- Първо да кажа, че влак във филма няма, но имах сън, в който една жена търси края на влака. Тя влиза от вагон във вагон, пресича целия влак, пита: "Къде е краят", а краят все не идва - хем е наблизо, хем не можеш да го стигнеш. В един момент тази жена отваря вратата на поредния вагон и вижда малка цветна градина и това със сигурност е краят на влака. По някакъв начин това бяха последните цветя, останали на света, при това във влак, който пътува незнайно за къде. Там имаше и един странно изглеждащ мъж, който се грижеше за цветята, беше като някакъв странен бъдещ Ной на цветята, събрал от всеки вид по едно. Сред тях имаше кокичета - малки и силни. Въобще имаше някаква сила в тези цветя там. И тази сила беше много важна за света, за мястото, където цветята отиваха. Не ми излизаше от главата този сън месеци наред, ясно е, че беше някаква метафора, но каква точно?! Майка ми гледа цветя, може да се каже, че даже е градинар - вкъщи винаги е имало много цветя. Понякога им говори, шепне им някакви думички, отстрани изглежда леко налудничаво, но всъщност не е. В миналото, а и досега е останало в нашия фолклор, хората са пеели песни на цветята, а те от това са ставали по-хубави и по-силни, поне така са вярвали. А и майка ми твърди така - ако не се отнасяш с любов към цветята, те отслабват и повяхват. Тоест тяхната сила е пряко свързана с нашето отношения към тях. Реших да пробвам да извадя нещо като сценарий от това, макар да е много рисково и трудно да се опитваш да превърнеш един сън в стройна киноистория. Дълго се лутах и накрая в проекта се включи Дечо Таралежков, който много помогна за цялостния облик на сценария. И въпреки че влак няма, във филма има песен, която се казва "Кокичета в края на влака" и тя е много важна на фабулно на равнище - през нея минава отношението към цветята, тя е нашият шепот към тях.

- На равнището на случката исках да запазя идеята на съня - а именно, че има едни цветя, които са много важни за света и една жена, която, търсейки края, ги открива неочаквано. На визуално равнище обаче имах редица вдъхновения - от картините на Уилям Морис до филма на Алфонсо Куарон "Децата на хората". И тук трябва да кажа, че по него време се бях влюбила във видеоиграта Fallout. Изумителна визия! Всеки, който е играл или даже само гледал отстрани тази игра знае за какво става въпрос. Давах я като референция на целия екип, говорих им за този особен ретрофутуризъм, който е изграден в играта и който много пасваше на света на филма, на начина, по който исках да изглежда филма. И екипът много се запали по тази стилистика, за Дечо, тя не беше новост - той самият дойде на първия снимачен ден с фланелка на Fallout, а операторът Георги Челебиев и художникът на филма Калина Челебиева отделиха месеци наред, за да се потопят в нея и в крайна сметка да се опитаме всички заедно да я възпроизведем на екран. Наред с това тази история бе замислена като абсурд. Търсих парадоксалното, абсурдното, разминаването, сблъсъка на иронията с трагизма на ситуацията. Голям почитател съм такъв тип смесици, а всичко това исках да бъде отнесено и към едно бъдеще време, да не е тук-и-сега. И вдъхновение намерих в някой от любимите си писатели - Рей Бредбъри, Станислав Лем, Евгений Замятин, Андрей Платонов, братя Стругацки, а сред филмите големи образци са ми "Д-р Стрейнджлав", "Бразилия", "12 маймуни", "Кин-дза-дза". Абсурдът трябваше да се облече в дрехите на ретрофутуризъм - или поне в такава посока бяха търсенията ни.

- Действието на филма се развива в бъдещето и в това бъдеще има голям проблем с тока. Единственият източник на електричество са цветята (така ми подсказа сънят), но пък и те не са в изобилие. Тогава на помощ идват кокичетата. И това е съвсем буквално. Въпросът с каква енергия ще се захранваме в бъдеще, кое е това, което ще ни дава енергия, започна много да ме занимава в последно време. При това енергия в буквален, но и в един по-преносен смисъл. И ако електричеството е събирателен образ на буквалната, по-видимата, страна на темата с енергията, то преносната, невидимата, страна, за мен се свежда до въпроса: "Какво движи желанието ни за живот". Филмът, доколкото може, се опитва да разглежда именно тази страна. Какво подхранва живота, какво подхранва желанието ни да продължим да живеем и какво става, когато това желание угасне? И особено когато то угасне задълго. От такава именно продължителна липса на желание за живот страда и моята героиня. И с тази липса тя стига до една врата, до едно държавно учреждение, наречено Бюро за асистирано самоубийство (в крайна сметка в съня ми тя искаше да стигне до края). Но чиновничката в това Бюро е като всяка друга чиновничка в държавно учреждение - мотае те и въобще не ѝ пука за това какво ти искаш.

