Ерик-Еманюел Шмит: Прекаленото зло принуждава хората да вършат добро (част 2)
|
Във връзка с излизането на български на първата част на романа "Пътуване през времето" на френско-белгийския писател и драматург Ерик-Еманюел Шмит - "Изгубеният рай", издателство "Леге Артис" любезно предостави на "Дневник" интервю със световния автор, взето специално за българските му читатели от преводачката на неговите пиеси от френски Снежина Русинова-Здравкова през юни 2022 г. Интервюто е преведено от Зорница Китинска, която е и преводач на огромен брой от книгите на автора - цели 20.
Първата част от разговора с именития автор можете да прочетете тук. А в следващите редове публикуваме и продължението на интервюто.
Нека сега се върнем към Езерото от книгата. Оказва се, че това е Черно море. Ние, като черноморска страна, сме особено развълнувани от този избор. Според Вас наистина ли този местен потоп е в основата на Епоса на Гилгамеш, например, и на всички библейски епизоди, свързани с Ной?
- Наистина го вярвам. Днес науката може да ни каже, че е имало огромен потоп преди 8000 години. Поради покачването, мисля със 102 метра, на водите на Средиземно море, заради климатичните промени, то внезапно е нахлуло през Босфора, който по онова време е бил затворен, и се е стоварило в равнината.
Смятам, че част от предтечите на българите, от предтечите на украинците, са загинали в това покачване на водите, и катастрофата е оставила ужасен спомен у човечеството. Било е местен потоп, но по-късно са го превърнали в световен чрез легендата за Гилгамеш или чрез библейските текстове, защото хората наистина са били белязани от него. А това за тях е и начин да започнат една нова история.
Можем ли да поговорим за посланието? Какво е голямото послание на романа. Дали бурните събития от последните години - терористичните актове срещу цивилни, пандемията, наскоро започналата война - са намерили място във Вашата творба?
- Историята не спира. Тя никога не застива на пауза. През последните десетилетия живяхме с илюзията, че историята е спряла и че сме в равновесие, което никога повече няма да се разклати. Оттогава насам си дадохме сметка, че това не е вярно, от политическа гледна точка с онова, което се случва в Украйна, а от климатична гледна точка...
Да речем, че преди Апокалипсисът е бил нещо абстрактно и е нямал конкретен образ в ежедневието. Днес вече имаме съвсем конкретни образи на климатичния апокалипсис с щетите върху почвата, върху животинските видове и растителността.
Наистина пиша тази история от днешната позиция и с днешните тревоги. Първо, защото би било лъжа да мисля по друг начин. Човек винаги гледа миналото през прозореца на настоящето. Няма как да бъде другояче. Всяка история е съвременна или поне всяка история се разглежда през съвременната ни психична настройка. А и онова, което особено ме интересува, е да съпоставя днешните ни грижи с тези на предците ни от миналото, за да покажа как те понякога са едни и същи и как понякога са различни.
Защото когато пишем една голяма история на човечеството, трябва да покажем какво се променя, но също и какво не се променя. Когато показваме какво не се променя, правим антропология, онова, което се отнася до човешката природа, философията, ако щете, фисолофска антропология. А показваме ли променящото се, правим история. Но винаги свързвам променливото и непроменливото.
И ми се струва, че сме в eдна уникална епоха на човечеството, в която човек се бои от някакъв катаклизъм, от Апокалипсиса - всъщност, това е нещо обичайно и този страх съществува във всички епохи. Разликата е, че преди катастрофата се очакваше от боговете, от Господ или от природата. Днес и сам човекът стига. Човекът е достатъчен, за да предизвика страха на човека. Не са му нужни боговете, Господ и природата, той даже се опита да докаже на себе си, че не му е нужна природата и че самият той се превръща в движеща сила на опасността за живота на човешкия род.
Това екологично съзнание е наистина нещо присъщо на 21 век. Никога преди хората не са го мислили. Никога преди човечеството не си е казвало: "Стигнахме твърде далеч". Никога. А сега човечеството си го казва, както и: "Ако продължим така, дали няма да направим невъзможен живота, нашия живот? Земята ще продължи да се върти, но дали ние ще можем да живеем на нея? При всички случаи не както сега". И така, тръгнах от силно изплашеното съзнание, каквото е съвременното.
