Българските медии - между демокрацията, капитализма и завладяната държава
Това интервю е комбинация от отговорите на част от 30-те медийни експерти, участвали в качествено емпирично проучване (дълбочинни интервюта и анкети онлайн). То e проведено по въпросник, който е адаптиран за България вариант на въпросник, изготвен за изследването на Daniel C. Hallin и Paolo Mancini за "трите модела" на отношения медии - политика в Западна Европа и Северна Америка (2004). Трите модела са: средиземноморски или поляризирано-плуралистичен; северно-, централноевропейски или демократично-корпоративистки; северноатлантически или либерален.
Интервютата са направени през 2020 г. и са анализирани в монографията на Иво Инджов "Медиите в България - от инструментализиране към завладяване". Тя е планирана за публикуване през декември 2023 г. Проучването е осъществено в рамките на проект КП - 06 - H 35 / 6 - 18.12.2019, реализиран по договор между ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и Фонд "Научни изследвания".
Кои според вас са основните белези на политическата система в България, които влияят върху медийната система и обратно? Моля, ако е възможно, да съпоставите тези взаимни влияние с отношенията политика - медии в други медийни демокрации.
Евгений Дайнов, политолог: В България властта успя да наложи феодализъм от постсъветски вид. Властта е събрана в едно и действа отвъд законите, таргетирайки противници и експроприирайки чужда собственост.
Повечето медии са: а/ под прекия контрол на властта или на нейни важни фигури; б/ собственост на приятели на властта (олигарси); в/ в режим на самоцензура с оглед избягване на неприятности с властта. Собствениците/издателите на малкото останали независими медии са, с някои изключения, "подсъдими лица", което не дава стабилна перспектива на тези медии. Подобно положение бе постигнато в Русия преди десетина години, в Унгария - преди 3-4. У нас градежът на феодален модел на властване върви малко по-бавно и по-колебливо, може би поради спорадичните изблици на остатъчна гражданска съпротива.
Орлин Спасов, медиен изследовател: Ако погледнем на въпроса по-нормативно, от години американската неправителствена организация "Фрийдъм хаус" определя България като "полуконсолидирана демокрация". В подобен контекст партиите са предимно с клиентелистка ориентация, а корупцията прониква дълбоко в управлението. Очевидна е връзката между слабостите на политическата система и състоянието на медийната среда. Липсата на достатъчно автономност е най-изразената негативна черта на медийната система в България. Почти няма независими медии. Повечето средства за информация, подобно на партиите, са клиентелистки ориентирани, а икономическите принципи на функционирането им са изкривени от множество зависимости (от управляващи, рекламодатели, разпространение и т.н.). Може би най-близкият паралел е с Унгария, но не е трудно да се открие близост и с развитията в Румъния.
Иван Бакалов, журналист: Първите години (след промяната), 90-те, бяха най-свободният период на печата в България. Тогава се появяваха един след друг нови вестници. Някои се появяваха бързо и изчезваха, други се задържаха за по 10 години, 20 години, някои продължават и до днес. Но този период - до към 2000-та, беше най-свободен. Тогава вестниците си позволяваха по-голяма независимост, не се бяха установили зависимости. В този период също така вестниците продаваха големи тиражи. ()
Отделно, като нямаше интернет, те бяха пълни с реклами и малки обяви. Тогава се появиха т.нар. медийни императори, както наричаха Блъсков и Тошев, защото те натрупаха пари и станаха влиятелни от това, че печелеха от продажба на вестници. Тази работа приключи след 2000-та, макар че и преди това имаше случаи на инфлация, от която възникнаха финансови проблеми. Но в общи линии, докато тези издания - вестници и списания, бяха силни икономически, имаше някаква независимост. ()
Вестниците също упражняваха демагогия и популизъм така, както и политиците. Наравно с тях. С едни популистки призиви, заглавия, за да се харесат. Какво е отношението на политиците към тези вестници? В онзи период те се страхуваха от тях и се мъчеха да ги ухажват.
Особености на българската демокрация: пропорционална избирателна система, търсене на властови баланс чрез институцията "президент", институционализираното социално партньорство и др., влияят ли върху структурата и функциите на медийната система?
Веселин Стойнев, журналист: Не мисля, че влияят особено. В началото на прехода едни или други медии се смятаха за "червени" или "сини", про президентски, про синдикални или про работодателски. При разбирането, че българският властови модел е олигархично-властови, формата на демокрацията е без особено значение. Политическите, междуинституционалните и социално корпоративни (работодатели - профсъюзи) различия и борби, въпреки многото си и понякога сериозни изключения, са по-скоро фасадни.
Размерът на участието на гражданите в политическия процес (партийно членство, членство в други посреднически организации, участие в избори, граждански инициативи, протести) зависи ли от облика и организацията на медийната система?