- В "Кокичета в края на влака" електричеството се произвежда от цветя и това не е толкова безпочвена утопия. Днес има една холандска фирма, която е патентовала - усвоила и развила - начин да се генерира електричество от живи цветя. И това може да се окаже най-чистата енергия. Тази разработка днес е в самия си зародиш, но много технологии, навлезли активно в ежедневието ни, преди време са били зародиш. В годините, в които ще търсим все по-чисти и все по-възобновяеми енергийни източници ми се струва, че можем да не отминаваме с лека ръка подобни причудливи идеи. Утопията не е фантасмагория, а е свързана директно с въпроса "Как ще живеем в бъдеще".

Писателите, които споменах по-горе говорят тъкмо за подобни неща, за подобно обръщане от щастие към нещастие. Сред тях трябва да добавя и Оруел, разбира се. Всички знаем докъде набъбна неговата метафора за Големия брат. Настоящето все повече заприличва на внезапно сполетяла ни антиутопия, в която историите се повтарят ту като трагедия, ту като фарс. И тук трябва да сме в някакъв двоен ужас - веднъж от това, че нещата са се сбъднали, и втори път от това, че са ни предупредили, но не сме се вслушали и не сме взели мерки да се предпазим. И ако това са стари автори, с прогнози от преди 60 или даже 100 години, може би е нормално за толкова време техните визии за бъдещето да се сбъднат. Но какво да кажем за Маргарет Атууд?! Това, за което е писала едва вчера, се случва вече днес! Както тя самата казва, цитирам по памет, не е необходимо да измисляш бъдещето, просто трябва да се огледаш в периферията на днешния свят и да го видиш там. Историята на "Кокичетата" днес е в периферията и, да, филмът е опит в посока на антиутопията. Доколко и как се е получило е друга работа. Както един зрител ми беше казал - странна работа, доста оптимистична антиутопия.

- С оглед на описаната стилистика намирането на точните локации беше от изключителна важност. С оператора много си харесахме едно бивше военно поделение в Божурище, където снимахме 80 процента от филма. Другите 20 процента са снимани в Ботаническата градина в Бояна, която е към Българската академия на науките, които станаха и партньор на филма. Тези места трябваше да се преработят разбира се, защото гонихме специфична среда, но те бяха чудесна основа. И пак заради тая специфична среда, която търсихме, художничката на филма се зарови по мазета, по стари складове, по антиквариати в търсене на винтидж предмети - кинескопски телевизори, компютри тип "Правец 82", акумулатори, кабели и всякакви стари джаджи. Дори костюмите на актьорите са специално шити за целта. Колкото до кокичетата - филмът беше сниман през юли, а кокичета през юли няма никъде. Започнахме да мислим за вариант, в който някой изработва кокичета специално за филма, но това се оказа твърде сложно и скъпо. Не помня вече как стана, но художника на филма, Калина Челебиева, един ден ми се обади и каза, че се е свързала с една дизайнерка от Украйна, която прави кокичета, има много и може да ни ги продаде на добри цени. На 1 юли 2020 г. кокичета дойдоха от Украйна и можехме да започнем снимки. Не знам какво е станало с тази жена в тази нечовешка ситуация, в която се намира сега Украйна - дано е жива и Господ да ѝ дава сили да прави и за бъдеще кокичета.

- По мое скромно мнение на българските актьори в момента им правят изключително лоша услуга със сериалите, които бълват нашите телевизии. Това са сериали, снимани за пет лева, образно казано, и това личи по много параграфи, но най-вече личи в начина, по който играят актьорите. А те, нека ме извинят, не играят добре, и не играят не защото не могат, а защото никой не отделя достатъчно време, за да работи с тях. Актьорът има нужда от време, от настройка, от разговор с режисьора, много по-често, отколкото това се случва на терен, докато се снимат тези сериали. И, да, това време за разговор, за нагласа и подготовка струва пари, но то после се връща многократно и от това печелят всички - печели крайният облик на филма или сериала, печелят, ако щете, зрителите, щото получават по-добър краен продукт. И, да, нямаме киношкола за актьори в големите ВУЗ-ове, затова трябва да се компенсира с време за работа на терен, с репетиции, с лично внимание, ако щете.