Човекът като най-голям враг на човека.
- Да, но човек е също така и най-големият приятел на човека. Когато английският философ Томас Хобс казва, че "човек за човека е вълк" - ние запомняме само това.
Но това не е цялото изречение...
- Да. "Но човек за човека е Бог".
Вие сте голям хуманист. Това е сигурно, доказано и доказвано. Запазвате ли оптимизъм по отношение на добрата посока, в която се движи човечеството?
- Да речем, че оптимизмът ми е много трезв. Тоест, смятам, че онова, което ни кара да вървим напред, е злото. Много близък се чувствам до философията на историята на Имануел Кант, който казва, че злото е радикално. Хората не могат да се въздържат да вършат зло помежду си или да причиняват зло на света. Но прекаленото зло ги принуждава да вършат добро.
Тоест, нужно е да има катастрофи. Нужно е да има световни войни. Нужно е да има касапници, за да си каже човекът "Никога повече".
Как иначе да стане? Кант казва, че един ден войните ще бъдат световни и трябва да създадем една организация на нациите. И ето, създадохме я, все още не е особено ефикасна, но сме на правилния път.
Значи, това е правилната посока.
- Така е. Днес има световни организации, Световна здравна организация, Световна търговска организация и пр. Неща, които съвсем естествено не са съществували в миналото. Но всеки път си даваме сметка, че този напредък е постигнат чрез катастрофа. Тоест, напредъкът е съставен от мъзгата на бедите, от мъзгата на трагедията.
Според мен у човечеството няма воля за добро, а воля за най-малко зло. Следващият път трябва да не е така страшно. И тогава човечеството изведнъж тръгва напред, опитва се да намери решение и се преобразява. Затова мисля, че човечеството, разбира се, ще продължи така, тоест, да върви напред чрез катастрофи. И все пак да върви напред. Оптимист съм, но това е трагичен оптимизъм.
Все пак обмисляте ли да промените някои елементи в романите, които следват, според всички тези промени от последните години и отклоненията на човечеството от добрия път като войните, като пандемията и всички други бедствия? Катаклизми, но също и естествени бедствия.
- И да, и не. Не, защото това вече го имаше в моя проект, например да говоря съвсем конкретно за Черната смърт, която опустошава светкавично Европа през Средновековието. Бях го предвидил, но в същото време ще говоря за това по различен начин. Мисля си също, че щом стигнат до пасажа за Черната чума, моите читатели и читателки ще се замислят за опустошителната епидемия, която току-що преживяхме. Така че, разбира се, ще опиша всичко това с една съвременна чувствителност, но това вече се е случвало в историята и го бях планирал.
Романът, говоря за първи и втори том, изглежда доста кинематографичен. Виждате ли го като бъдещ филм? Или може би като телевизионен сериал?
- Да, наистина, питали са ме и преди. Всъщност, една голяма платформа за сериали вече се свърза с мен с идеята, че може да излезе необикновен сериал. Но им казах: "Изчакайте, аз не бързам. За мен е достатъчно голямо напрежението да създам всички тези томове един след друг. Когато привърша, ще говорим отново". Защото за мен това са на първо място книги. И дори да могат да се получат интересни филми, мисля, че творбата ще бъде най-богата в книгата. А и нямам нерви да изтърпя продуценти да висят зад гърба ми и да казват: "Сега ще снимаме втори сезон, но кажете какво точно ще се случи в петия?". Не, не искам да им казвам. Ще почакат.
А за театъра тогава?
- Не, смятам, че няма как да се адаптира за театъра. Театърът е друго нещо. Обичам истински това изкуство. Да, наистина, определени текстове или романи могат да бъдат преработени за театъра. Но най-хубавото е да се пише специално за театъра.
Така е. Но Вие май поизоставихте писането за театъра. В момента предимство имат романите, нали така? Все пак казвам само "писането за театъра", защото не сте го изоставил напълно. Често Ви виждаме на сцената.
- Точно това се случи. Бях наясно, че ще бъда погълнат от писането на романите, които имах наум. За да ви успокоя, в главата си имам няколко пиеси. Ала знаех, че на първо време ще бъда погълнат от романите и все пак намислих друг начин да правя театър, за да остане той в живота ми. Имам театър в Париж, с който се занимавам и където поставяме съвременни автори. Пък и аз самият излизам на сцената. И това е друг начин да бъда в театъра, защото имам нужда от това вълшебно място.
