момент насетне всички наши съседи ще започнат да гледат с ревниво око на българските иредентиски стремежи и ще положат много усилия, за съжаление в крайна сметка успешни, за да
осуетят тяхното пълно реализиране.
22 септември 1908 г., Денят на независимостта, също притежава немалко исторически достойнства и позитиви, което го превръща в достоен кандидат за един алтернативен национален празник. На този ден княз Фердинанд, правителството, дипломатическият корпус и народът наистина са обединени от общия стремеж да отхвърлят останалата, макар и формална, зависимост от султана и България да се присъедини към редицата на свободните, независимите и суверенни европейски народи.
Тук също трябва да се добави обаче, че Манифестът за независимостта не би бил възможен без благоприятните за българите резултати от продължилата почти една година война през 1877-1878 г. и постигнатия успех в Пловдивската революция през септември 1885 г.
Има и още нещо: ако, отричайки 3 март, ние искаме, с основание или не, да избягаме от необходимостта всяка година да благодарим на Русия за нейната роля при Освобождението, то при 22 септември ще бъдем принудени, волно или неволно, да отправим своите благодарности към Австро-Унгария, без чиято дипломатическа помощ и подкрепа провъзгласяването на независимостта би било трудно осъществимо, ако не и проблематично.
Споменавано е и Априлското въстание от 1876 г., макар че споменът не носи празничност, а трагизъм?
- Отделни гласове, особено сред професионалната гилдия на историците, се чуват с предложение за избора за национален празник на 20 април - денят, в който през 1876 г. гръмва първата пушка в Копривщица и с това се дава знак за началото на въстанието в Четвърти революционен окръг. Априлското въстание безспорно е върхът в развитието на освободителните борби на българите и изиграва много голяма роля за интернационализирането на Българския въпрос по време на Източната криза 1875 - 1878 г. Подобно на Съединението, то също е чисто българско дело като замисъл и изпълнение.
За съжаление обаче въстанието е потушено много бързо от османските власти и остава ограничено в сравнително малък географски ареал в Средногорието, Северните Родопи и отделни огнища в Търновско, Габровско, в Сливенския и Врачанския Балкан. Изследователите на събитията с основание отбелязват, че големият му международен отзвук се дължи не толкова на геройството на въстаниците и мащабите на движението, колкото на извършените масови жестокости при потушаването му от страна на редовни и нередовни османски части, на жертвите, страданията и мъките, понесени от българите в трагичните дни на погрома.
Може би именно поради неуспеха на въстанието, на драматичните и трагични последици от него денят 20 април няма сериозни традиции за отбелязването му като празник в национален мащаб. Обикновено събитията се честват в селищата, където въстанието избухва, и тъй като това става на различни дати, то и отбелязването им следва тази последователност. Създава се местна и регионална, но не и общонационална празнична традиция.
Вашето мнение за най-подходяща дата?
- Сред датите, които се споменават като алтернативни варианти за национален празник, най-големи симпатии у мен, а и у мнозина други, буди 24 май, Денят на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.
24 май е наистина първият светски празник в българския календар, възникнал още в средата на XIX век и утвърдил се в десетилетията преди Освобождението.
Наистина, по своя замисъл и същност това е преди всичко училищен празник, на който се отдава почит към делото на първите славянски просветители и техните последователи. Още в началните години след неговото основаване обаче той добива черти и на общобългарски празник и се разпростира във всички по-значими просветни центрове на българските земи - в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Съвсем неслучайно през декември 1875 г. и апостолите в Гюргево предвиждат 11 май (тогава по стар стил е денят на св. св. Кирил и Методий) като една от възможните дати, на която да избухне въстанието за освобождение от османска власт.
След Освобождението, без прекъсване и до ден днешен, този празник продължава да се радва на неспирна почит, уважение и масово участие от страна на млади и стари, при това независимо от превратностите на времето, от смяната на режимите и пристрастията на различни идеологически доктрини. А последното е и най-добрата атестация за неговата сила и непреходност в настоящето и в бъдещето.
В Република Северна Македония 24 май се отбелязва като "Ден на словенските просветители", ще има ли проблем?
- Корените на 24 май като светски празник на просветата и книжнината нямат нищо общо със съвременна Република Северна Македония и с македонизма.
Официалните чествания на св. св. Кирил и Методий като създатели на славянската писменост и култура е инициатива на Найден Геров и се отбелязва за първи път в ръководеното от него българско епархийско училище "Св. св. Кирил и Методий" в Пловдив на 11/24 май 1851 г. Разпространението на празника след Кримската война (1853 - 1856) сред българските общности в други селища в рамките на Османската империя, включително и сред македонските българи, както и в диаспората ни зад граница е свързано преди всичко с възраждането на новобългарската просвета, книжнина и култура и на въздигането на националния ни дух в борбата му срещу гръцката и други чужди пропаганди.
По-късно почитането на делото на Кирил и Методий се разпространява и възприема и в други славянски държави - Русия, Украйна, Беларус, Чехия, Словакия, Сърбия, Черна гора и др., където обаче акцентът при празнуването е поставен на славянската писменост, култура и взаимност.
Проблемът с отбелязването на 24 май в Северна Македония се вплита в духа на съществуващите остри спорове по исторически въпроси с България и по специално в премълчаването и омаловажаването от македонска страна на ролята на средновековната българска държава и култура за утвърждаването и разпространяването книжовното дело на светите братя. Съществуващите в момента различия и спорове с югозападната ни съседка обаче не би трябвало да влияят пряко върху нашия вътрешен дебат за избор на националния ни празник.