Дундаков, Гърдев и Шурелов ви изпращат в бъдещето, за да срещнете себе си и настоящето
"Днес получих съобщение от себе си. С по-късна дата. Съобщение от бъдещето. Първо се стреснах. После допуснах, че съм програмирал съобщението преди време, за да се пошегувам със себе си по случай рождения си ден утре, и съм забравил, а сега се стряскам без причина."
Това е откъс от пърформанса "КАСТОР. Портрети на неизвестното". В него композиторът Петър Дундаков, режисьорът Явор Гърдев и сценографът Венелин Шурелов ви изпращат в бъдещето, но не точно за да видите какво предстои там, а за да разберете и настоящето и да срещнете (със) себе си в това пътуване напред-назад във времето. Територията на спектакъла е космосът, в класическия и не съвсем смисъл. А софийската му премиера е на 29 и 30 декември в Центъра за съвременни изкуства "Топлоцентрала".
Часове преди Бъдни вечер, на 24 декември, успяхме най-после да се срещнем с тримата създатели на портрети на неизвестното. Идеята беше да поговорим малко за пърформанса и възможността най-после публиката в София да го гледа точно на прага на една нова година и повече за средата, културата, планове и други идеи с хоризонт 2023. Но всъщност разговорът е повече за "КАСТОР. Портрети на неизвестното", защото той създава много контекст, отваря тема след тема и възможността да се обсъжда изкуството и създаването му си заслужава. Ето какво разказаха тримата за читателите на "Дневник". Приятно четене и преживяване.
Кой е Кастор Пек ?
Явор Гърдев: Кастор е персонажът с главна роля в драматургичната част на това произведение. Измислих го по време на първата ковид изолация, докато се занимавах с проучване на проекта Breakthrough Starshot на Стивън Хокинг, Марк Зукърбърг и Юрий Милнър. Преглеждах списъци с учени, които се занимават с изследователска работа по изобретяване на технология, която да може да изпрати малък роботизиран апарат на относително близко разстояние - до най-близката екзопланета в съседното съзвездие Алфа Кентавър, тоест на разстояние само 4.37 светлинни години от земята.
Разглеждах най-обща и напълно достъпна информация за биографиите на тези учени и започнах да изграждам въображаеми връзки на възможно родство в бъдещето между евентуалните деца и внуци на тези учени. Комбинирах елементи от имената на действителните учени, за да създам двама напълно въображаеми герои, действащи в бъдещето.
Кастор е документално инспириран, но изцяло въображаем герой, който се ражда във въобразеното от мен бъдеще, а фамилното му име Пек даже си е съвсем реално име на изследовател.
Венелин Шурелов: Кастор е космическо тяло - част от една социална машина, защото всъщност технологията е преди всичко социален механизъм. И аз имах особената задача това тяло да го снабдя със система за придвижване и система за обитаване, съответни на ситуацията, поставена от Явор.
Петър Дундаков: Освен Кастор в историята е и неговата партньорка - Линда Ландис (нейното фамилно име също е истинско име на човек от проекта, добавя Гърдев). И ако Кастор е представен през драматургичен текст (ролята се играе от Иван Бърнев), то Линда е героиня изцяло в музикалната част. Нейното участие е през няколко арии, които асоциативно коментират действието, а не са пряко във взаимодействие.
И интересното е колаборацията между драматургия и музика.
Я.Г.: Да, най-интересното предизвикателство е опитът за асоциативен синтез между изразните средства на двете изкуства, така че да се достигне до осезаема връзка между герои, изградени със средствата на две различни изкуства.
Началото на "Портрети на неизвестното" е свързано с музиката, нали?
П.Д.: През 2017 г. започнах да работя върху еднo произведение, чиято идея всъщност тръгна от едно интервю в "Дневник" преди това. В него коментирах до каква степен бъдещето е свързано и е проекция на настоящето и как през идеите си за бъдеще можем да говорим за сега и за нас чрез това, което си представяме. Това е тема, която ме занимава и в работата ми като композитор.
Впоследствие го споделих с Явор, после с Венко и това е една обща проекция - форма на портрет на неизвестното.
