Михаил Заимов, изследовател: Щастието живее в Созопол
- Ние нямаме съзнание на морска нация.
- Не вярвам в административно-политическите начини за въздействие, ако те не са подкрепени с осъзната обществена подкрепа.
- Романтичната представа за Созопол е плод на последните 100 години.
- "Созопол в образи и думи" е за хубавите неща, които се случват в България.
- Вече излязлата книга е форма на апел към созополчани да се присъединят с още истории и да преиздадем книгата по-богата.
"През вековете градът е владян от кого ли не: хуни, готи, римляни, византийци, кръстоносци, генуезци, българи, руснаци. Всички са били силно изкушени преди всичко от неговото пристанище. Именно то - най-природно защитено от водните стихии и коварни ветрове на Западното Черноморие - е и причина за основаването на града. Неслучайно милетските колонизатори преди 2600 години го нарекли Аполония Магна. Благодарение на пребогатата си история и стойностна археология Созопол ни дава възможността да хвърлим око в бъдещето чрез отговорите за него, скрити в историческите факти от древността."
Откъсът е от пролога на новата книга - "Созопол в образи и думи" на Михаил Заимов (издателство "Парадокс"). Тя е разказ за морския град през фотографии, събирани повече от 20 години, внимателно изследвани и разказани. Почти всички кадри ще видите за първи път.
По темата Созопол Заимов е най-лесно да бъде представен като изследовател. Към тази роля върви и морски, защото той е водолаз и ако на сушата се е посветил на древния град, под водата - на Черно море - неговите истории и обитатели. Във визитката му стоят още хуманитарист, журналист, телевизионен водещ. В интервю за "Капитал" преди няколко години се определя като "любознателен търсач на отговори, предназначени за стабилизиране на въображаема конструкция за степенуване на житейските приоритети".
"Дневник" разговаря с Михаил Заимов, за да потърси отговори за възможностите, необратимостите, за връзките между местата и хората и обратно, за смисъла от спомените.
В първите си две книги - "Черноморски диалози" и "Светът на спокойствието", се гмурвате под водата. Сега се връщате в миналото да търсите назад истории и хора, свързани със Созопол, но и доста по-широко с история и общество. Означава ли това, че по някакъв начин бягате от реалността или от настоящето?
- Бягството е от действителността.
Защо?
- Защото за съжаление намирам действителността за изключително грозна. Поне за моите представи и критерии.
"Созопол в образи и думи" в някаква степен е идеализиране на миналото. Често хора, които са в дискомфорт с настоящето, търсят убежище и утеха в миналото и спомените, някои дори бягат в бъдещето, което вече е диагноза.
Голяма част от мислещите хора в България живеят във вътрешна миграция, търсейки духовно спасение те издигат невидими стени към заобикалящата ни взаимна омраза, безпочвено противопоставяне и бързо замираща духовност.
Вие от тях ли сте?
- Да. Но търся и хубавите неща, които се случват тук, и това е в книгата. Наистина те са далеч и от повърхността, и от настоящето, но въпреки това са символ и може би носител на някаква надежда. Тази книга е силно носталгична, тя е фрагмент. Опитвам се да отворя поглед и към по-ранните периоди на Созопол, но основно е от началото на 20-те докъм 70-те години.
Общото между трите ви книги е Черно море.
- Да, наистина. Вярвам, че Черно море е недооценено не само в момента, но и исторически. Ние нямаме съзнание на морска нация, свързана чрез Проливите с морета и океани, с голямото цяло.
Причините за това се коренят в националния опит да наваксаме изоставането си от света, като сме се оплели в цивилизационните стъпала на Просвещението, Романтизма и Възраждането, от Средновековие сме скочили в Индустриалната ера, опитвайки се за петдесет години да преминем през туй, що на други им отнело пет столетия. Малко измежду нас осъзнават, че през 1944 година в България грубо 80% от населението е селско и неграмотно, а процентът хора с университетско образование в страната е един. Това е само преди осемдесет години, на ниво баба и дядо на моето поколение.
Доминиращото селското население в този период живее в достатък, многодетие, коси, оре и си гледа добитъка от зори до мрак, живее здраво според патриархалните си традиции и верую. Четмото и писмото нямат място в тази приказка. Впоследствие индустриализацията изкоренява голяма част от тези хора, запокитвайки ги в анонимността на панелните блокове сред подпетените обувки пред вратите и тотална липса на чувство за отговорност пред общността.
Чувството за световна принадлежност, откривателството и възможността за търговски просперитет чрез морето са много далеч от този наратив. Мисля, че ясно доказателство за твърденията ми е че, никога в историята на България не е имало на сериозно административно ниво човек, роден, да речем, в големите градове Варна и Бургас или някъде по черноморското крайбрежие.
Вярвам, че докато не осъзнаем потенциала на морския ни капитал сме лишени от надежда за прогрес.
