"Забавата да живееш": Георги Чапкънов отговаря на Макс Фриш
|
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 31-то от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.
Георги Чапкънов - Чапа (р. 1943 г. във Вълчи дол) е скулптор, чиито произведения са пред очите буквално на всеки българин. Една бърза разходка из София ще ни срещне с неговото слънце на фасадата на НДК, статуята на Св. София, паметника на баща и син Славейкови, балерината пред Народния театър, скулптурите на Гарибалди, "Похитената Европа" и Радой Ралин. Негова е и статуетката Аскеер, и паметниците на Чарли Чаплин, Хитър Петър и Дон Кихот в Габрово, на Висоцки във Вършец, на Радичков в Монтана, на Георги Калоянчев в Бургас. Чапа създава много монети и медали, прави портрети не само на Фелини, но и на някои от най-известните личности на България. Съавтор е на националния герб. Негови произведения са изложени в Ермитажа, Пушкинския музей, сградата на Международния олимпийски комитет в Лозана, Националната художествена галерия и много частни колекции. Дълги години ръководи катедра "Художествена обработка на метал" в НХА.
В началото на 2023 г. по повод неговата 80 годишнина предстои откриването на юбилейна изложба с негови работи в НХГ.
Срещам проф. Чапкънов в един от онези меки, късноесенни, раннозимни дни. Разговорът върви едновременно и трудно, и леко. Той вижда и чува лошо. Понякога се опитва да отгатне по устните ми какво точно питам. Но когато тръгне да говори е любвеобилен, скромен, самоироничен човек. С чувство за хумор имитира персонажи и гласове. Човек, който не допуска дистанция между себе си и събеседника. Сълза, усмивка, сълза, усмивка - така върви приказката ни.
И трудно успяваме да се поберем във Въпросника на Фриш.
Хайде, да започнем с лесното - с какъв материал най-много обичате да работите?
- С всичко, с абсолютно всичко. Обичам да рисувам, да моделирам от глина, камък да чукам. То ако те влече, ако те зове, ще хванеш каквото имаш под ръка - молив, туш, химикал, въглен. Просто докато работя с ръцете си, съм щастлив. Лошото е, че вече съм дъртак. Не виждам. С половин око живея. Едното е сляпо, а другото - с катаракт. Нямам вече онази сила и не ми се иска да кепазя занаята.
А то тоз, който се занимава с нашата работа, ако ръцете не го слушат и не може да рисува, по-добре хич да не се захваща. Ето погледнете великите - Леонардо, Микеланджело, Рафаело, Тициан. Ами, те са магьосници. Богоравни. Аз само като си помисля, че съм работил същата работа, с която и те са се занимавали, и туй ми стига, за да съм щастлив. Слава богу, имам късмет - не съм маниак, не ме мъчи суетата. Спасил съм се от това. То как ще меря мегдан с такива хора? То е нелепо.
А маниаците ме забавляват. Имам един познат, художник, по-стар и от мен. Той като седне - държи един гребен в джоба си и един на масата пред него. Заресва се и се гледа в стъклото как изглежда. Толкоз самовлюбен. Както казват французите "Ай, сиктир, моля ви се."
Но то не е нужно да си самовлюбен, за да рисуваш автопортрет. Имате ли свои?
- Не се обичам. Нали се виждам на какво мязам?! Пък и на вътрешността си не държа особено. Съвсем рядко съм правил някъде нещо да напомня мен.
Не искам да ми помнят физиономията. Нека ме помнят с добро. С радост някаква. Друго не искам.
Какви автопортрети? То по едно време в такава задънена улица изпадна изкуството с всичките му "изми" - модернизъм, абстракционизъм, кубизъм, фовизъм - изъм, изъм, изъм. И докъде опря? До едно голямо бяло петно с една точица на него. Край. Няма нищо напред. И ето ти го нарисувано нещастието на човека изобщо.
Кой е любимият Ви цвят?
- Нямам. Всичките са ми любими. Как да пренебрегна един за сметка на друг? Невъзможно е.
Като се замисля обаче, това донякъде е въпрос и на емоция. Ето, с годините постепенно намразих червения цвят. Толкова са ми го набивали в тиквата това червено. Всичко беше червено - червената армия, червеното знаме, червената революция, червените ескадрони. Няма по-натрапчив, досаден цвят от червения.
А любима геометрична форма?
- Виж сега, няма какво да говорим - най-стабилната форма е тази на пирамидата. Това е. Но ти питаш коя ми е любимата форма. Ами, ясно - тази на Афродита.
Вие сте изваяли много дъщери на Афродита. Коя е най-трудната и вълнуваща част от човешкото тяло за един скулптор?
- Всичко в човешкото тяло е трудно и вълнуващо за правене. Особено в тялото на жената. На нея всичко й е хубаво, всичко. Дори малкото й пръстче, кутрето, и то е възхитително. Затова я обожавам. Не, че мъжкото тяло не е красиво. Но къде ще се сравнява мъжът с жената?! Мъжът е фукльо. Той има нужда от възхита. А жената има нужда от любов.