Защото бъдещето каквото и да е, винаги е въображаемо, но понякога казва много повече за нас в сегашния момент отколкото миналото. Ние като общество сме прекалено обърнати към миналото и често пъти това ни пречи да преживяваме автентично настоящето и да създаваме ново и различно. В този смисъл за мен разговора за бъдещето носи в нашия контекст и някакъв освобождаващ и позитивен смисъл.
Спектакълът започва с това, че героят получава писмо от себе си от бъдещето и започва да се пита за настоящето и прави едно връщане назад.
Я.Г.: Да, Кастор осъществява връщане назад в историята, което го връща в наши дни. Нашето време е най-назад в историята, а изходното събитие в драматургичния текст се случва едва след 48 години от днешния ден. Тогава единият от тримата основатели на проекта, за който говорих преди малко, взема важно решение, което няма да разкривам тук. С това въображаемо бъдещо решение започва и същинската ни сюжетна линия.
П.Д.: Това е много интересно, защото има обърната перспектива. Нормално ходът на историята минава така: миналото причинява настоящето, а настоящето - бъдещето. Докато тук историята се движи от бъдещето назад.
Това е бъдеще, което обяснява настоящето?
Я.Г.: По-скоро героят от бъдещето се връща чрез проучване назад до наши дни, за да разбере какво е предопределило съдбата му.
Как работихте в тази колаборация?
В.Ш.: Всеки проявява способността си за разговор, за диалогичност, защото всъщност това, което и те споделиха за отношенията ни с бъдещето, е всъщност способността ни да разговаряме със собствената си проекция, със собствените си отражения.
| Ядрото на такива проекти е способността ни да излезем от монологичното и да влезем в разговор. Да открием поводи, да намерим теми за разговор. Всеки от нас упражнява способността си да вниква, да тълкува, да надгражда. |
Надграждането може би е в основата на диалогичността. Да прибавиш към другия или към собствените си модели на интерпретация нещо, което можеш да заимстваш, нещо, което се подава от партньорите.
Я.Г.: Още в началната фаза ние се опитвахме да работим по асоциативен път. Това е най-интересният начин на работа за мен, защото той те вкарва в полета на въображението, които все още не са впрегнати в рамките на някакви познания или предразсъдъци.
Музиката беше добър старт в това. Петър просто ми изпрати няколко чернови на партитури, които имаха само машинно електронно демо. Бяха все още неизсвирени от музиканти. Аз слушах и се отдавах на свободата на собствените си асоциативни вериги. Любопитствах къде би могло да ме отведе това. И ме заведе в моя собствена тема. Всъщност винаги съм имал страшен проблем с научната фантастика и нещата, свързани с космоса.
Какъв проблем?
Я.Г.: Ами, аз не съм особен фен на научната фантастика.
П.Д.: Аз също.
Я.Г.: Моето въображение за космоса е свързано с едно голямо пусто пространство, което те поставя пред незибежността на самотата. В сферата на научната фантастика съм почитател на автори, които се занимават с проблема за самотата. Всички останали аспекти - кой с какви бластери стреля, с какви кораби се придвижва насам-натам в пространството - са ми далеч по-малко интересни. "Одисеята" на Кубрик е нещо, което наистина ме вълнува, "Соларис" също.
Интересува ме космосът през перцепцията, усета на човек и през това колко самота можеш да понесеш в това космическо пространство-време. Проектите на Нолан също са много интересни, защото се занимават с това пречупване на време и пространство и какви бездни може да отвори този процес у човека, който трябва да ги преодолява и да се справя с тях.
Питам се как аз самият бих се справил, ако бих бил поставен в такива обстоятелства и картината ми изглежда страховита. Това да бъдеш колонизатор или дори просто колонист на някаква планета, вече след като зная, че нещата никак не изглеждат като по филмите, не поражда в мен никакъв ентусиазъм.
| Примерно, ако разполагах с парите, за да платя място в онзи кораб на Илон Мъск, който евентуално ще отиде някога на Марс, не бих си и помислил да го направя, защото самият дух на такива завоевания за мен е свързан повече с предизвикателствата на самотата и отчуждението, отколкото с предизвикателствата на изследователското приключение. |
Това е бягство от самотата...
