"Ние, българите": Анджела Родел отговаря на Макс Фриш
|
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 33-то от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.
Анджела Родел (р. в Уисконсин, САЩ) идва в България през 1996 г. с дипломата си по езикознание от Йейлския университет. Пристига тук заради "Мистерията на българските гласове". Изучава български език и фолклор в СУ «Св. Климент Охридски» и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Работи по докторат по етномузикология.
Още като ученичка е вокалистка в създадената от нея пънк-рок група "Отровна атмосфера". В България заменя алтернативния рок с изпълнения на български народни песни в акомпанимент на тамбура. Заедно със съпруга си тогава Иван Христов и поета Петър Чухов създават групата за етнорок и поезия «Гологан». Участва в български филми и телевизионни сериали под режисурата на Георги Дюлгеров и Вито Бонев.
Нейни са преводите на английски език на редица знакови за българската литература имена - Ивайло Петров, Георги Марков, Георги Господинов, Милен Русков, Захари Карабашлиев, Ангел Игов, Виргиния Захариева, Георги Тенев и др. Печели множество отличия за превод, като последното е споделената с Георги Господинов награда «Международен Букър» за превода на неговия роман «Времеубежище».
Преподава превод в Софийския университет и е изпълнителен директор на програмата Фулбрайт за България. Разговаряме в офиса й в София. Съзнателно не си позволявам редакторска намеса в изказа й на български език.
Предлагам да започнем с няколко странични, подгряващи въпроси. Колко езика говорите?
- Е, това е спорен въпрос. Дълги години учих немски и руски. Разбирам ги добре, но отдавна не съм ги упражнявала и не мога да водя свободно разговор. Мога да кажа с известна увереност, че владея английски и български език.
Имате ли български паспорт?
- Да, имам. Получих го през 2014 г. за принос към българската култура за преводите ми.
Коя е любимата ви българска дума - не по смисъл, а по звучене?
- За мен заемките от турски език имат особена, различна звучност. Думи като "карък" или "алъш вериш" са много интересни и колоритни.
Любима българска народна песен?
- Имам любимци от различни райони на България. Например, Недялка Керанова от Тракия. Тя е сватбарска певица, но пее и едни дълги, кахърни песни - "Караджа дума Русанки" или "Пиян бях". Толкова я харесвам, че отчасти заради нея кръстих дъщеря си Керана. Има също страхотни родопски песни - като тази за Руфинка. Или Вълкана Стоянова и нейната "Димитър кара гемия".
Или странджанските песни. Това са шедьоври. Аз по принцип обичам бавните мелодии - тези, които се разливат. Те са най-трудни за изпълнение, но и най-въздействащи. Самият звук и вибрация на женския глас в тях е сред от най-красивите звуци в музиката изобщо.
Има ли български политик или общественик, на когото се възхищавате?
- Уф, това е интересен въпрос в днешната ситуация. Мисля, че през годините е имало много почтени хора. Естествено, веднага се сещам за Димитър Пешев, който има ключова роля за спасяването на българските евреи. Човек толерантен, морален и повод за гордост за всички българи.
Но ще добавя, че и днес има страхотни млади хора, които защитават различни граждански каузи. Работата ми във "Фулбрайт" ме срещна с едно момче. Казва се Ашод Дерандонян. Той е арменец. Губи слуха си още като дете и сега се бори за правата на хората с увреден слух.
| Благодарение на усилията му жестовият език вече е признат като естествен човешки език и като майчин за децата, които не чуват. Това е важно, за да се осигури качествено образование на децата и за да могат глухите да живеят пълноценно. Ашод и неговият екип са невероятни. Справили са се с цялата бюрокрация, макар че знаете колко тегаво е в България, когато трябва нещо да се промени. |
Ето такива млади, организирани, активни хора са бъдещето на България. Те ме вдъхновяват. Даже настръхвам като говоря за това.
Тук ще си позволя да редактирам оригиналния въпрос на Фриш и ще ви попитам - какво според вас българите не харесват у себе си и какво чужденците не харесват у българите?
- Аз съм чувала много българи да критикуват себе си за това, че са завистлив народ. И когато видят, че някой друг успява или му се случва нещо хубаво, реагират така, сякаш той го е взел лично от тях. Отнел им го е. Една позната българка ми каза какво е депресия по български. Това е, когато си толкова потиснат, че вече и чуждият провал не те радва. (смее се)
Но мисля, че това се променя. Много хора вече имат друга култура. На английски има един такъв лаф - a rising tide lifts all boats. Приливът вдига всички лодки.
Издигането на един, повлича и другите. Ето, вижте какво се случва сега с Георги (Господинов). Вярвам, че неговият успех ще накара много чужденци да си кажат: Хм, в България се случва нещо интересно. Я, да видим и другите им писатели и книги.
