- Да, интересува ме. И ако ме попитате защо, най-простият отговор е - защото се надявам да се върна. И бих се радвал да намеря света си непокътнат. Тези дни имах повод да си припомня едни думи на Шекспир от "Бурята" - това, че всички сме духове, че всички сме направени от сънища и че "този малък наш живот също е обгърнат в сън". Надявам се това наистина да е така - духът ни да не отлита никъде, да не се губи. Надявам се да остава завинаги тук.

- Не мисля. Аз съм класически музикант. Мога да свиря Моцарт и веднага след това да скоча на Шостакович. А между тях има 300 години разлика. Така, че аз и сега си пътувам из времето. И всеки път е различно. Всеки концерт е различен. Защото в минутите на спектакъла, аз преставам да бъда Васко Василев - аз вече съм човекът с цигулката, който живее в света на Моцарт или на Вивалди, или Брамс.

Много особено е това усещане по време на изпълнение. То не е точно транс. То е все едно караш кола с 300 км в час - всеки завой, всяка извивка е едновременно опасност и удоволствие. Особено ако не акомпанираш на друг изпълнител, а си солист. Ето така се случват малките чудеса. И няма никакво обяснение защо, например вчера, както си върви представлението съвсем рутинно, изведнъж нещо прищраква и второ действие се получава вълшебно.

Но за да се върна на въпроса ви - не, не бих искал да живея в друго време или на друго място. Може би бих го направил единствено от любопитство към определени хора. Защото ми е интересна най-вече личността. Историческата обстановка не е нищо повече от сценичен декор. Какво ли е обаче да седнеш на една маса с Леонардо даВинчи? Или с Паганини - първата истинска рок звезда сред цигуларите и същевременно - една огромна енигма?

- Най-великият е може би Бах. Защото неговата музика е универсална. Звучи великолепно както в оригинал, така и в съвременни обработки. А Моцарт и Шуберт са музикални гении. Но Моцарт много трудно може да бъде интерпретиран по модерен начин.

- На никого, освен може би малко на Паганини. Евентуално след време бих завиждал на някой по-млад музикант, който чисто технически ще изпълнява неща, с които моето остаряло тяло вече не би могло да се справи. Защото цигулката е много физически спорт. Ако не се поддържаш, няма как да свириш.

Затова има пианисти, които свирят до 90-годишна възраст, но почти не се срещат възрастни цигулари. Много харесвам Вадим Репин, мой добър приятел, също Виктор Третяков - все руската школа, но тя е и най-добрата. Харесвам също самоуки цигулари - унгарските, румънските, бащата на Лакатош, например. Аз съм се учил от такива музиканти.

- Мисля, че се отказах от надеждата да стана директор на операта в София. (усмихва се). Преди време много исках това да се случи.

Някога оперните театри са били работилници на новаторски идеи - те са бълвали нестандартни, интересни, опасни неща. Взривявали са общественото мнение. Днес те се превръщат в нещо като музей за съхранение на ценни музикални експонати. В Залцбург можеш да чуеш как са свирили Моцарт преди 300 години, в Ковънт гардън - да чуеш опера на оригиналния староговор. Даже се опитваме да използваме и оригинални инструменти. Но това е музейно изкуство. И според мен е въпрос на време то да отмре съвсем.

Това е моят песимизъм. Защото, когато си помислим за древен Египет, Елада, Рим - това са цивилизации, от които са останали великолепни текстове, архитектурни паметници, мозайки, скулптури. Но няма мелодии, които ние да помним и днес. Ние не слушаме музика, по-стара от 350 години. Може би има някой, който смесва вечер за релакс малко бърбън с малко барок и слуша Жан-Филип Рамо. Но колко са като него?!

И проблемът не е, че в античността е нямало гениални автори на музика или че няма съхранени нотни записи. Просто вкусът на публиката по отношение на звука е толкова променлив, че аз съм дълбоко скептичен относно безсмъртието на музикалните произведения, дори те да са на Бетховен или Моцарт. Опасявам се, че всичко рано или късно потъва в пясъците на времето.

Между другото, това е една от причините българската фолклорна музика да е толкова популярна във филмите. Защото този звук, тези човешки гласове идват към нас, пренесени през хилядолетията. За сравнение, първите цигулки се появяват едва преди около 400 г.

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Не обичам да мисля за себе си, да се изследвам. Като малък се срамувах, че имам косми на краката. А сега просто съм свикнал с това. Предполагам, че и с другите ми недостатъци е така. Свиквам. Приемам ги.

Колкото до отношението на другите към мен - работата ми като концертмайстор е непрекъснато сред хора. Аз съм мостът между оркестъра и диригента. Тази работа човек може да я върши само с много дипломация, такт и човечност. А аз я върша вече 25 години. И мисля, че я върша добре. Разбира се, в професионален план винаги има разногласия, но никога не съм имал директни конфликти с артисти или музиканти. В този смисъл съм късметлия, че нямам отговор на така поставения въпрос.

- Mоже би онзи вид мекота и доброта, с която другите хора са склонни да злоупотребяват, защото я виждат като слабост.