Я.Г.: Не, по-скоро самите тези необятни простори пораждат у мен усещане за тотална изгубеност. За изключителна самота. И точно тази самота като че ли е темата, която най-силно ме вълнува в космоса.
Но в "Портрети на неизвестното" тръгвате към космоса и класическото му възприемане от хората ?
П.Д.: Явор обърна внимание, че музиката е протагонист на целия спектакъл. В този смисъл дори космосът дойде по-късно. Или беше една от интерпретациите на нещо, което за мен е абстрактно и което е по-трудно да бъде разказано. От моя гледна точка по-лесно е да бъде изразено чрез музика.
Това е създаване на музикална партитура, което не се ръководи от предварителен план или от предварителна алегория или метафора, а самата музикална фактура рефлектира върху абстракцията и върху себе си. Това нарекох "портрет на неизвестното".
В класическата или романтичната ситуация пишеш произведение, което се казва напр. "Пъстървата" и то е портрет на пъстърва. Тук ме интересуваше свободата, да създадеш нещо, което не е предварително зададено, а докъдето стигнеш.
Да си позволиш абстрактен език, който да те води, и в работата си бях убеден, че не трябва да остане чисто музикално произведение. Затова се обърнах и към Явор, и към Венко, защото мисля, че този тип мислене за създаване на формата изисква комуникация. Това не е плод на предварителна представа или предварителен сценарий, а на комуникация. И мисля, че това е много интересно.
Музикалната партитура и ариите имат някакъв собствен живот, към който ние колаборираме драматургичния текст и визуалната среда и това колкото и старомодно да звучи, е модерно.
За вас свободата на неизвестното какво включваше и каква е вашата представа за космоса или поне каква беше в този проект ?
В.Ш.: Аз съм голям фен на изброените от Явор филми спектакли, които по един свръхестествен начин показват, че изкуството е някаква форма на постигане на техническа божественост.
Ти се изправяш пред огромна вселена от възможности и тайни, които искаш да сглобиш, да трансформираш, да организираш в някакъв порядък, в нещо понятно. Космосът е една невероятно потентна "бременна пустота", едно състояние, в което носиш пълната отговорност за света, в който се намираш, и взаимоотношенията, които пораждаш.
В процеса на техническа свързаност, който изживяваме, е много трудно постижимо да откриеш някаква първична самота, тъй като самата свързаност предполага, че тя се е изпарила, че тя е невалидна, че тя не се състои.
| Същевременно, колкото хора има на този свят, толкова са и видовете самота. Тя е някаква необходимост, нещо, към което непрекъснато можем да се завръщаме, тъй като вероятно би било самотно без самотата. |
Мисля, че е важно да я откриваме пред големите въпроси за бъдещето на човека, за оцеляването на неговото съзнание, за оцеляването на мисълта, за оцеляването не толкова на нашето физическо тяло, а как съзнанието да намери своето безтелесно съществуване.
Та моята задача в представлението не беше толкова да създам някакъв футуристичен, свръхестетизиран, холивудски тип свят, колкото да съдействам за образуването на една комуникационна система, да осигуря свързаността между различните компоненти. Нещо като изграждане на мрежа от общуващи помежду си канали на информация.
Космосът/бъдещето винаги е някаква идея за бягство от настоящето и реалността. Но в същото време - всеки го каза под някаква форма - възможност да се върнеш към себе си и да търсиш своята проекция...
Я.Г.: И да, и не. От една страна, такова избягване е крайната противоположност на повсеместния стресов шум на нашето съвремие. Отделяш се в космоса и многото дразнители внезапно се свеждат до нулев дразнител, до ситуация като в изолирана камера, което съм сигурен, че е не по-малко влудяващо.
Просто веднъж в един музей в Берлин за малко съм влизал в звукоизолирана камера на ЩАЗИ, тапицирана с много дебел слой дунапрен и кожа. Ужасно е. Можеш да получиш паник атака в рамките на секунди от затварянето на вратата. Никакви сигнали не идват отвън, тишината започва да гърми в ушите ти. Така нашият герой с години не говори с никого и единственият начин да общува с някаква реалност е през текстови, фотографски и видеоархиви, които го връщат към живота на други хора.