И аз всичките си женски фигури съм ги правил с голяма любов. То няма как да правиш изкуство, ако я няма тази тръпка, ако няма Ерос. И виж само как е принудена да страда жената. Дори това прочуто кръвоочищение всеки месец - то какво е? То е страдание. След това девет месеца носи плода. После мъката при раждането. Отглеждането, опазването, докато детето отрасне - какво страховито усилие. Как да не се преклониш? Светица е жената, светица.
Е, чак пък всички жени да са светици?
- Гледай сега, пиле. Човек ако тръгне да търси кусури, винаги ще ги намери. И на най-луксозното, расово, скъпо, току що изкъпано куче, ако му вдигнеш опашката и почнеш да му ровиш в задника, няма да извадиш изумруди. Но защо да го правиш? От какъв зор?
Макар че има хора, които цял живот с това си изкарват хляба - да ровят под опашката на кучето. Че и бъркат колкото може по-надълбоко. Да са живи и здрави, прощавам им. (смее се)
А какво не бихте простили на приятел?
- То стигнем ли чак до прошка, значи не ми е приятел. Приятелят е много скъпо същество. Приемам го с всичките му кусури, и затуй няма какво да прощавам.
Опитвам се да бъда добър. Човек трябва да бъде добър, но за това се изисква усилие. Голямо и непрекъснато усилие. Човек лесно се поддава на лошотията.
Казвате, че във вашата работа отдавате особено внимание на жеста. Кой човешки жест намирате за красив?
- Ами, те ръцете са за това - за да жестикулират. Но е красиво човек да сложи ръка на сърцето си. Дори двете ръце на сърцето си да сложи. Ето така, все едно го пази в пазва, или все едно ще го вземе и подаде другиму. Две ръце, които се държат една друга, това също е красиво. А също и знакът на победата - "V" (вдига двата пръста за победа).
Абе, майката им ще таковаме на всички империалисти. И на техните противници също. (смее се)
Ако сте убеден, че за доброто на обществото е нужно да има ред, какво е тогава първото ви усещане, когато видите човек с униформа - полицай, пожарникар, пощаджия, кондуктор?
- Добро ми е усещането. Хубаво нещо е униформата - виждаш с кого разговаряш. Ако се налага, може и да се скриеш. По-опасни са тези без униформите, прикритите, доносниците. Като не ги виждаш, как да се опазиш от тях?! Тях другаря ТодАр Живков ги беше измислил идеално. Същият другар, дето още въздишат колко хубаво било по негово време. Какъв хитряга само. Какъв ужасен демагог. Ами другият другар - Пенчо Кубадински? Такъв мискин.
Ще ти разкажа една история. Тя е ужасна, разбира се. За тези ястребинчета - децата, дето ги утрепали, защото бащите им били партизани. Как така ще посегнеш на деца, бе, ей?
Та години след разстрела решават да направят паметник на ястребинчетата. Аз бях тръгнал да се прочувам вече и другарят Кубадински ми възлага на мен тази задача. Направих аз две восъчни фигурки - на момче и на момиче. Момченцето голичко, в ръка държи една кратунка. А момичето с рокличка и носи една стомничка. Тръгнали са към чешмата да налеят вода, но никога няма да стигнат до нея. Направих ги като истински, направо живички - така, че да ги разпознае и идиот. Нося му ги, за да ги види и одобри. Гледа ги той, гледа и почва да сумти нещо. Мълча, мълча и по едно време вика: "Тез деца, що са голи, бе?! Я, да ги облечеш!"
Нещастник. Грабнах си момчето и момиченцето и си тръгнах. Отказах да ги правя. После кой какво е правил за този паметник не знам. И не искам да знам.
Помня ги по манифестациите. Пред мавзолея тълпи, лозунги, крещят с цяло гърло. А Живков помахва и така върти ръка. Все едно казва: "Тея какви са въртоглави."
Слава богу, има фотографии, документи, кино. Има я истината за онова време. Няма как да бъде скрита. А те иначе щяха да изкарат, че другаря ТодАр го е родил хан Аспарух.
Има ли краища и страни, които ви навеждат на мисълта, че сте по-пригоден за друга родина, а не за тази на хан Аспарух?
- Гледай сега. Мен ме пускаха да изляза извън България на две години веднъж. И то най-много за един месец. И като се върна, тук в дирекцията на милицията, до Лъвов мост, да опиша с кого съм се виждал, какво сме яли, какво сме срали, какво сме си дрънкали. Но аз се научих и започнах бързо да ги отгатвам хората в чужбина. Има такива, избягали отдавна, и като те видят, те гледат с трепет и се вълнуват какво става в България, как вървят нещата. Петимни са нещо да чуят.
А другите стоят спокойно, не трепват. Защо? Защото са доносници. И аз пишех все за срещите си с тях. Правех се малко на луд. Така поминувах. И слава богу, по едно време ме зарязаха.