А имало ли е момент, в който България се насочва към това да използва Черно море, да се опита да развие предимствата, които дава, или да се доближи до това, което нарекохте "самосъзнание за морска нация"?
- Големите инфраструктурни проекти около построяването на бургаското и варненското пристанище са такъв пример. През 1892 г. във Варна се създава Българското търговско параходно дружество. След войната мощният му наследник Параходство "Български морски флот" и създаването на "Океански риболов", както и големите корабостроителници са сериозни стъпки в тази посока и оттук нататък всичко е надолу.
Но не искам да пропускам и проблясъци като Института по рибни ресурси -1932 г., Института по океанология - 1973 г., Центъра по хидро- и аеродинамика - 1973 г., Подводна археология - 1978 г., и много други морски организации, изоставени от държавата, оцеляващи на косъм през последните три декади.
От друга страна, с Черно море се свързва основно туризмът в България, макар че голяма част е от лошите примери за туризъм?
- В книгата си няколко пъти използвам думата алчност. Резултатът от неспособността на общността да се саморегулира, да се самоорганизира, така че да не позволи поради външна алчност да бъдат накърнени нейните интереси - било то на малки общности по Черно море, било то на цялата нация, е видим навред.
Връщам се към началото на разговора - причината за тази вътрешна емиграция се дължи донякъде на загуба на надежда.
А опитвали ли сте се в някакъв момент вие да повлияете?
- Личното ми малко усилие са трите книги. Аз не вярвам в административно-политическите начини за въздействие, ако те не са подкрепени с осъзната обществена подкрепа. От ключова важност са общностите по места. Умишлено не употребявам думата общини, а общности, това са съвсем различни неща.
Понякога общините се възползват или повлияват интереса на общността и заради нуждата от инвестиции, те избират - да го наречем - друго развитие.
- Фактът, че българите в момента по-скоро съжаляваме за това, което се е случило през последните двадесет години по крайбрежието на Черно море, показва, че сме се провалили. Но този провал е всеобщ, не само по морето, дължащ се отново на държавно безхаберие, липса на визия и желание да се поучим от добрите примери на напредничавите държави, които много ясно са били изправени пред сходни предизвикателства, но са успели да овладеят процесите.
Тук вероятно отново ще търсим причини в образованието, не е зле да си припомним, че нито Иван Костов, нито Бойко Борисов са успели да се самодисциплинират и научат чужд език, което автоматично ги откъсва от обкръжаващия ни свят със съответните последствия за всички ни.
Един от цитатите, които бях извадила от пролога, е, че идилията в Созопол е започнала да се разпада в началото на 80-те години, когато е бил отворен частен ресторант.
- Много добре си спомням тази история, защото основната тема за разговор онова лято беше колко пари печели собственикът.
Ресторантът беше преди плажа "Харманите" в една къща. Човекът беше пътувал с корабите и отвори ресторант само един сезон, от който накрая загуби пари. Оттогава Созопол се превърна от една идеалистична, взаимно помагаща си общност в разделена, гледаща с недоверие, дори, бих казал, с лека враждебност.
Но това е моята призма към събитията. Не твърдя, че това е истината.
Кой е вашият първи спомен от Созопол?
- (Показва снимка в началото на книгата на малко момче на плажа - бел. авт.) Аз съм тук на четири години. Споменът ми е много ясен, защото това чувство изпитват хиляди деца всяка година - за първи път да плуваш в морето.
А кой е любимият ви спомен от Созопол?
- Как се научих да плувам там. Първото усещане за независимост и за почти неограничена свобода, което впоследствие прескочи в интереса ми към това какво има под повърхността.
Как се разви през годините връзката ви с морския град?
- След това майка ми се омъжи за архитект Михаил Соколовски, който беше главен архитект на Созопол много години, и те си построиха къща в града, която се превърна в родната ми къща, източник на забавления и наслади.
В София нямах много приятели. По време на летните ваканции в Созопол изведнъж започнах да имитирам местния диалект, да се мъча да се впиша в средата, да играя до мрак буквално с всичките щети, които дете може да си причини - да си счупиш нещо, да си спукаш вена, да направиш двойна бронхопневмония и така нататък.
Играехме до безкрай. В Созопол всички имат прякори. Аз никога не получих, но брат ми беше Марсианеца, защото бяхме чели "Марсиански хроники" на Азимов и преразказваше историите на местните деца.
Когато станах на 18 години, майка ми и вторият ми баща се разведоха и аз загубих връзката със Созопол. Беше много тежко, защото бях лишен от възприятието за принадлежност. Дълги години заобикалях града.
След това реших да изпробвам твърдението, че човек ако се върне там, където някога е бил щастлив, може би това чувство ще го споходи отново. Рецептата се оказа вярна, построих собствена къща и от тогава състоянието ми смея да го окачествя като щастливо.
Дори на стената на къщата съм изчукал на латински надписа "Тук живее щастието" - Hic habitat felicitas.