Оказва се обаче, че и този архив си има своя забранена стая, в която не се влиза. А когато застанеш пред заключена врата, желанието да минеш зад нея, защото имаш чувството, че там се крие важна за теб истина, нараства главоломно. Сякаш тайното парче информация ще ти помогне да сглобиш цялата картината на света. За да направя стръвта достатъчно желана, ми трябваше да се поровя в много конкретни обстоятелства, като например в законодателството на няколко определени американски щата относно биотехнологичните изследвания и експерименти с все още спорен морален аспект.
П.Д.: На мен ми е интересно, че ние живеем в постнаучна фантастика време. Заживяхме в научната фантастика като съвремие и това е много интересна перспектива. Ако погледнете научната фантастика от 70-те - 80-те - тя разказва за времето, в което живеем сега и погледнали това от настоящето, можем да направим много интересни асоциации. Да видим че нещата, за които са разказвали тези автори, ние ги живеем и също какво следва от това - как променя нашия живот.
| Дали се отказваме от възможността да си представяме бъдещето ?! И това е много интересна тема, в която всеки от нас рефлектира по различен начин. Но вероятно е нещо, което за нас започва да идва тепърва като осъзнаване, че ние заживяхме във времето на научната фантастика - тя стана ежедневие. |
Я.Г.: От една страна, роботите станаха реалност, но от друга, по отношение на преодоляването на пространствата, сме все още в каменната ера на космическите завоевания. Възможността ни да преодолеем каквото и да е разстояние е, меко казано, скромна и можем да стигнем или транспортираме нещо само на много, много близки разстояния. Тук филмите са много по-напреднали в измишльотините, отколкото учените в технологиите за генериране на енергия.
Това, че виждаме малко по-далеч, още не ни помага и да присъстваме там. А голямото предизвикателство е да можеш да прекосиш някакви големи пространства, да се окажеш другаде, откъдето, за да се върнеш, ще са ти необходими още десетки хиляди животи с дължината на твоя собствен.
Затова са интересни и проектите на Нолан, защото те задават въпроса как съзнанието удържа собствената ти ,при положение че след завръщане от пътуване в космоса дъщеря ти може да се окаже вече на възрастта на баба ти. Това е голям обрат в съзнанието и много трудно може да бъде усвоено от него. Не знаем дали човек няма да се побърка веднага, дали ще успее да овладее това по рационален начин. Мисля, че няма да е лесно.
Като гледам какво успя да причини COVID като градус на напрежение в обществото и докъде е стигнала невъзможността за удържане на нервите у хората, си представям, че тези работи могат да нанесат далеч по-тежки травми. А всеки така или иначе вече има травми, за които дори не си дава сметка.
В.Ш.: За мен интересен е въпросът за човешката природа, подложена на натиск от технологиите. Върви поредното противопоставяне - ние колективно го изживяваме - изразът на това е усещането за човешката природа като уязвима. Като жертва на технологичното развитие. Но според мен версията за нейния произход и характер, която свързва неотменно човешката природа и технологиите, ми се струва по-верен.
| Човек не би могъл да съществува без технологии - от кремъчните сечива до компютъра - това са едни екстеншъни, едни проекции на човешкото, което постоянно се опитва да напусне собствените си очертания. Това е невъзможно пътуване, протягане към невъзможното. |
Отношението към технологиите като етап в развитието, а не като елементарен консуматорски опортюнизъм ми е много по-интересно. И подобни проекти създават условия за проблематизиране на този въпрос.
Представленията са на 29 и 30 декември - точно в онази критична точка на всички надежди, че новата година ще бъде толкова по-добра. Подготовка и очакване за нещо ново. В този момент, в който хората ще дойдат да преживеят, да пътуват, да открият неизвестното - с какво искате да ги провокирате ?
Я.Г.: Най-интересното предизвикателство за мен е в опита за асоциативен синтез между различните жанрове изкуства. Синтезът винаги е бил в зоната на моя интерес, но за нас днес той е и въпрос на оцеляване, защото интердисциплинарното съществуване е неизбежност.