Нашият учител Георги Дюлгеров ни разказваше как Висконти всяка сутрин ходил лично да взима Клаудия Кардинале от вкъщи и заедно ходили на терена на "Гепарда". За какво го е правил? През това време може да си мълчат, може да си говорят за това как е спала или за дъжда навън - няма значение, режисьорът прекарва време с актьора, а това е безценно, не е празна работа, защото после това време ще се превърне в доверие, в по-добра игра. Тук кой режисьор ходи да взима актьора си от тях? Пращат обикновено шофьорите, в най-добрия случай пращат асистентите. По тези сериали, а често и по филми съм виждала, режисьорите да си говорят с актьорите през трети лица, през асистенти, оператори и пр. Как този актьор да даде най-доброто от себе си за ролята? За образа, който ти си измислил! Аз лично много се старая да имам време за работа с актьорите, да ги изслушам, те да ме чуят, да пробваме неща както преди, така и по време на снимки.

- Въобще не ми се влиза в разговор за бюджет и пари. По ме занимава тази част от въпроса Ви, която е свързана с ролята на киното, защото, няма никакъв смисъл да се харчат държавни средства за кино, ако то не е важно за обществото. А дали то е важно, за кого точно е важно и по какъв начин, е въпрос на много сериозна ревизия и преоценка. Все ми се струва, че училището е една неразорана територия.

Наскоро се запознах с една дама, доцент във Факултета по философия в Софийския университет, която използва различни филми, за да преподава философия на студенти. Разказа ми, че дала за задача на студентите да гледат филма "Клео от 5 до 7" на Агнес Варда, като въведение във философията на екзистенциализма. Стори ми се чудесно това! Реално киното може да бъде мост, може да бъде пътечка към всяко знание.

- Много обичам да пиша диалози, затова посегнах към театъра. Диалога разбирам като форма на сблъсък на позиции, на гледни точки, на отношение към света, а не просто като празни приказки. Театърът, поне в по-традиционния му вид, е царството на диалога, а да изведеш даден конфликт, да изваеш характери на хора само през диалог е много провокативно нещо, поне за мен. Въобще заниманието с драматургия ми е много интересно, между театралната и кино драматургията има някой ключови разлики, но така или иначе в същността си са едно нещо и почиват на общи принципи. Не гледам на себе си като на драматург, но не се страхувам да пробвам нови неща, в крайна сметка писането, а и въобще изкуството е форма на игра и в него няма нищо страшно. И тъй като и киното и театъра са колективни изкуства, големият бонус тук, е, че се срещаш и общуваш с много хора. След като написах първата си пиеса, имах огромния късмет да попадна в една чудесна програма на Гьоте институт - New Stages South East. Тя беше замислена като международна работилница с чуждестранни ментори и продължи 3 години. През това време, освен че писахме и развивахме пиесите си, всеки един от нас получи обратна връзка от много различни гледни точки - от хора от Сърбия, Кипър, Румъния, Чехия, Германия. Срещахме се онлайн и на живо, пътувахме много - това е безценен опит и богатство. Чухме текстовете си, изиграни от чуждестранни актьори, успяхме да се запознаем с хора, които пишат драматургия днес, разбрахме какво тях ги вълнува, разказахме им за нашите вълнения. За театъра, както и за киното е нужен жив обмен, живо общуване, за да ги има, а и ти като автор да си в крак с времето, в което живееш.

- Работя, но все си повтарям, че да се занимава с тези неща човек днес е изключителен лукс и е добре да има ясна мотивация защо ги прави. Всички виждаме, че светът толкова малко е научил от киното или театъра, или пък от литературата, че се питам има ли смисъл да продължаваме да ги правим. След една голяма пандемия и две войни днес нещата са почти на кота нула, но на мен лично тези занимания ми помагат да се свържа със света, да го разбера по-добре и да бъда по-съпричастна. Моите занимания са моето електричество, онази енергия, която ми свети в тъмното. Така че може би е важно да работим, пък докъдето стигнат нещата.

Актуалната програма на "Кинематограф" можете да следите тук.