Но не се оплаквам. Пътувал съм. В Англия бях един път, макар и само за един ден. В Австралия отидох, за да я видя. Да знам, че съм се докоснал до това изключително място. Такива животинки има там. Невероятни. Бил съм няколко пъти и в Япония. Страхотни, фантастични хора. А японкините - нежни, с едни гладки, копринени кожи, и стъпват ситно, ситно - винаги с поне едното краче леко навътре. Богини. Бях щастлив там.
Караха ме да остана, ама не мога. Не мога другаде. Не ми е сладко на друго място нито кафето, нито ракията, нито приказката.
Коя тогава е любимата ви, най-сладка българска дума?
- Щастие, радост - тези, хубавите думи обичам. А на теб коя ти е любима?
Аз обичам думата "нега".
- Ааа, хубава дума, рядка. И такава изплъзваща се. Не можеш да я обясниш. Фина работа. Ама, не се употребява вече.
Като говорим за думите, виж колко проклет е българинът. Погледни колко думи имат турците, за да възхвалят ближния - аферим, ашколсун, машала, евала. А такава българска дума за похвала няма. Има "браво", но то и тя не е българска. Е, такъв, крив човек е българинът.
Това и преди съм го казвал и ме награкаха. Но тази мешавица с шопа е направо катастрофална. "Най-обичам да мразим" - ето това е екстрактът на въжделенията и мисълта му. Това и Сократ не може да го измисли - така да събере любов и омраза в едно. Дивотия.
Същото е днес и в Парламента. Първо се зарадвах - най-сетне няма вече каскети, няма памуклийки, едни такива стегнати. Божичко, пак сме се лъгали. То България стана наполовина, а тези там са още 240. Вампири.
Свързвате ли родината с националния герб, на който сте съавтор?
- А, не, не - гербът е друга работа. Българският герб го направи един македонец - моят скъп приятел Кирил Гогов. Тази работа не е по моите сили. А Киро е друго - той е човек на знака, на символа. Той измисли всичко. Аз само направих пластиката по неговите скици. Така, че нищо не съм направил аз. Той направи каквото трябва.
"Ако някой има съвест, то обикновено е виновна съвест" - казва Фриш. Каква своя лична вина сте склонен да признаете публично?
- Бе, много глупости съм вършил в живота си - първо поради младост, после от бедност, или от припряност. Много грешки съм правил, но не съжалявам. То това е част от забавата да живееш. Не е ли така? Пък и каквото съм надробил, после съм си го изсърбал с голямата лъжица. Затова си прощавам. Само лошият човек никога и никому не прощава.
Имал съм късмет, поживял съм - каквото съм поискал, имал съм го. С цената на усилия и малко късмет.
Какво малко? То е голям късмет, че мога да се забавлявам с това, което работя. Дори да е проста рисунчица. Обичам да се смея, да се порадвам. И как да не ми е хубаво, мама му стара? Идват да ме виждат приятели, значи не съм им противен, обичат ме. Какво повече на тези години? Друго не ми трябва.
Какъв е най-големият ви страх?
- Да ти кажа от смъртта не се страхувам. Чакам я с трепет. Както се казва - с ежеминутно нарастващо вълнение (засмива се). Страх ме е от друго. Да не взема в края на живота да оплескам работата, да се почувствам опозорен. Затуй искам да вървя при жена си. Стига ми вече. Изпуснах се да го кажа това два пъти пред сина. И видях как думите ми го смачкаха. Затова повече не се обаждам. Но ми е все в ума. Осем години и половина откак я няма моята Снежа, и не мога да свикна. (разплаква се). Тя беше светица. Отгледа децата ми, внуците ми и мен самия. Нищо, че майка й беше страшна проклетница.
Друго какво? Страх ме е от човека, дето трябва уж да е висшето създание на природата, а върши само глупости. Всяка мравчица или муха носи божественото, а човекът, откакто е създаден, виж с какво се е хванал - първо сопа, после - нож, сабя, меч, после - пушка, топ, ракети. И за какво? Да утрепе себе си. Да утрепе ближния си. А бе, лъв лъв яде ли? Какво висше има в това? Има вятър. Омраза има. Е сега, другарят Капутин, Путлер, какво прави?!
Много обезкуражаващо е да завършим така разговора. Идват празници. Хайде, да си пожелаем нещо...
- На всеки, който е обезкуражен, бих пожелал, ако е възможно, да не унива, да си възвърне самочувствието и най-вече - ако е по силите му, да се порадва на живота заедно с други човеци.
Колкото до мен - ще ми правят изложба другия месец, защото ставам на 80. Ще ида да видя какво съм работил. Защото, да ти кажа, то това е истинският ми живот. Изкуството и приятелите. Другото е проклетия.
Лекичко побутвам към Чапа празен лист и молив. Моля го този път да скицира автопортрета си. Не ми отказва. Подписва го - дядо Чап.