Много често тази неизбежна интердисциплинарност се превръща и в чиста шарлатания. Тя дава лъжовното усещане за свръхкомпетентност у хора, които са по-скоро жертви на ефекта Дънинг-Крюгер, като им дава самочувствието на изключителни експерти без минимална способност за критическо отстраняване.
Всеки от нас си дава сметка, а има достъп и до статистически данни в телефона си, които неумолимо показват как вече много по-голямата част от дните ни преминава във виртуални типове реалност. С всеки ден дялът се увеличава.
Харесва ли ви това ?
Я.Г.: Има двойствен ефект. От една страна го ненавиждам. От друга обаче го и харесвам.
Създава зависимости...
Я.Г.: Да, така е. Аз лично винаги съм бил от хората, които първи усвояват дигиталните взаимодействия. Още през 90-те тези взаимодействия навлязоха така интензивно в моята реалност, че може да се каже, че цял живот се движа в ритъма на софтуерните и хардуерните ъпгрейди. Но пък опитът да съм в постоянен синхрон така иззема времето ми, че не ми остава почти миг, в който да се усетя в присъствен баланс със заобикалящия ме свят. Времето за този баланс вече трябва буквално да се отвоюва.
| И според мен това е голямото предизвикателство - как човек може да остане част от присъствения свят, като не загърбва и виртуалния. Този конфликт май вече е предизвикателство за всеки един от нас. |
В.Ш.: Въпросът за шарлатанията ме занимава от години наред, преди тя да бъде обнародвана в едно политическо изказване. Аз реагирам системно и упорито срещу нея.
Това донякъде обяснява и избора на понятието "пърформанс". То е реакция срещу театралната мистификация, преодоляна, когато си в режим на перформативност, който би следвало да бъде режим на автентичност, на пряк сблъсък с непознатото, неочакваното, непринуденото и всички онези форми на изживяване на нещо извън репертоарното и рутинното.
В цялата структура на представлението има отказ от спекулации - визуални, технически, поведенчески. И мисля, че това е едно от големите качества на тази продукция. Спектакъл, който предлага открита комуникация между компонентите. Между музиканти, актьора, механизацията и визуалните елементи. Подобно на жив организъм в една система.
Най-важното в подобни форми е способността за обратна връзка, кибернетичния принцип, да реагираш на средата, на нейните импулси и информационни канали и съобщения. Да реагираш адекватно.
П.Д.: Става дума за хибридна форма - смесване между камерна опера и драматургичен текст и искам да благодаря на музикантите Пламена Гиргинова (сопрано), Божана Юрганджиева (маримба и перкусии) и Маргарита Илиева (роял), защото е интересно, че самите изпълнители не принадлежат на един жанр. Това е спектакъл, в който музиката и театъра, словото и нотите и образът съ-съществуват. Времето, което минава за зрителя, не е времето на една история, а едно по-богато време - чисто емоционално - което те превежда през различни моменти.
Венко ми прехвърли един интересен текст на Джакомо Леопарди, с който завършва целия спектакъл. И в този смисъл - участието на всеки един от нас не е само по неговата работа, а е и част от някакъв разговор. Затова каним всички да завършат годината с нещо, което гледа напред по различен начин.
За следващата година - каква година очаквате ?
Я.Г.: От известно време култивирам умението да не правя амбициозни планове за бъдещето, които много държа да се сбъдват, а да оставям бъдещето само да взаимодейства с мен.
В началото човек, или поне аз, е много авторитарно настроен към бъдещето и се опитва да си го организира стъпка по стъпка сякаш изпълнява задължителен план. След това с времето започнах да разбирам, че това краде от възможността за въображение за бъдещето и самия мен ме поставя в една невротична ситуация, но разтегната напред в бъдещето. А тя не оставя на живота пространство и време да се случва. Опитва се да го хваща в предварително заложени капани.
Оттам пък не могат да ти се случват събития, защото събитието е нещо, което се случва извън твоята воля. Събитието не може да бъде случвано от някого. Затова и глаголът "случвам се" винаги е възвратен. Поради това, че събитието не зависи пряко от нашата воля. Ние нищо не можем да случваме. Можем само да полагаме известни усилия, със съучастието на които събитието евентуално би могло да се случи.
В този смисъл това отдаване на дължимото на живота - да го оставяме да се случва отвъд плановете и проектите си - е много важно за вътрешния ни баланс. Когато човек се научи да разрешава на живота да се случва извън неговата воля, тогава започва да се връща към някакъв баланс със своята екосистема, с Ейуа, както я наричат героите от Аватар.
Затова бих си пожелал една 2023 в синхрон с живота. Ако пък ме изненада и с добри изненади, тогава пък бих бил съвсем радостен.
Бихте ли си позволил все пак да кажете какво искате да се случи?
Я.Г.: Да приключи войната. Да спре производството на смърт и хората в Украйна да си поемат дъх.
Вие въобразявате ли си 2023?
В.Ш.: Аз непрекъснато си въобразявам всякакви неща, но не тропвам с краче да се сбъднат на всяка цена.
За следващата година имам очаквания, свързани с една дългогодишна посока, в която работя - разрастването и уплътняването на общността от хора, които по-посветено и ангажирано се отнасят към проблемите, свързани с дигиталната култура. И имам един куп проекти, от позицията на организатор и посредник на различни процеси.
Това е хоризонт, който представлява интерес за мен за следващата година.
А в средата?
В.Ш.: Споделям казаното, че войната влияе на дълбочината и далечината на убежните точки, които можем да си осигурим като проекция за личностно развитие. Със сигурност стопира, блокира усещането ни за общност. Създава усещането за обреченост и като че ли всяка проекция на надеждата и на някаква вяра в някаква мотивираща активност стоят нелепо, несъстоятелно, излишно на фона на обречеността, в която стоят силно травматизирани общества.
Знаем, че човешкото общество непрестанно генерира подобни състояния. Ние сме в поредица от такива - невероятно изобретателни сме в способността ни да създаваме катастрофични перспективи за собствения ни вид. Опасявам се, че придобихме твърде силен рефлекс, да гененираме подобна катастрофичност. Липсва ми усещането, че колективно притежаваме рефлекс за преодоляване, а по-скоро рефлекс за създаване на още по-дълбоки кризи.
П.Д.: Ние живеем във време на тотална трансформация - всички модели дават някаква криза, поне моето усещане е такова. И това не е тревожно. На мен ми е много интересно времето, в което живеем.
Разбира се, в момента не мога да имам сантимент към време, в което убиват и умират хора. Всеки чисто човешки иска това да приключи.
Но извън войната и трагедията й,самото време е много интересно. Защото като си говорим за бъдеще - направихме една голяма крачка, влизайки в XXI век. Като човек, роден в XX век, заживяването в XXI беше някаква точка, която всички си представяхме, че генерално ще промени всичко, ще е различно, това обаче се оказа, че беше по-скоро романтична представа.
Цялата романтика, идваща от усещането за смяната на вековете, се превърна в ежедневие и ми се струва, че живеем в по-оскъдно на романтизъм време. По-скоро прагматизъм има във всички промени, които се случват около нас. Самият научно-технически прогрес го преживяваме най-често през удобството в бита - нови модели телефони, коли, помощта на изкуствения интелект в заобикалящия ни бит.
По отношение на очакванията ми за бъдещето аз бих се отказал да го коментирам като светло или тъмно.
По-скоро бих си пожелал да живеем живота си сега - във времето, в което сме. Да се опитаме максимално да го преживяваме автентично и свободно от предразсъдъци и манипулации. Ние живеем в много манипулирано от медиите време.
Аз продължавам да вярвам в свободния и независим човек. И едно от нещата, в които го разпознавам е и това да нямаш предразсъдъци по отношение на това в какво време живееш и как си представяш, че то би трябвало да изглежда.
Естествено, че желая щастие и една позитивна и хубава за всички 2023 г. Но смятам, че отърсването от това каква би трябвало да е годината и какво би трябвало да е бъдещето, прави живота ни по-интересен и по-автентичен.
"КАСТОР. Портрети на неизвестното" е на 29 и 30 декември с общо три представления в Центъра за съвременни изкуства "Топлоцентрала". Билети - тук.