Да, написах една пиеса и имам други наум. Но всъщност онова, което обичам, е театърът във всичките му форми. Затова да имам театър, да стоя в основата на спектаклите, да мога да изляза на сцената, са един вид омагьосани скоби, които ми позволяват да имам театър в живота си, без непременно да пиша пиеси, защото писането на романите ме поглъща изцяло.
Значи можем да кажем, че театърът не е изгубен рай.
- О, не, не, не. В последно време е много трогателно, защото всички, всички ми казват: "Хайде, пишете пиеси, пишете пиеси, нуждаем се от Вашите пиеси". Накрая ще ги послушам, между другото. Но по един егоистичен начин театърът е в живота ми без да пиша пиеси. Странно нещо е страстта. Страстта ми към театъра не е страст, която се ограничава до писане за театър. Тя е страст към театъра изобщо.
Знам, че сте получил покана да направите турне в България с "Господин Ибрахим и цветята на Kорана" и с "Мадам Пилинска и тайната на Шопен".
- Да, и то в крайна сметка ще се случи. Но с всички тези забавяния заради пандемията и трудността да се планират нещата... Истината е, че изгубихме две години от живота си.
Така е. Но Вашият живот е все така активен и динамичен. Имате ли нова страст, за която не знаем?
- Мисля, че съм мулти-страстен и мулти-встрастèн. И понякога някои, като виждат, че практикувам различни изкуства (тъй като харесвам и музиката), различни видове писане и пр., казват, че се захващам с всичко, а аз винаги отговарям : "Не, мен ме "хваща" всичко".
Вие сте изключително известен. Какво е известността за Вас? Вие не можете да излезете на улицата, без да Ви разпознаят. И това води, разбира се, до определени ограничения. Как изживявате тази невъзможност да минавате инкогнито?
- Мисля, че за мен все пак е по-лесно, отколкото за моите близки. Първо, защото когато ме спират по улицата, то винаги е, за да ми кажат нещо изключително мило. Като ме видят, хората се усмихват, а не ме сочат и не си казват: "Ей, този е оня...". Всичко е много позитивно и много топло. Но за близките ми понякога е доста тежко, защото когато съм например в ресторанта и някой дойде при мен и дори не поздрави човека, с когото съм, понякога това е доста грубо спрямо този човек. Затова си мисля, че е доста трудно за близките ми, но за мен не. За мен е дар, че хората ме обичат и искат още и още от онова, с което се занимавам. Това ми дава крила. Но да, честно казано, не ме притеснява. Може би ме прави малко... Придобих склонността да си стоя повече у дома.
Изолиран на село.
- Точно така. Вие не можете да го видите, но сега съм на село и около мен има огромна градина, оградена със зидове от 11 век, кула, която позволявала да се види как врагът идва през полето, и тя от 11 век. Намирам се в своеобразна крепост. Вярно, че от време на време с удоволствие излизам оттук, за да отида сред света, но тук съм като в собствена кула, е, не от слонова кост, а от синкав камък.
И това е идеалното за Вас място да се съсредоточите и да пишете. Като стана дума за известност, помня, че когато бяхте в София, една студентка от Театралната академия се хвърли върху Вас и каза: "Не, не мога да повярвам, не може да е вярно, Вие не сте Ерик-Еманюел Шмит! Негов двойник сте!". Беше много смешно. А Вие бяхте много мил с нея. Тъй като говорехме за книги, може да се каже, че днес книжният пазар е буквално залят от всичко. Смятате ли, че такива внушителни творби като Вашата сага имат място в тази съвременна литературна продукция, част от която можем да определим като "фаст-фууд"?
- Ясно е, че в момента много се публикува. Освен това, като член на Академия Гонкур, която получава почти цялата френска писателска продукция, намирам, че издателите наистина не подбират достатъчно.
Но по-добре е свят, в който се публикува много, отколкото свят, в който не се публикува достатъчно.
Освен това си мисля, че има различни публики, не една-единствена публика. Разбира се, някои четат просто за развлечение и не обръщат много внимание на литературните качества или интелектуалния размах на онова, което четат. Други внимават повече. Има всякакви читатели. Когато един писател има щастието да открие своите читатели и когато читателите открият писател, който "им говори", започва да се пише отделна история, която може да помогне на хората да заобиколят превратностите на този пазар.
