- Народната душа е като вятъра, вее се спрямо сезона и посоката. Основание за подобно вълнение има, лошото е, че досега дебатът винаги е бил конюнктурен и най-вече цикличен - като повечето български страсти. Постоянството ни е слаба страна и изхождайки от това, смятам, че нямаме особен повод за надежда.

Направете си сметка - щом по толкова важен въпрос като националния празник сме така циклично-повърхностни, какво остава за малките теми? Страстта ни е до пладне, привечер вече друго ни тресе. Повърхностни сме, затова и политиците ни са еднодневки.

- Идеята е интересна - питам се защо не го направиха и наложиха по време на дългогодишното мнозинство, което имаха? Но това е традиция - да не би СДС на времето да проведе ефективна лустрация...

Обвързването на такъв знаков въпрос като националния празник с ежедневната политика е неправилно. Разговорът трябва да е по-хладен, аргументиран и да отразява някакво цивилизационно мнозинство в държавата. Опции има няколко, нека най-сетне да ги сложим на масата и да видим. Моите почитаеми колеги Палангурски, Петко Петков и Веселин Янчев вече работят по нещо подобно и аз съм убеден, че Българската академия на науките, която представлявам, също ще вземе активна роля като най-стара и авторитетна българска научна институция.

- Трети март стана национален празник в година, в която бившата комунистическа партия все още имаше думата в България. Тя нямаше как да наложи друга дата, защото за половин век знаем какво пишеше в червените учебници за Съединението, за Независимостта и за техните водачи (князе, политици, военни). Беше логично да подмени в някаква степен 9 септември с 3 март - без да слагам знак за равенство, разбира се.

Иска ми се да опитаме да помислим прагматично: не какво би могло да бъде избрано, а какво може да мине през парламентарен вот. Аз и поради лични пристрастия, и по семейна линия имам ясни връзки и симпатии към септемврийските дати. Но все повече се съмнявам, че те ще ни доведат до така лелеяния национален консенсус: нали все това гоним - помирителния консенсус, никога Пражката пролет или Унгарските събития. Сакън да не падне косъм от главите ни от палачите, нито от жертвите.

Та все повече ми изглежда и логично, и възможно да скалъпим някакво по-голямо мнозинство за национален празник около 24 май. Всъщност - ако въобще се стигне до сериозно парламентарно усилие - 24 май остава единствената сериозна алтернатива на 3 март. Така ще извадим националния празник на съвсем ново, духовно ниво, между другото и уникално в световен мащаб. Съществуващите държавни празници ще останат в календара на нацията и ще бъдат празнувани подобаващо.

- Дебело подчертавам, 19 февруари/3 март е една от ключовите дати в новата ни история и за нас тази завоевателна война на Руската империя, водена с крайно недостатъчна логистика и със съмнителен стратегически талант, е освободителна. България се появява на картата благодарение на тази война. В нея са загинали хиляди войници от различни националности на руската армия, румънци и българи - с подвига на последните аз особено се гордея!

С времето въпросите и споровете около 3 март станаха повече от отговорите, които тази дата дава. Говоренето покрай нея не са думи нахалос, оставете патетиката.

Нека имаме предвид, че само допреди трийсетина години за Руско-турската война имаше официална държавно-партийна версия. Ненакърним иконопис! И огромна част от истината за дипломатическата й подготовка (тоест за нейната обреченост), за недалновидното командване и лошата екипировка (тоест за нейната нечовечност спрямо самите руски войници), за ролята на великите сили (тоест за изкуствено налаганите образи на "добрите" и "лошите") на практика бяха неизвестни на народа и липсваха в учебните програми.

- Лошо е, че темата за 3 март отново се възобнови сега, в условията на война, и това даде хляб на едната страна да твърди, че дискусията е конюнктурна, тоест я лишава от нужната дълбочина.

- Практики из света различни. Дайте да мислим национално и да вземем българско решение.

Колкото до Независимостта, нейната почти апокрифност през десетилетията на комунизма беше плод на целенасочени усилия на системата. Уви, днес е трудно да се навакса знанието за това епохално дело на нашите предци, но мисля, че вървим в правилната посока.

- Коминтерновското се разпада трудно, защото беше част от държавната образователна и всякаква политика, наложена върху две цели поколения и силно облъчила третото. Ние бързаме да говорим за 1990 г. като за начало на промените, а това далеч не е така. Имаше отделни инициативи и стъпки, но реалната промяна започна много по-късно.

У нас декомунизация практически никога не е имало. Тук Западът и Америка имат своята огромна вина, защото след падането на Берлинската стена не посмяха да отрекат и накажат комунизма, както го направиха с нацизма, а те са две страни на една и съща монета.

Кажете ми какво значение има, че българският парламент обяви през 2000 г. с цял закон комунистическия режим за престъпен, след като това остана справедлива, но формална декларация? Тогавашният лидер на БСП казваше, че този закон цели "реабилитация на фашисткия режим до 1944 г.", а днешната й председателка носи цветя на "Братската могила", на къщата на Живков и на паметника на Цола Драгойчева и Пенчо Кубадински?

- Е, това е много дълъг разговор. Не е само царят... Да не би комунистите да признаваха заслугите на Малинов, Паприков, Николаев (вижте снимката - бел. ред.). Преди това на Стефан Стамболов и д-р Константин Стоилов, на Димитър Петков... След периода - на цар Борис, на Андрей Ляпчев, на Георги Кьосеиванов... Че между двете световни войни (и особено към края на периода) битата, ограбена, малка България има една международна политика от майсторски ранг, която е достойна да бъде изучавана в университетите.

- Мисля като за черно и бяло. Траурни портрети - без цвят, подтекст, полусянка и фантазия. Черно-бялото не е историческа наука, а пропаганда. Прилича на платен опит за временно запушване на отворила се дупка във времето. В историята няма само ангели или само демони.

Ако читателите и особено учениците знаеха колко много и понякога дълбоки страсти, падения и зависимости са имали стотици именити лица, свят ще им се извие, затова вероятно учебниците им го спестяват.

Но едно е задължително: като общество и като граждани трябва да сме наясно кой в края на краищата е престъпник, тиранин, садист, фанатик и кой просто е станал моментен вероотстъпник, попаднал е в слабост, пречупил се е, положителното у него не е успяло да пребори демоните. На всички тях дължим обективност и убедено искрена оценка. Но към първите трябва да сме точно толкова безкомпромисни и последователни, колкото опрощаващи и нюансирани към другите. Именно защото между черното и бялото има една прекрасна палитра, пълна с истински хора, живи и покойни.

- Ще ви учудя, като кажа, че в края на краищата аз съм оптимист по отношение на бавното, но сигурно отваряне на завесата. Никой и никъде не може да се скрие от истината. Един ден тя идва свише и иска да се разплати сметката.

Всеки е свободен да я нарича както поиска: обстоятелства, съдба, Бог, случайност, късмет - поне можем да воюваме за свободата да изберем пред какъв олтар да се изправим срещу последната истина. Ако всеки от нас според силите си премахне по един камък от грамадата, която затрупва историята ни, скоро ще започнем да проглеждаме и с двете очи, а не да се въртим в кръг еднооки.