Елица Георгиева, режисьор: Необичайно е статуите на Ленин да присъстват в настоящето
|
Без много да се шуми около него, документалният филм "Нашето тихо местенце" на живеещата във Франция българска режисьорка Елица Георгиева, си извоюва статута на значимо събитие в родната кинематография през последната година.
В края на месец май той спечели голямата награда за най-добър документален филм за 2022 г. на националните годишни награди "Васил Гендов" на Съюза на българските филмови дейци. Преди това вече беше забелязан от журито на 26-ият международен "София Филм Фест", проведен през март, където бе отличен с почетен диплом, а в началото на юли получи и специалния диплом "Особен поглед" на международния документален "Родопи филм фест".
Филмът е многопластов разказ за търсенето на безследно изчезнал баща и лекуването на травмата от загубата му чрез пресъздаването на спомените за него в роман, написан на чужд, различен от майчиния, език. Същевременно е и тъжно свидетелство за поредица от изгубени поколения в Беларус, за които единственият начин да се докоснат до свободата е да емигрират... или да изчезнат.
"Дневник" зададе няколко въпроса на Елица Георгиева в контекста на създаването на филма, както и на събитията от последните месеци, включващи Беларус като косвен участник в най-голямото кръвопролитие в новата история на Европа.
Подобно на Альона от Беларус - героинята във Вашия филм, и Вие емигрирате във Франция от посткомунистическа държава и също пишете и издавате роман на език, който не Ви е майчин. Има ли скрита автобиографична символика в историята на "Нашето тихо местенце"?
- Разбира се, историята на Альона, писателският път, който тя изминава, ме препращат към моя собствен. Още повече, че пишехме романите си по едно и също време, а и в двете истории се разказваше за детство по времето на комунизма, и за мъже които се казват Юрий - в моя роман Гагарин, а в нейния - Глухов, баща ѝ.
През тези години много сме обсъждали какво е да си чужденец и как се пише на чужд език, и целта беше да отделя централно място във филма на тези теми. От друга страна Минск ми изглеждаше едновременно познат, но и екзотичен, с близостта на Чернобил и статуите на Ленин. Доста е необичайно, когато те присъстват в настоящето. Ето защо, въпреки общите неща, историята на Альона е много различна, най-вече с мистериозното изчезване на баща ѝ.
Откъс от романа на Елица Георгиева "Космонавтите само минават" прочетете тук.
В рамките на филма Вие представяте една в буквалния смисъл философска концепция за чуждия език като "място", в което човек може да се скрие от страховете на миналото си и да подреди наново светогледа си. Смяната на езика, на който мислим, говорим и пишем, наистина ли има психотерапевтичен ефект за човек, изживял сериозна житейска драма?
- Такъв именно е случаят на Альона, която ми е споделяла, че не би могла да напише тази история на руски - нейния майчин език. Нямаше да има нужната дистанция, която ѝ предоставя френският. Фактът, че не владее така добре езика, ѝ помага да намери това пространство, от което има нужда, за да твори. Пространство на свобода, което, имайки предвид контекста на живота в Беларус, е повече от необходимо за един артист.
Майчиният език е по-свързан с емоциите, а съответно и с травмите.
Част от филма Ви е сниман в Минск преди началото на руската инвазия в Украйна, в която и Беларус е, макар и пасивен, участник. Сега, след всичко, което се случи и продължава да се случва през последните месеци, дали младите хора в страната изпитват още по-голяма безнадежност, че и при тях някой ден ще настъпи толкова дълго чаканата промяна? Чувство, с което е пропит всеки кадър оттам във филма.
- Да, за съжаление разочарованието силно бележи живота на хората в Беларус. Същото това чувство, а и причина, поради която бащата на Альона напуска страната през 1994 г., малко по-малко кара всички останали членове на семейството да се установят в други държави. Но това е доста характерно, за много семейства и млади хора в Беларус. А тези, които остават там и имат смелостта да проявяват несъгласие, заплащат висока цена.
Изненадва ли Ви фактът, че пост-съветският комплекс, от който може би Беларус никога няма да съумее да се изплъзне, е достатъчно силен и в България, до степен да продължава да влияе на политическия и обществения живот тук, дори след като вече толкова години сме част от Европа?
- Не, не ме изненадва. Трябва много време на едно общество, за да може то да се освободи от предишния модел, особено в период на криза, а и на война. Но вярвам, че България ще успее да намери своя път като независима европейска страна, въпреки трудния и дълбоко разочароващ вътрешен контекст в момента.
Какво различно успявате да предадете на публиката от светогледа си от една страна с писането на книги и от друга - със снимането на документални филми? Очевидно изпитвате вътрешна нужда да правите и двете неща, само едното не стига.
- За мен писането и киното пo-някакъв странен начин се допълват. Oт няколко години правя и сценични пърформанси. Обичам да търся връзките между тези дисциплини, да пиша разкази по отпадналите от монтажа кадри например. Това е и начин въображението да тръгва от нещо по-реално.
С писането може би казвам нещата пo-директно, сякаш то е гласът, а киното е погледът.
В България "Нашето тихо местенце" определено направи впечатление. Разкажете малко повече как се прие филмът във Франция и дали успяхте да го излъчите и в Беларус?
- Изключително съм щастлива от това как зрителите приеха този нетипичен във формата си филм и че в България той бе така разпространен и забелязан и от критиката и колегите.
Следващата прожекция в София ще бъде на 9 октомври на фестивала "Синелибри", а на 2 октомври ще говорим за филма на майсторски клас на фестивала "Минало не минало", заедно с Ралица Асенова.
Филмът имаше и добри отзиви на много фестивали в Европа за творческо документално кино във Франция, Швейцария, Германия, Италия, но също и в Източна Европа. Една от най-силните прожекции беше на фестивала в Сараево, където темата за различните езици и за това как политиката се намесва в живота на хората и променя техните съдби, бе доста обсъдена и от публиката.
Засега не е предвидено да се излъчи в Беларус и, имайки предвид политическата ситуация, нямаме намерение да го превеждаме на руски език. Поне не и на този етап.
Елица Георгиева е писател и режисьор, дъщеря на журналиста Светла Каменова. Родена е през 1982 г., а от 2000 г. живее, учи и работи в Париж. Завършва магистратура по кино и творческо писане в Университета "Париж-VIII" в Сен Дьони. Първият ѝ роман "Космонавтите само минават", който излиза на френски език, печели наградата "Андре Дюбрьой" за дебют. През 2017 г. режисира първия си документален филм "Всяка стена е врата", а през 2021 г. излиза и вторият - "Нашето тихо местенце".