Вярно е, че с "Пътуване през времето" малко се боях от обема на книгата, а и от мащаба на проекта. Но във Франция тя незабавно влезе в списъка на бестселърите. Така стана и в първите страни, в които романът беше публикуван, с успех едновременно сред читателите и сред критиците. Но това може да се дължи и на факта, че пиша тази огромна книга в момент, когато вече съм известен. Ако започвах тепърва с това, вероятно нямаше да говорят за нея, защото проектът щеше да е твърде оригинален и твърде амбициозен за един млад автор.
Или пък обратното. Откритие.
- Да, барабани и фанфари. "Я вижте кой пристига". Да.
Споменахте Академия Гонкур, на която сте член. Освен това самият Вие водихте онлайн курсове по творческо писане по време на пандемията, а знаем, че пандемията подтикна много хора, може би твърде много хора, да пишат. Мисля, че това все пак беше някакъв вид бягство.
- Не мисля, че се пише прекалено много, публикува се твърде много, но не се пише твърде много. Да, много е важно да се пише. Между другото, мнозина, които срещнах на курсовете по творческо писане, не пишат, за да публикуват или за да получат литературна награда, нито за да спечелят читателска аудитория. Не, те пишат по съвсем лични причини, екзистенциални, силни, тоест, за да посветят малко време на себе си, да отделят време на собствените си мисли, да отделят време за своето въображение, да вземат насериозно желанието, което живее в тях и да стигнат до онова пространство на свобода, което им дарява писането. И това е изключително важно.
Да публикува човек, това е съвсем различно. Да публикуваш, значи да искаш да правиш кариера. И мога да ви кажа, че срещам в тези майсторски класове хора, които пишат прекрасни неща. И знам, че никога нищо няма да публикуват. Не желаят, а имат талант, имат талант.
Има даже психоаналитици, които съветват човек да излага на хартия всичко, което мисли и преживява. Това е начин да освободи ума си, за да се освободи от болката и тъгата си.
- За мен има два типа писане - "избълвано" писане и литературно писане. И двете са извънредно важни и се отразяват добре. "Избълваното" писане е онова, което споменахте и което психолозите и психоаналитиците предписват. И на мен ми се случва да прибягвам до него. Това означава, че пиша, за да получа облекчение, пиша за себе си, пиша, за да не крещя, пиша и за да не плача. Това е изключително важно за определен вид екзистенциална хигиена. Но това писане няма литературна или художествена стойност.
Да пишеш литературно означава да се обръщаш към другия, тоест да му придаваш форма. Освен това означава да работиш над думите, защото се представяш с тях и се опитваш да докоснеш другия с тях. А дори и самите тях, и с това надхвърлям казваното от психолозите и психоаналитиците. То представлява и самите тези отработени думи. То е благотворно, защото дава дистанция, защото ни позволява да наблюдаваме отстрани мислите си, животите си и думите си. Значи и да владеем по-добре онова, което правим, да гледаме с хумор онова, което не би ни разсмяло спонтанно. А също и да докоснем другия, оставайки дълбоко себе си чрез писането. Затова си мисля, че това писане също е благотворно.
За да се върнем към българското издание, знаете, че издателство "Леге Артис" в продължение на 18 години вече издава, разпространява и поддържа 26 Ваши заглавия. Това е доста трудна задача в малка страна като България. Дали имате впечатления, които да споделите с нас по този повод? Идвахте вече няколко пъти в България. Срещнахте се с читатели, с театрална публика, но имахте и доста своеобразни срещи с медиите, и дори с Президента на републиката. И тъй, какви са Вашите впечатления?
- Първо, бих искал да благодаря на "Леге Артис", защото няма нищо по-важно за един писател от тази преданост по отношение на творчеството му. Имам късмета в много страни да имам по един издател като "Леге Артис" в България, който е запален по цялото ми творчество и иска да бъде връзката между книгите ми и читателската публика.
