Така представя себе си актьорът и театрален режисьор Владислав Стоименов, с когото се срещаме в един от малкото слънчеви дни в началото на юни. Той е част от трупата на Младежки театър "Николай Бинев", участва във филма на Валери Йорданов "Шекспир като улично куче", наскоро спечели и награда "Аскеер" за изгряваща звезда.

Роден е през 1996 г. в Шумен. Театърът навлиза в живота му благодарение на неговата майка, която му показва какво е това изкуство. Първият спектакъл, който гледа, е на фестивала "Друмеви театрални празници" в Шумен - "Змейове" с режисьор Бина Харалампиева. В училище го канят да влезе в едно представление и той казва "да". И така неусетно и може би на шега започва театралният му път.

Кандидатства в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", където го приемат да учи "Актьорско майсторство за драматичен театър" в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. След това придобива и магистърска степен "Режисура в сценичните изкуства" с ръководители проф. Пламен Марков, доц. Петър Кауков и Явор Гърдев.

Разказва, че по пътя си среща много учители: "Гледам да се уча от всекиго, защото всеки един човек може да бъде източник на познание и опит. Има и много примери, които се опитвам да следвам, защото истински ме вдъхновяват с това, което те правят. Това е чудесно, защото понякога, за да се възпламени нещо в нас, имаме нужда от външен подтик".

Първото му представление като професионален актьор е "Катастрофа" (Театрална работилница "Сфумато") с режисьор Антон Угринов. Спектакълът е на сдружение "5х5" и е по текстове на Харолд Пинтър и Самюел Бекет. "Катастрофа" следва няколко сюжетни линии, които представят темата за властта. Представлението е фрагментарно и всеки един от актьорите има няколко роли, които са обединени от единна логика.

Дебютът на Владислав Стоименов като актьор в киното е във филма "Шекспир като улично куче" с режисьор Валери Йорданов. Неговият герой Шеки е едно момче, чийто живот е белязан от две крайности - театъра и уличния бокс. Той умее да пише много добре, обожава да чете Шекспир, но едновременно с това е гангстерът на своята улица. Във филма Владислав си партнира с Васил Илиев, с когото си поделят наградата за главна мъжка роля от 40-ото издание на фестивала "Златна роза".

Владислав Стоименов казва, че има допирни точки между него и героя му във филма, но те се променят постоянно: "Вярвам, че човекът е динамична величина и е съвсем естествено, когато сме работили по този филм, да съм отключил нещо у себе си, за което Валери да каже: "Това е моят човек." Но предвид това, че ние се развиваме, е нормално тогава някакви неща да са били валидни, а сега не."

За да бъдат избрани за ролите си в този филм, двамата с Васил Илиев преминават през многобройни кастинги. Владислав разказва, че снимачният процес го е научил на много неща, най-вече на това да развие актьорска сетивност пред камера, защото играта пред камерата е много по-различна от играта на сцената:

Може би поради това много често, за да разбереш в дълбочина смисъла на една идея, фраза или монолог, е необходимо време - с развитието на представлението се наблюдава и израстване на персонажа."

Някъде покрай премиерата на филма, актьорът решава за малко да остане извън светлината на прожекторите и да се изяви като режисьор. Спира се на постановката "Арт" от Ясмина Реза и я предлага на директора на Младежкия театър. Поставя я именно там, а за ролите избира Петър Петров-Перо, Кирил Недков и Георги Гоцин. Именно за режисьорския си дебют Владислав получава "Аскеер" за изгряваща звезда, а Кирил Недков е награден за поддържащата си роля в спектакъла.

Това, което го провокира да изследва тази пиеса, е архетипната тема за приятелството и властовите механизми, които го управляват: как ние гледаме на приятелството, дали то е една равновесна система, или там едноличното мнение се приема като закон и действа строго оформена йерархия в отношенията.

Интересното в пиесата според него е, че се изследва темата за приятелството през призмата на изкуството. По думите му драматургичният текст е многопластов и това дава възможност вътре да намираш най-различни линии както между персонажите, така и обвързани вторични звена като темата за отчуждаването и безразличието. Не на последно място обект на интерес става и ролята на езика за оголването на идеята за приятелството като равновесна система - в конфликта, доведен до абсурд чрез преекспониране на баналното, могат да бъдат открити дълбоките разломи в привидно гладко скрепените приятелски отношения.

Спектакълът също така засяга въпроси като тези дали сме способни да бъдем приятели, чуваме ли се, разбираме ли се един друг: "В пиесата виждаш как тези хора, които се познават от толкова много време, в един момент започват да свалят кожа от телата си с думи, защото егото настъпва и никой не е готов и не може да приеме човека отсреща, когото познава до болка, но всъщност се оказва, че не е съвсем така. Всичко това е представено с чувство за хумор, което прави текста интригуващ."

За работата си по този спектакъл Владислав Стоименов получава награда "Аскеер", за която казва, че приема като комплимент за това, че някой е оценил труда му: "Радвам се, че фондация "А'Аскеер" оцени нашия труд, но гледам да стоя само в това. Опитвам се да не си придавам излишна тежест или значение, защото в крайна сметка това идва, отминава и след това може би няма чак такова значение."

Владислав разказва, че иска да се развива както като актьор, така и като режисьор: "Двете неща по твърде различен начин разкриват какъв е светът, в който живея. Придават много по-голям смисъл на това кой съм, защото вярвам, че театърът наподобява нас самите.

Харесва ми това да давам свобода на актьорите, аз самият съм актьор и се чувствам щастлив когато ми дават свободата да изявя своя талант, защото това е двустранен процес. В този смисъл доверието е необходимо, тъй като актьорите са тези, които ще пресъздадат образите, следователно не бива да се пренебрегва тяхното усещане."

А каква е цената на това да се занимаваш с изкуство днес? Каква е целта на театъра? Актьорът казва, че изкуството е нещо, което изисква много усилия и енергия: "Аз лично вярвам, че функцията на театъра е да те държи буден, фокусиран и да вълнува. Напоследък даже мисля, че театърът има способността да обединява заради силата на колективното преживяване - група хора изпитва нещо много силно заедно и това общо преживяване има конкретна цел - търсене на решения. По този начин започва един процес на идентификация с конкретен персонаж и през него човек търси отговори за самия себе си."

А чрез срещата с големите драматурзи, режисьори и текстове Владислав вярва, че чрез тях се променя перспективата, през която гледаме на нещата. Това дава възможност да се експериментира в театралните форми, изграждане на нов театрален език и театрални техники. Споделя, че благодарение на срещите си с тях в момента е на етап, в който задълбочава разбирането за всичко онова, което би искал да прави, и за посоката, в която би искал да се развива. И вярва, че както животът постоянно се променя, така и театърът, защото той наподобява неговият ритъм.