Писателят Галин Никифоров: Светът сега е най-добрият, който човечеството някога е имало

На живо
Дебатът в парламента дали Мария Филипова да стане заместник-омбудсман

Писателят Галин Никифоров: Светът сега е най-добрият, който човечеството някога е имало

Галин Никифоров
Сиела
Галин Никифоров
  • Човечността е над всичко, над всякакви закони, над всяка справедливост и несправедливост.
  • Отмъщението е най-лошото решение.
  • Всеки ден трябва да правиш поне по едно неприятно нещо, ако искаш да си истински щастлив.
  • Главният герой В "Черна светлина" до голяма степен прилича на мен като чувствителност и разбиране за света.
  • В бъдещето виждам книгите като колаборация от различни изкуства.
Докато почитателите на Галин Никифоров тръпнат в очакване на не една, а цели две екранизации по негови книги - "Тяло под роклята" и "Добро момче", талантливият български писател се завърна с нов роман.
"Черна светлина" е суров, но същевременно деликатен и болезнен поглед върху преодоляването на най-тежката загуба - тази на собственото ти дете, и намирането на сила да се помириш с миналото. Една история за челния сблъсък със смъртта, за опустошителната сила на родителската обич, за отровата на отмъщението и спасителната милувка на надеждата.
"Черна светлина" от издателство "Сиела" вече е по книжарниците, а официалната ѝ премиера ще бъде на 13 октомври от 18.30 ч. в "Missia 23" (ул. "Мизия" 23), където ще бъде представена от Елена Борисова от БАН. Преди това обаче "Дневник" зададе няколко въпроса на Галин Никифоров за новата му книга и за реалните болести на обществото, срещу които измислените от него герои се борят.
В романа "Черна светлина" сюжетът се гради около една особено болезнена напоследък тема - нелепата загуба на невинни животи в пътни инциденти и безнаказаността на виновниците за тези убийства, които често се оказват с някакъв вид властови протекции. Превръща ли се постепенно в диагноза на обществото ни това явление?
- Да, за съжаление се превръща. И понеже не можем да очакваме това да се промени скоро, аз се запитах какво може да направи един обикновен човек, когато понесе такава загуба. Романът ми всъщност е в "обратна посока", поглед към това, което може да се намери отвъд понятията за добро и зло, за праведно и грешно, за болка и възмездие.
И то е онова, което за съжаление в голяма степен сякаш отдавна сме изгубили - човечността и разбирането за всички последствия от действията ни и най-вече разбирането на чуждата болка. Човечността, която за мен е съчетание от смирение и мъдрост, е над всичко, над всякакви закони, над всяка справедливост и несправедливост.
Главният герой в романа избира личното отмъщение като "разрешение" на проблема. Способни ли са според Вас институциите да се справят по-глобално с този проблем в реалния живот или наистина всеки засегнат е оставен да се бори някак сам с него?
- В повечето случаи справедливостта бива въздадена, но за мен друго е важно - болката, която всеки човек изпитва при внезапна и незаслужена загуба на близък. Защото тази болка е изпитание и тя не отминава с прочитането на справедливата или несправедлива присъда.
Въпросът е как можем да се справим с нея, с болката. И мисля, че отмъщението е най-лошото решение. Ненапразно цитирам като мото в началото на романа една хубава мисъл на Кен Киси, който го е казал максимално ясно: "Който търси отмъщение, копае два гроба." А и винаги ми се е искало да видя как някой просто прощава една такава огромна загуба, защото това е толкова човешко и велико.
Писателят на представянето на романа си "Тяло под роклята"
Сиела
Писателят на представянето на романа си "Тяло под роклята"
Вече бях дал книгата за печат, когато видях репортаж от съд в САЩ, където един баща прости на убиеца на сина си. Отиде при него, прегърна го и му каза: "Знам, че не си го убил от омраза, а защото си сгрешил." Далеч съм от мисълта, че всички трябва да постъпват по този начин, най-малкото защото случаите са различни. Но все пак ми се е искало да виждам такава прошка по-често, отколкото се случва. И аз, като единия от героите в книгата, имам усещането, че "сякаш никога никой никому нищо не е простил".
Без да изпадате в излишен психологизъм, градите характерите на героите в романите си изчистено и категорично, поставени на местата им от безизходицата на обстоятелствата. Това ги прави много реални. Черпите ли персонажи за историите, които разказвате от истинския живот или всичко е в главата Ви?