Ако един писател е издаван от различни издателства - тук една книга, там една книга, - всичко рухва. Тогава писателят не успява да открие своята публика. Следователно това е извънредно важно. Изключително важно е и да има своите преводачи. Защото във веригата на създаване на книгата се случва да забравяме преводачите. Забравяме ги, защото често не са добре платени, забравяме ги, защото авторът често говори за книгата си, подминавайки преводача, който е направил нещата възможни. И най-вече често забравяме онази страст, която прави така, че двама преводачи или две преводачки ни дават възможността да бъдем играни на сцена или публикувани, защото те са нашите първи културни агенти. И това ми се струва много важно.
Когато отидох в България, по много странен начин се почувствах напълно на място, защото се срещнах с хора, които хранеха силна страст към културата и наслада от културата. Но то е почти същото. Озовах се потопен в онова, което обичам, срещнах театрали, Мариус Донкин, забележителни хора, почтени, взискателни и едновременно с това получаващи и даряващи удоволствие. И така. Винаги е много вълнуващо да откриеш неочаквани братя и сестри.
Благодаря. Като заговорихме за преводачи, знаете ли, че имате много малко преводачи, повечето са преводачки. Да, ако не се лъжа [в България] имате само двама преводачи-мъже. Не знам дали това е някаква особеност за България, но и значи, че всички преводачки сме повече или по-малко влюбени във Вас и Вашето творчество. И така, имате ли някакво послание към преводачите си? Няма да използвам женски род, за да не се обидят двамата ни колеги.
- Дадох си сметка, че връзката с един преводач е прекрасна, когато се срещаме не в езика, а в енергията. Когато преводачът е в състояние да разгърне енергия, подобна на тази на автора... Защото съществуват прекършени енергии, тъжни или пресекливи. Има лъчисти енергии, динамични и пр. Та когато един преводач внезапно открие в начина си на изразяване и в мисълта си енергията на автора, когото превежда, се създават много добри двойки и възможност за истинска среща с публиката.
Така че преводачът е нещо повече от човек, който познава отлично двата езика. Той е човек, който притежава емпатията да разбере от коя точка говори авторът, когото превежда. Откъде, къде се намира душата му, с каква енергия и какво е отношението му към света. И когато успее да пренесе това, тогава вече се получава и срещата с читателската публика.
Благодаря от името на преводачите. И за край, какво е посланието Ви към читателите и към театралната публика? Първо за читателите, а след това и за театралната публика. Съжалявам, че ги разделям така, но е истина, че човек има склонност да отдава предпочитание на една или друга своя дейност. Затова и имате преводачи за литературните си творби и преводачи за театралните си пиеси.
- Намирам това за много ценно. Да, това са различни неща. Поне за мен, да пиша за театъра и да пиша книги са две различни неща. И е нормално театралните преводачи да не са същите, които превеждат романите. На читателите на романите си искам само да кажа, че всеки път искам да ги отведа на пътешествие, на голямо, голямо пътешествие.
Защото да четеш е именно това - да тръгнеш на изследователско пътуване, било то в изследване на друга душа, било на друго тяло, на друго историческо време, на друго място. Едно дълбоко основополагащо пътешествие. Опитвам се да бъда добър водач в пътешествията, и ако има нещо сигурно, то е, че тук и сега ви повеждам в огромното пътуване - пътуването през времето.
Понеже историята на Ноам, моя герой, това е нашата история. Преди малко говорех за нашите предци. Когато казвам нашите еврейски или египетски предци, не говоря както обикновено говори писател на исторически романи. Историческите романи винаги са национални. А аз се опитвам да направя роман за човечеството, да бъда транснационален и да ви накарам да си мислите, че моите герои, както например в "Изгубения рай", отпреди 8000 години, са вашите прадеди. И че ако бяхте там, щяхте да сте вие. Ето, такова голямо пътешествие позволява книгата.
На изкушените от театъра, бих искал да кажа да преоткрият пътя към салоните. Пандемията приключи и отново можем да бъдем заедно. А за мен няма нищо по-ценно от това. Живият спектакъл. Когато човек пише книга, я пише върху листа. Когато снима филм, пише върху лентата. Но в театъра пише върху вода, върху паметта, едновременно силна и крехка. Там човек е изцяло в момента. И се опитва да направи този момент най-силен, най-плътен, най-наситен и най-вълнуващ. Тогава живее най-напрегнато, и за мен театърът, като автор, актьор или зрител, е истински пламък, място на абсолютната наситеност.