Иначе чужденците не харесват най-вече българския песимизъм и черногледство. Ако тръгнеш тук с някоя идея, първата реакция винаги е: "А, не, не.. това няма как да стане." ОК, наистина, може и да не стане. Но нека все пак опитаме. Защото иначе какво да правим - да вземем направо да се гръмнем?! Ето това е малко фрустриращо за чужденците. Защото ние наистина имаме потенциал, нещата могат да се раздвижат. Но трябва голямо ръчкане.
Американците пък са може би в другата проблемна крайност - прекалени оптимисти, чак до наивност.
Може би затова Фриш казва, че в Америка има всичко освен едно - отношение към трагичното. Съгласна ли сте?
- Е, то зависи от човека. Но веднага се сещам за една голяма тема - gun control - контролът върху огнестрелните оръжия. Тази безумна ситуация, в която почти всеки ден има някакви инциденти. Масови убийства, направо кланета дори в детски градини и училища. Преди десетина години при стрелбата в Sandy Hook бяха убити първолаци. Това е огромна, тежка трагедия. Тя е петно за нас като нация. Но всичко си върви по старому. Нищо не се променя.
Значи може би Фриш е прав и наистина американците сме слепи за трагичното и за това, че обществото ни е болно. Аз просто нямам друго обяснение.
Да предположим тогава, че вие лично никога не сте убивали човек. На какво го отдавате? - пита Фриш.
- Аз мисля, че естественото човешко състояние върви с разбирането, че човекът срещу нас е като нас. Че ние си приличаме и споделяме нещо общо като човешки същества. Затова не е нормално да убиваш. Напротив, то е противоестествено - някаква природна аномалия, загуба на контакт с човешкото в теб. Трябва да си дълбоко травмиран и да не ти работят никакви спирачки, за да нахъсваш някого да убива или да изпращаш войници на смърт.
Нали и Кант говори за моралния императив - за това, че добротата е наше задължение?! Убийците са ненормалници, това е моето мнение.
Кое е това, за което сте благодарна на късмета си?
- Е, сигурно има много неща. Например, това че съм американка е голям късмет. Разбрах го, когато пристигнах в България през 1996-та - времето на Жан Виденов. Тогава си дадох сметка как в Америка приемаме много постижения за даденост - приличния стандарт на живот, горе-долу стабилната банкова система, съдебната система, гражданското общество. Когато дойдох тук видях хора, които заради хиперинфлацията загубиха за дни всичките си спестявания. И тогава проумях какъв късмет съм имала.
И разбрах колко важно е да го пазим това гражданско общество. Защото то е като здравето - докато го имаш, не го забелязваш. Едва, когато го нямаш, разбираш колко ти е нужно.
Тогава нека попитам така - освен здравето и гражданското общество, наясно ли сте от какво друго се нуждаете, за да сте щастлива?
- Да, мисля, че знам. Преди време, както много други млади жени, и аз страдах от желанието непременно да ме харесат. На английски казваме people pleasing. Но вече наближавам 50 г. и усещам колко погрешно е това.
Днес съм убедена, че трябва да правим това, което смятаме за правилно, без да се влияем от мнението на чужди хора и без да се притесняваме какво ще си помислят.
Ако можех да се върна назад, бих казала на по-младото "себе си": "Дерзай! Не се притеснявай какво ще кажат хората! Каквото и да кажат, то е свързано много повече с техните собствени проблеми и комплекси, отколкото лично с теб.
Мисля, че точно заради някакви мои вътрешни страхове не съм направила някои важни неща в миналото. Сега вече не ми пука. (смее се). Станах по-смела и по-щастлива.
С кой човек от световната история бихте искали да изпиете чаша вино?
- Е, хайде нека да не е вино, а една ракия или чаша чай. С кого? Би ми било интересно да срещна някои от любимите ми писатели. Например, Айрис Мърдок. Много обичам нейното писане. Има също един канадски автор, който скоро препрочитах отново - Робъртсън Дейвис. Той май не е много популярен тук.
Според вас кое човешко качество днес се подценява?
- Струва ми се, че Георги дава точния отговор на този въпрос - емпатията. Тя не се оценява по достойнство. Важно е хората да умеят да се поставят на мястото на другия, да погледнат през очите на другия. Литературата много помага в това отношение. Тя непрекъснато ни вкарва в обувките на други хора.
| Ние непрекъснато говорим за лидерство и нуждата от водачи, но какъв водач е този, който не изпитва състрадание към тези, които го следват?! Ето, детето ми сега учи за матурите за 7-ми клас - математика, граматика, преразказ. Но към тези базисни знания трябва да се добави и възпитанието в съпричастност. Може би в изпитите трябва да има и въпрос - вие какви хора искате да станете? |
Веднъж едно дете ми каза, че като порасне иска да стане куче. А Фриш дори се шегува: "Виждал ли е някой кучета, които като се срещнат, започват да говорят за трето куче, защото не знаят какво друго да правят?!" Вие какво правите, когато не знаете какво да правите?
- Зависи в какъв смисъл - дали просто като занимание или като търсене на изход от трудна ситуация. Но аз имам отговор, който се отнася и за двете. Аз всяка сутрин правя йога и медитирам. И това много ми помага. Защото човешкият мозък има неподозирани ресурси. Дори да не мога да намеря веднага решение, след седмица - две то само изплува.