- Да, то се знае. Разказвал съм тази история. Когато бях малък, живеехме в Люлин. И повечето ми приятели бяха от ТВУ-та - трудово-възпитателни училища. По това време в Пети микрорайон откриха първия супермаркет. Бил съм сигурно на 7-8 години. Отидохме с приятелите от "Филиповци" да го разгледаме и аз мушнах бързо една кутия с локум в гащите. Но ме хванаха. И ме затвориха да чакам в една стая. Същата вечер обаче звънят на баща ми от резиденцията в Бояна. Викат ме да свиря вечерта пред Тодор Живков. Той се чуди къде и как да ме намери. Не може да ме открие, защото аз съм задържан. Най-накрая ме пуснаха. Това ми държи влага и до днес. (смее се)

- Аз съм човек на интуицията. Никога не съм мислил първо с главата си - влюбвам се от раз. И си мисля, че всеки познава това неспокойство в сърцето и внезапно избухналото чувство на близост. При мен то се случва винаги по един и същи начин, независимо че жените, с които съм бил, са много различни. Например приятелката ми, с която съм сега, няма нищо общо с музиката. Тя е японка, израснала в коренно различна среда. Но аз си мисля, че мога да се промуша в нейния свят. Вероятно това, че говоря японски, помага.

Когато леко я зачоплиш цялата тази източна загадъчност, отдолу не се показва нищо по-различно.

Иначе имам много приятели, които също обичам - хора, с които работя и сме свързани в музиката. Или свързани с храната. Обичам хубавата храна и познавам доста готвачи и ресторантьори. Но това не са хора, на които бих звъннал посред нощ, за да споделям някакви лични проблем. Не правя такива неща. По това приличам на майка ми.

- Не съм от мъжете, които имат стереотип за женственост. Бил съм близък и с норвежка, и с испанка, китайка, сега японка. Не мога да кажа, че ми харесва конкретен тип жена - да речем, дългокраки. Имал съм жени с прекрасни крака, имал съм и с не чак толкова прекрасни. Не мога да ги сравнявам. Знам, че звучи страшно банално, но най-важното е душата. Другото е опаковка.

Между другото аз съм приятел с почти всички мои бивши "романтични" приятелки. С някои дори съм много близък и продължаваме да работим заедно. С едно уточнение обаче. Както се казва на английски: If you do not fancy her, ако не си падаш вече по нея, няма никакъв проблем да бъдете приятели. (смее се)

- Не, няма такова нещо. Миналата година в Испания свирих с една миниатюрна, крехка музикантка, която направо взимаше дъха на една огромна туба. Има диригентки, които по никакъв начин не отстъпват на мъжете. Даже са по-взискателни и гневливи от тях. Не мога да направя разграничение. Още повече че има жени с "по-големи яйца" от мъжете.

- Може би понеже от малък съм отрасъл в друга страна, далеч от дома, отношението ми към дом и родина е доста неоформено. В същото време не мога да си представя да не пътувам. Това е естественият ми начин на живот. Донякъде всяка хотелска стая за мен е дом и всеки дом е хотелска стая. Но само донякъде родината все пак е друго. Тя е във вкуса, в мириса. Както мирише Витоша, както мирише качамакът или пататникът.

Моят дядо беше от Смолян. Сестра му живееше в едно село близо до града - Зорница. Веднъж го карах натам с колата и по пътя ни спряха две стопаджийки на по около 70 г. Дядо ми веднага махна с ръка: девойки, качвайте се бързо. От благодарност те ни подариха няколко гъби, които бяха набрали. Когато пристигнахме, стринка ми ги сготви с масло, избито на ръка от млякото на кравата й. Е, по-вкусно нещо от това не съм ял никъде по света.

- Аз съм хамелеон. Мога да бъда всякакъв и мога да се впиша навсякъде. Но не бих искал да живея в арабския свят. Дори перлата му, Дубай, в културно отношение е много затворено, клаустрофобично място. Там трябваше преди 5-6 години да организирам дамски оркестър от 60 музикантки, които да свирят на моминското парти на една от принцесите.

Събрах оркестъра в Дубай, репетирахме и се подготвихме. Накрая дойде женската полиция и ме изгони. По време на изпълнението си седях в бара и пиех бира. В крайна сметка ми платиха много пари, но не бих искал да съм принуден да живея и работя в такава среда.

- Никога не съм си представял, че ще се върнем толкова десетилетия назад и ще заживеем във филм, който би трябвало да е исторически, а не съвременен. При нас в операта имаме руснаци, които познават Путин лично. Моят помощник-концертмайстор е от Петербург, от Мариинския театър. И свири заедно с мен на концерт в подкрепа на Украйна. Чуди се как да изтегли семейството си от Русия. Имаме и руснаци от Харков. Даже направихме концерт във Валенсия, при който целият оркестър беше от руснаци и украинци.

Музикантите свириха заедно против войната. Друг мой колега - също руснак, преди свиреше в "Оркестъра на виртуозите" в Москва. Когато войната започна, се прибра в Харков, защото родителите му са възрастни и болни. Когато му звъннах да попитам как е, ми обясни, че в момента слага възглавници на прозорците, защото при ракетния обстрел се пръскат стъклата. Беше тръгнал под куршумите към болницата, за да търси инвалидна количка за баща си.

Разказвам ви личната история на човек, когото лично познавам. В крайна сметка той успя да изведе родителите си от страната и в момента ги лекуват в болница в Израел. Но целият живот на тези хора е останал в Украйна - съсипан, свършен. Както се казва - те вече са умрели, просто тялото им още живее.