Изглежда, че комбинацията е между морето, мястото и спомените. Но в книгата казвате, че интересът е заради хората на Созопол. Кога започна съзнателното или може би несъзнателното трупане на тези истории и кога решихте да обърнете събраното в книга?
- Всяко местообитание на хора е черупка. Общността я променя ведно с хората, които успяват да окажат своето влияние върху нея.
Всичко тръгна от страстта ми към старите книги и фотографии защото те са кражба на миг от вечността. Събирайки стари снимки през последните 20 - 25 години, реших, че няма да е зле да се направи едно издание, което да илюстрира града такъв, какъвто хората си го представят, но не са го виждали. Това желание доведе и до по-систематично търсене из албумите на созополчани, както и дирене из архиви на големите фотографи, които са били привлечени от града.
| Не трябва да забравяме, че романтичната представа за Созопол е плод на последните 100 години. |
Започнах, събирайки всичко, което е писано за града през вековете от Плиний Стари до Божидар Димитров и се учудих колко малко е - събира се в един малък сак.
Созопол има закъсняло развитие, защото почти до началото на ХХ век е бил откъснат от света поради това, че османците са превърнали Черно море във вътрешно море и негови големи връзки от античния свят са прекъснати. Този процес го превръща в нещо затворено, самодостатъчно и развитието му приключва.
Романтичната представа се появява благодарение на организирания туризъм преди стотина години. В началото на 20-те години Българският народен морски сговор организира деца от Ямбол и от Пловдив, за да си почиват в Созопол. Те се прибират и разказват колко хубаво е било. После идват родителите им, които се влюбват в същото, което прави привлекателен града днес.
Така, от една страна, в книгата е биографията на града, а от друга страна, са истории около снимките.
- Опитвам с кратки и много сбити текстове да изградя контекст около образите, защото те сами по себе си не са достатъчни. Времето ще покаже доколко успешно е.
Още със сигналните бройки, които занесох на хората, които са ми доверили техните семейни архиви и снимки - имах изключително емоционални и трогателни срещи. Една вълна на разпознаване на забравени образи, този или онзи, кой кой беше. Търсене на вече отминало време, тяхното време.
| Една от трогателните истории, които ми разказаха, е как след войната са ги накарали да си променят гръцките имена и така променили съдбата на Калиопа. Казали й да си избере българско име. Тя отговорила: "Как, аз си имам име Калиопа." Те й казали: "Не, трябва българско име и щом не щеш, ние ще ти изберем - с К и занапред ще се наричаш Калинка." И тя цял живот била Калинка. Опитала да си промени името след 10 ноември и й казали: "Ще ти го променим. Обаче всички документи, които имате, ще трябва да ги променяте." И тя, обезверена горката, така и си останала Калинка. |
Вече излязлата книга е форма на апел към созополчани да се присъединят с още истории и може би да преиздадем книгата по-богата и пълна с лични истории.
Картата на топонимите около града са плод на голямо усилие, защото част от тях са изчезнали в пряката памет. Работихме по етимологията със специалисти от БАН и Богословския институт, превеждайки от гръцки и турски, опитвайки се да разберем какво би могло да означават, тъй като малко от тези топоними се използват до днес.
Има ли оптимистичен сценарий, че градът може да се промени, включително и да се върне към някои неща?
- Не. Единственото, което би могло да се случи, е внимателно и разумно да се развие остров Свети Кирик, който би могъл да стане световен център. Но това трябва да се направи с открит международен конкурс с награден фонд, който да привлече големи архитекти. Тоталното безхаберие по тази тема на редицата министри на културата от 2006 година насам не им прави чест, спестявам на читателя откровеното ми мнение за тези случайни хора.
"Созопол ни дава възможността да хвърлим око в бъдещето чрез отговорите за него, скрити в историческите факти от древността" - това пишете в книгата. Какво показва миналото за бъдещето и какво бъдеще вие виждате?
- Подценяваме историята и уроците й. До голяма степен хората не познават историята си и не владеят умението чрез исторически паралели да следят за повторяемостта на историята в бъдеще. Защото хората се ръководят от емоции, а емоциите не са се променили от времето на кроманьонците досега. Те са същите.
Една от шегите, разказвани в Созорол е за руснак, който живее в Лондон, търсещ имот в града. Впечатлен и възмутен от цените на жилищата, твърдял, че в Лондон и в Москва са по-ниски. Местната брокерка му отговорила, че Созопол е съществувал 14 века преди Москва и шест преди Лондон и е нормално цените да са по-високи.
Вие определяте ли се като созополчанин?
- Аз винаги ще съм пришълец за созополчани, а това за тях е символ на лош човек, искащ нещо да им вземе, така че не.
Но аз се чувствам премного щастлив тук. Ако щастието е част от това да бъдеш съпричастен - то тогава съм част от Созопол.
"Созопол в образи и думи" е тук.