Това с медитацията започна по доста странен и смешен начин. Когато през 2016 г. Тръмп стана президент, аз всяка сутрин четях новините и непрекъснато се ядосвах. Не се побирах в кожата си. Тогава си казах: "Анджела, ако имаш време всеки ден да се тровиш по един час с новините, значи имаш време и за йога". И така заради Тръмп започнах с медитацията. Много съм му благодарна за това.
Защото всеки си има по един токсичен Тръмп, който скрито му яде душата. Значи - или ние ще го победим вътре в нас, или ще му позволим той да ни победи.
Стигнахме до темата за брака. Бихте ли добавили нещо към брачната клетва?
- Труден въпрос. Аз може да съм интелигентен човек, но не мисля, че съм мъдър. Поне не още. Все пак ще кажа, че в брачните клетви твърде много се говори за постоянството. А аз мисля, че трябва да се добави нещо и за динамизма. Защото човек не е статичен. Той се променя непрекъснато. И е добре да си обещаем, че ще приемаме промените на другия.
За какво никога не бихте разчитали на мъж?
- Да ми отговори честно на въпроса как изглеждам в тези дрехи. (смее се)
Кое е това в живота, което бихте могли да понесете единствено с чувство за хумор?
- Себе си. Себе си мога да понеса единствено с чувство за хумор. Човек не трябва да се взима прекалено насериозно - нито в похвалите, нито в критиките. Човек може да преглътне себе си единствено с малко самоирония.
Мислите ли, че има животни, които притежават чувство за хумор или това е специфично човешко качество?
- Мисля, че чувството за хумор предполага някаква степен на концептуално мислене. Аз имам котка и тя е страхотна. Но не мисля, че има чувство за хумор.
Сещам се обаче за момента, в който собственото ми дете за първи път реши да се пошегува. Тя бе много малка. Нямаше и годинка. Изведнъж започна да подскача и да се държи странно. И ние с баща й се стреснахме - какво му стана на детето? Какво не му е наред? Чак след малко разбрахме, че тя всъщност иска да си играе с нас, иска да ни разсмее. И това бе толкова готино и впечатляващо. За мен тази нейна бебешка "шега" бе първият ясен знак за превръщането й в човек. Хуморът като маркер за очовечаване.
Според Фриш сходното чувство за хумор е признак на сходен интелект, сходно въображение или сходно чувство за срам. Хуморът ли се превежда най-трудно от един език на друг?
- Хуморът е едно от нещата, трудни за превод. Понякога има щастливи съвпадения, но не винаги е така. Българите имат цяла култура на вицове, построени на абсурда, а в Америка това го няма. Страшно сложно се превежда и играта на думи, както и някои поетични, чисто звукови фрази. Специфичната комбинация от звуци се превежда много трудно.
Има един въпрос за парите. Ако срещнете на плажа човек само с бански костюм, за когото не знаете нищо, по какво бихте разбрали след няколко разменени думи (не за пари), че е богат човек?
- Богатите хора често демонстрират крайна самоувереност. Те живеят с представата, че могат да менажират всеки и да контролират всичко - дори океана на плажа. Както се казва - на тях морето им е до колене.
По повод смъртта: Защо хората, когато умират не плачат? - пита Фриш.
- Не знам. Може би когато плачем, ние всъщност сме донякъде извън ситуацията - оглеждаме я отстрани, оценяваме я и след това реагираме със сълзи. Но умирането и собствената смърт е толкова интензивно лично преживяване, че няма как да го наблюдаваш от дистанция. Ти си изцяло вътре в него и поради това не си в позиция да го обмисляш. Ти просто го преживяваш.
Възприемате ли България като втора родина?
- Може би това е американският ми начин на мислене, но аз вярвам, че можеш да дойдеш някъде отвън и да станеш част от тази страна. Така, както всеки може да стане американец, така и аз вече съм станала българка. Толкова съм внедрена в българската действителност, че няма как да бъда издърпана от нея.
Аз съм гражданин на тази страна, гласувам и чувствам, че й принадлежа. Когато я критикувам, не го правя от позицията на чужденец. След близо 20 години тук за мен това е и моята държава. Съдбата ми е свързана с нея. Затова, когато детето ми каже: "Ама, каква българка си ти?! Ти си американка", аз й отговарям: "Не! Аз съм българка. Дори да не ме искате, аз съм тук.
Обичам това място и толкова. Даже, когато говоря, често се изпускам и казвам: "Ние, българите". (смее се)
За финал - с коя новина бихте искали да се събудим утре сутрин?
- Че Путин го няма. Победен е. И децата на Украйна тичат сутрин към училището, а не към бомбоубежищата.
Анджела се усмихва, а аз си мисля какъв карък съм, че от този разговор ще останат само думите и ще липсва тази нейна чудна усмивка на живо.
"Преводът и преведената книга са неразделни неща": Коя е Анджела Родел