Обикновено персонажите са като артисти в съзнанието ми; изграждам ги различни и ги оставям да си взаимодействат. Почти винаги са въображаеми, но с някои характеристики, които съм виждал в хората край мен.
В "Черна светлина" обаче са повече реални, отколкото въображаеми, защото исках да ги усещам по-близки, за да ги разбера по-добре - просто романът е от този тип реалистични истории, които имат нужда от подобно отношение.
Главният герой Тони Телалов в голяма степен прилича на мен като чувствителност и разбиране за света, но си давам сметка, че в някои ситуации не бих постъпил като него или не бих казал някои неща. Понякога няма да ми достигне кураж, понякога няма да проявя нужния разум, понякога няма да имам нужните мускули
В "Черна светлина" правите множество препратки към книги, музика и филми от не толкова далечното минало. От сантименталност ли е това или е вид демонстрация на богата обща култура в едно време, в което младото поколение не чете чак толкова много и гледа предимно видеа в социалните мрежи?
- Май от сантименталност Просто има неща, които много обичам - определени книги, определени филми, определени занимания, и не мога да се сдържа да не споделя тази си страст с читателите по един или друг начин.
Във всяка от моите книги има такива златни зрънца и това е нормално. Писателят пише за неща, които го вълнуват, няма как иначе.
Освен това така имам чувството, че отдавам почит, показвам уважение към други хора и други изкуства. В "Черна светлина" например цитирам най-краткия разказ на Деян Енев, говоря за "Завръщане в Брайдсхед" - любимия ми сериал, говоря за определени песни, които са останали в емоционалната ми памет с годините.
А за младото поколение не трябва толкова да се тревожим - не мисля, че четат по-малко, просто четат по-различни неща, да не говорим, че буквално плуват в информация, което би било много удобно за всякакъв вид развитие, ако успеят да се концентрират върху това, какви искат да бъдат.
Когато бях дете, и за моето поколение говореха, че нищо няма да излезе от нас, но не стана така.
Към какво ще препращат писателите от следващото поколение? Дали с неспирното развитие на технологиите в крайна сметка ще се промени и списъкът с класики, а сегашните ще остареят безвъзвратно?
Писателите винаги ще използват препратки, защото докато свят светува, ще има книги под каквато и да е форма - това е сигурно. В бъдещето виждам книгите като колаборация от различни изкуства. Може би ще има звукови ефекти, може да има и определен аромат, за да може четенето, подобно киното да се превърне в 3D формат и да бъде не само интелектуално преживяване, а нещо много повече.
Колкото до класиките, мисля че те ще си останат, защото вече веднъж са показали, че времето няма значение за тях. А и вероятно са класики, защото са уловили нещо непреходно за света, човека или обществото.
Вече имате завидно количество книги зад гърба си. За какво никога няма да Ви омръзне да пишете?
За необятността на човешката душа, за нейната противоречивост и красота, където се крие и най-голямото ѝ величие. За смъртта, която ни напомня, че трябва да живеем пълноценно, и за любовта под различните ѝ форми. За свободата, за страстта, за болката.
А за какво все повече Ви омръзва?
Искам да пиша реалистични романи, всичко останало вече не ми е интересно или съм го изчерпал като възможности. Омръзна ми да се занимавам с редактиране, но без това насилване няма как да стане. Нали някой беше казал, че всеки ден трябва да правиш поне по едно неприятно нещо, ако искаш да си истински щастлив.
Черна ли е светлината в края на тунела? В този преломен момент за човечеството успявате ли да запазите оптимизъм?
Винаги съм бил оптимист и смятам кризите от всякакъв вид за прекрасна възможност за израстване и промяна. Светът сега е най-добрият, който човечеството някога е имало, особено за хората, които вярват, че животът е много повече духовно пътуване, отколкото физическо.
Но за съжаление вълните от информация, които ни заливат, пречат това да бъде видяно, както и елементарната ценностна система в повечето общества. Е, да - и един объркан и отчаян човек, който държи ръката си над червеното копче и плаши всички със смърт. Но и това ще мине.
Галин Никифоров е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите "Умерено нежно", "Добро момче", "Фотографът: obscura reperta", "Лятото на неудачниците", "Лисицата", "Тяло под роклята". Отличен е с наградата "Роман на годината" за "Лятото на неудачниците", а през 2011 г. печели националната награда "Елиас Канети" за романа "Къщата на Клоуните". По новелата му "Нощта на мечтите" през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов.