"Ние, българите": Анджела Родел отговаря на Макс Фриш

"Ние, българите": Анджела Родел отговаря на Макс Фриш

  • В България разбрах колко важно е да пазим гражданското общество.
  • Чужденците не харесват най-вече българския песимизъм и черногледство.
  • Може би в изпитите трябва да има и въпрос - вие какви хора искате да станете ?
  • Вече съм по-смела и по-щастлива
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 33-то от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.
Анджела Родел (р. в Уисконсин, САЩ) идва в България през 1996 г. с дипломата си по езикознание от Йейлския университет. Пристига тук заради "Мистерията на българските гласове". Изучава български език и фолклор в СУ «Св. Климент Охридски» и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Работи по докторат по етномузикология.
Още като ученичка е вокалистка в създадената от нея пънк-рок група "Отровна атмосфера". В България заменя алтернативния рок с изпълнения на български народни песни в акомпанимент на тамбура. Заедно със съпруга си тогава Иван Христов и поета Петър Чухов създават групата за етнорок и поезия «Гологан». Участва в български филми и телевизионни сериали под режисурата на Георги Дюлгеров и Вито Бонев.
Нейни са преводите на английски език на редица знакови за българската литература имена - Ивайло Петров, Георги Марков, Георги Господинов, Милен Русков, Захари Карабашлиев, Ангел Игов, Виргиния Захариева, Георги Тенев и др. Печели множество отличия за превод, като последното е споделената с Георги Господинов награда «Международен Букър» за превода на неговия роман «Времеубежище».
Преподава превод в Софийския университет и е изпълнителен директор на програмата Фулбрайт за България. Разговаряме в офиса й в София. Съзнателно не си позволявам редакторска намеса в изказа й на български език.
Предлагам да започнем с няколко странични, подгряващи въпроси. Колко езика говорите?
- Е, това е спорен въпрос. Дълги години учих немски и руски. Разбирам ги добре, но отдавна не съм ги упражнявала и не мога да водя свободно разговор. Мога да кажа с известна увереност, че владея английски и български език.
Имате ли български паспорт?
- Да, имам. Получих го през 2014 г. за принос към българската култура за преводите ми.
Коя е любимата ви българска дума - не по смисъл, а по звучене?
- За мен заемките от турски език имат особена, различна звучност. Думи като "карък" или "алъш вериш" са много интересни и колоритни.
Любима българска народна песен?
- Имам любимци от различни райони на България. Например, Недялка Керанова от Тракия. Тя е сватбарска певица, но пее и едни дълги, кахърни песни - "Караджа дума Русанки" или "Пиян бях". Толкова я харесвам, че отчасти заради нея кръстих дъщеря си Керана. Има също страхотни родопски песни - като тази за Руфинка. Или Вълкана Стоянова и нейната "Димитър кара гемия".
Или странджанските песни. Това са шедьоври. Аз по принцип обичам бавните мелодии - тези, които се разливат. Те са най-трудни за изпълнение, но и най-въздействащи. Самият звук и вибрация на женския глас в тях е сред от най-красивите звуци в музиката изобщо.
Има ли български политик или общественик, на когото се възхищавате?
- Уф, това е интересен въпрос в днешната ситуация. Мисля, че през годините е имало много почтени хора. Естествено, веднага се сещам за Димитър Пешев, който има ключова роля за спасяването на българските евреи. Човек толерантен, морален и повод за гордост за всички българи.
Но ще добавя, че и днес има страхотни млади хора, които защитават различни граждански каузи. Работата ми във "Фулбрайт" ме срещна с едно момче. Казва се Ашод Дерандонян. Той е арменец. Губи слуха си още като дете и сега се бори за правата на хората с увреден слух.
Благодарение на усилията му жестовият език вече е признат като естествен човешки език и като майчин за децата, които не чуват. Това е важно, за да се осигури качествено образование на децата и за да могат глухите да живеят пълноценно. Ашод и неговият екип са невероятни. Справили са се с цялата бюрокрация, макар че знаете колко тегаво е в България, когато трябва нещо да се промени.
Ето такива млади, организирани, активни хора са бъдещето на България. Те ме вдъхновяват. Даже настръхвам като говоря за това.
Тук ще си позволя да редактирам оригиналния въпрос на Фриш и ще ви попитам - какво според вас българите не харесват у себе си и какво чужденците не харесват у българите?
- Аз съм чувала много българи да критикуват себе си за това, че са завистлив народ. И когато видят, че някой друг успява или му се случва нещо хубаво, реагират така, сякаш той го е взел лично от тях. Отнел им го е. Една позната българка ми каза какво е депресия по български. Това е, когато си толкова потиснат, че вече и чуждият провал не те радва. (смее се)
Но мисля, че това се променя. Много хора вече имат друга култура. На английски има един такъв лаф - a rising tide lifts all boats. Приливът вдига всички лодки.
Издигането на един, повлича и другите. Ето, вижте какво се случва сега с Георги (Господинов). Вярвам, че неговият успех ще накара много чужденци да си кажат: Хм, в България се случва нещо интересно. Я, да видим и другите им писатели и книги.
Иначе чужденците не харесват най-вече българския песимизъм и черногледство. Ако тръгнеш тук с някоя идея, първата реакция винаги е: "А, не, не.. това няма как да стане." ОК, наистина, може и да не стане. Но нека все пак опитаме. Защото иначе какво да правим - да вземем направо да се гръмнем?! Ето това е малко фрустриращо за чужденците. Защото ние наистина имаме потенциал, нещата могат да се раздвижат. Но трябва голямо ръчкане.
Американците пък са може би в другата проблемна крайност - прекалени оптимисти, чак до наивност.
С Георги Господинов и наградата "Букър"
Личен архив
С Георги Господинов и наградата "Букър"
Може би затова Фриш казва, че в Америка има всичко освен едно - отношение към трагичното. Съгласна ли сте?
- Е, то зависи от човека. Но веднага се сещам за една голяма тема - gun control - контролът върху огнестрелните оръжия. Тази безумна ситуация, в която почти всеки ден има някакви инциденти. Масови убийства, направо кланета дори в детски градини и училища. Преди десетина години при стрелбата в Sandy Hook бяха убити първолаци. Това е огромна, тежка трагедия. Тя е петно за нас като нация. Но всичко си върви по старому. Нищо не се променя.
Значи може би Фриш е прав и наистина американците сме слепи за трагичното и за това, че обществото ни е болно. Аз просто нямам друго обяснение.
Да предположим тогава, че вие лично никога не сте убивали човек. На какво го отдавате? - пита Фриш.
- Аз мисля, че естественото човешко състояние върви с разбирането, че човекът срещу нас е като нас. Че ние си приличаме и споделяме нещо общо като човешки същества. Затова не е нормално да убиваш. Напротив, то е противоестествено - някаква природна аномалия, загуба на контакт с човешкото в теб. Трябва да си дълбоко травмиран и да не ти работят никакви спирачки, за да нахъсваш някого да убива или да изпращаш войници на смърт.
Нали и Кант говори за моралния императив - за това, че добротата е наше задължение?! Убийците са ненормалници, това е моето мнение.
Кое е това, за което сте благодарна на късмета си?
- Е, сигурно има много неща. Например, това че съм американка е голям късмет. Разбрах го, когато пристигнах в България през 1996-та - времето на Жан Виденов. Тогава си дадох сметка как в Америка приемаме много постижения за даденост - приличния стандарт на живот, горе-долу стабилната банкова система, съдебната система, гражданското общество. Когато дойдох тук видях хора, които заради хиперинфлацията загубиха за дни всичките си спестявания. И тогава проумях какъв късмет съм имала.
И разбрах колко важно е да го пазим това гражданско общество. Защото то е като здравето - докато го имаш, не го забелязваш. Едва, когато го нямаш, разбираш колко ти е нужно.
Тогава нека попитам така - освен здравето и гражданското общество, наясно ли сте от какво друго се нуждаете, за да сте щастлива?
- Да, мисля, че знам. Преди време, както много други млади жени, и аз страдах от желанието непременно да ме харесат. На английски казваме people pleasing. Но вече наближавам 50 г. и усещам колко погрешно е това.
Днес съм убедена, че трябва да правим това, което смятаме за правилно, без да се влияем от мнението на чужди хора и без да се притесняваме какво ще си помислят.
Ако можех да се върна назад, бих казала на по-младото "себе си": "Дерзай! Не се притеснявай какво ще кажат хората! Каквото и да кажат, то е свързано много повече с техните собствени проблеми и комплекси, отколкото лично с теб.
Мисля, че точно заради някакви мои вътрешни страхове не съм направила някои важни неща в миналото. Сега вече не ми пука. (смее се). Станах по-смела и по-щастлива.
"Ние, българите": Анджела Родел отговаря на Макс Фриш
С кой човек от световната история бихте искали да изпиете чаша вино?
- Е, хайде нека да не е вино, а една ракия или чаша чай. С кого? Би ми било интересно да срещна някои от любимите ми писатели. Например, Айрис Мърдок. Много обичам нейното писане. Има също един канадски автор, който скоро препрочитах отново - Робъртсън Дейвис. Той май не е много популярен тук.
Според вас кое човешко качество днес се подценява?
- Струва ми се, че Георги дава точния отговор на този въпрос - емпатията. Тя не се оценява по достойнство. Важно е хората да умеят да се поставят на мястото на другия, да погледнат през очите на другия. Литературата много помага в това отношение. Тя непрекъснато ни вкарва в обувките на други хора.
Ние непрекъснато говорим за лидерство и нуждата от водачи, но какъв водач е този, който не изпитва състрадание към тези, които го следват?! Ето, детето ми сега учи за матурите за 7-ми клас - математика, граматика, преразказ. Но към тези базисни знания трябва да се добави и възпитанието в съпричастност. Може би в изпитите трябва да има и въпрос - вие какви хора искате да станете?
Веднъж едно дете ми каза, че като порасне иска да стане куче. А Фриш дори се шегува: "Виждал ли е някой кучета, които като се срещнат, започват да говорят за трето куче, защото не знаят какво друго да правят?!" Вие какво правите, когато не знаете какво да правите?
- Зависи в какъв смисъл - дали просто като занимание или като търсене на изход от трудна ситуация. Но аз имам отговор, който се отнася и за двете. Аз всяка сутрин правя йога и медитирам. И това много ми помага. Защото човешкият мозък има неподозирани ресурси. Дори да не мога да намеря веднага решение, след седмица - две то само изплува.
Това с медитацията започна по доста странен и смешен начин. Когато през 2016 г. Тръмп стана президент, аз всяка сутрин четях новините и непрекъснато се ядосвах. Не се побирах в кожата си. Тогава си казах: "Анджела, ако имаш време всеки ден да се тровиш по един час с новините, значи имаш време и за йога". И така заради Тръмп започнах с медитацията. Много съм му благодарна за това.
Защото всеки си има по един токсичен Тръмп, който скрито му яде душата. Значи - или ние ще го победим вътре в нас, или ще му позволим той да ни победи.
Стигнахме до темата за брака. Бихте ли добавили нещо към брачната клетва?
- Труден въпрос. Аз може да съм интелигентен човек, но не мисля, че съм мъдър. Поне не още. Все пак ще кажа, че в брачните клетви твърде много се говори за постоянството. А аз мисля, че трябва да се добави нещо и за динамизма. Защото човек не е статичен. Той се променя непрекъснато. И е добре да си обещаем, че ще приемаме промените на другия.
За какво никога не бихте разчитали на мъж?
- Да ми отговори честно на въпроса как изглеждам в тези дрехи. (смее се)
Кое е това в живота, което бихте могли да понесете единствено с чувство за хумор?
- Себе си. Себе си мога да понеса единствено с чувство за хумор. Човек не трябва да се взима прекалено насериозно - нито в похвалите, нито в критиките. Човек може да преглътне себе си единствено с малко самоирония.
Мислите ли, че има животни, които притежават чувство за хумор или това е специфично човешко качество?
- Мисля, че чувството за хумор предполага някаква степен на концептуално мислене. Аз имам котка и тя е страхотна. Но не мисля, че има чувство за хумор.
Сещам се обаче за момента, в който собственото ми дете за първи път реши да се пошегува. Тя бе много малка. Нямаше и годинка. Изведнъж започна да подскача и да се държи странно. И ние с баща й се стреснахме - какво му стана на детето? Какво не му е наред? Чак след малко разбрахме, че тя всъщност иска да си играе с нас, иска да ни разсмее. И това бе толкова готино и впечатляващо. За мен тази нейна бебешка "шега" бе първият ясен знак за превръщането й в човек. Хуморът като маркер за очовечаване.
Според Фриш сходното чувство за хумор е признак на сходен интелект, сходно въображение или сходно чувство за срам. Хуморът ли се превежда най-трудно от един език на друг?
- Хуморът е едно от нещата, трудни за превод. Понякога има щастливи съвпадения, но не винаги е така. Българите имат цяла култура на вицове, построени на абсурда, а в Америка това го няма. Страшно сложно се превежда и играта на думи, както и някои поетични, чисто звукови фрази. Специфичната комбинация от звуци се превежда много трудно.
Има един въпрос за парите. Ако срещнете на плажа човек само с бански костюм, за когото не знаете нищо, по какво бихте разбрали след няколко разменени думи (не за пари), че е богат човек?
- Богатите хора често демонстрират крайна самоувереност. Те живеят с представата, че могат да менажират всеки и да контролират всичко - дори океана на плажа. Както се казва - на тях морето им е до колене.
По повод смъртта: Защо хората, когато умират не плачат? - пита Фриш.
- Не знам. Може би когато плачем, ние всъщност сме донякъде извън ситуацията - оглеждаме я отстрани, оценяваме я и след това реагираме със сълзи. Но умирането и собствената смърт е толкова интензивно лично преживяване, че няма как да го наблюдаваш от дистанция. Ти си изцяло вътре в него и поради това не си в позиция да го обмисляш. Ти просто го преживяваш.
Възприемате ли България като втора родина?
- Може би това е американският ми начин на мислене, но аз вярвам, че можеш да дойдеш някъде отвън и да станеш част от тази страна. Така, както всеки може да стане американец, така и аз вече съм станала българка. Толкова съм внедрена в българската действителност, че няма как да бъда издърпана от нея.
Аз съм гражданин на тази страна, гласувам и чувствам, че й принадлежа. Когато я критикувам, не го правя от позицията на чужденец. След близо 20 години тук за мен това е и моята държава. Съдбата ми е свързана с нея. Затова, когато детето ми каже: "Ама, каква българка си ти?! Ти си американка", аз й отговарям: "Не! Аз съм българка. Дори да не ме искате, аз съм тук.
Обичам това място и толкова. Даже, когато говоря, често се изпускам и казвам: "Ние, българите". (смее се)
За финал - с коя новина бихте искали да се събудим утре сутрин?
- Че Путин го няма. Победен е. И децата на Украйна тичат сутрин към училището, а не към бомбоубежищата.
Анджела се усмихва, а аз си мисля какъв карък съм, че от този разговор ще останат само думите и ще липсва тази нейна чудна усмивка на живо.
"Ние, българите": Анджела Родел отговаря на Макс Фриш
Личен архив