Живко Георгиев, социолог: () (В началото на прехода пресата) играеше и мобилизираща роля. "Демокрация" и в по-малка степен "Дума" успяваха да изпълняват частично функции по консолидиране, по организация, по извеждане на изборните урни, за дискредитация на противника, за мобилизация, така да се каже. Тези издания имаха и организационно-мобилизираща, освен информационна функция. Вестниците бяха реален инструмент за политическо действие. После тази функция я взе телевизията, особено значимите, големите телевизии.
В определени периоди и маргинални телевизии като "Скат", като "Канал 3" бяха сред медиите, които бяха в състояние да мобилизират, да привлекат, да наредят публичния ред даже на политиците. Сега цялата тази функция, доколкото я има, я имат социалните мрежи и някои особено активни медии, произвеждащи разследваща журналистика в онлайн пространството. Тоест телевизията и пресата вече имат роля да усилят съдържание, което иначе е генерирано, дошло е изначално от интернет. Те имат малко вторична, но не много значима функция.
Каква е класическата роля на държавата в България? Колко силна е традицията тя да интервенира в икономическия и обществения живот? А в медийния сектор? Философията на социалната държава, макар че тя е слаба, оказва ли въздействие върху медийната система?
Евгений Дайнов, политолог: Според Ян Паточка, държавите в Централна и Източна Европа са много слабо вкоренени в обществата си. От това положение следват доста следствия, като например: хората не вземат държавата насериозно и гледат да я заобиколят или измамят; хората не вярват на казаното от чиновници и чакат обяснения от други среди, най-вече - интелигенцията; самите държави нямат капацитета (не бидейки достатъчно вкоренени) да поддържат своя суверенитет навън, нито - да поддържат върховенството на закона вътре, което допълнително подкопава тяхната репутация.
Поради тези причини, подобен тип държави са винаги изкушени да тръгнат към авторитаризъм, за да се подсилят. И доста бързо успяват да станат авторитарни, тъй като с лекота преодоляват конституционни ограничения като например разделение на властите или човешки и граждански права. Оттам насетне - добавям от себе си - доста бързо се стига до състоянието на племе, оглавявано от вожд, чиято дума е закон. Тази рамка, на Паточка, работи в нашите условия, т.е. дава задоволителни обяснения на реално наблюдаемите процеси. Въпросът, както е зададен, бие встрани от целта и не води до подобни обяснения.
Искра Баева, историк: Българският преход започна в условията на силна, даже всеобхватна, при това репресивна държава, но посоката на промените беше към намаляване на ролята на държавата във всички сфери. ()
Традицията на интервениращата в различни сфери държава постепенно изчезна, особено в икономическата сфера, а през последното десетилетие беше заменена от личната намеса на министър-председателя Бойко Борисов.
Особено силно се проявява тази българска специфика при медиите - от една страна държавата почти се изтегли от контрола върху медиите (сривът на СЕМ през годините заслужава отделен анализ), от друга страна - засилва се прекият контрол върху медиите от страна на министър-председателя и неговите приближени. ()
Живко Георгиев, социолог () (коментира ролята на държавата по отношение на еврофондовете): Тук безспорно държавата не е толкова като собственик и автономен играч, но като донор, така да се каже, на ресурси по една и друга технология към медиите; тя играе мениджърска разпределителна роля. Това е механизъм, поне според мен, който се превърна в най-пагубен за развитието на политико-икономическа ситуация в страната. Ако го нямаше този ресурс, нямаше да си отгледаме корупция по високите етажи в големи мащаби, нямаше да си отгледаме властващ и олигархичен елит, вегетиращ в симбиоза покрай европейския ресурс, взаимноизгодно партниращи в усвояването му.
Именно чрез европейския ресурс партията на властта в България винаги си е купувала медии.
През последните десетина години България е давана като пример за "завладяна държава" с присъщата за нея политическа корупция. Характерно за тази система е и контролът на олигарси върху медиите. Как тези специфики влияят на българската медийна система?
Иван Бакалов, журналист: () Поради малкия пазар и невъзможност на медиите да бъдат финансово независими и да печелят достатъчно, за да са независими, те попадат под влияние на олигарсите и на властта. Това, което наблюдаваме в момента е: един български олигарх си купи телевизия, втората или третата най-голяма телевизия (придобиването на "Нова телевизия" от Кирил Домусчиев и брат му за периода 2019 - 2021 г.). Това, което се подозира и прозира, е, че той е накаран да я купи от едноличния феодал Бойко Борисов. Най-силният лидер през последните години, който подобно на Путин, има добри и лоши олигарси.
Живко Георгиев, социолог: () Имаше времена през българския преход, когато не наблюдавахме такава голяма концентрация на власт в едни и същи политико-олигархични ръце. Всички си спомняме, когато имаше медии, покриващи, условно казано, със своята реакционна политика, целия политически спектър; рекламен пазар, който зависеше от чиста проба от влиянието на медията, от авторитетът, който си е спечелила. Тези неща, за жалост се изкриваха буквално.
Плурализмът изчезна. Ако прием за 100% влиянието на управляващите върху медийната среда, може би в момента то клони към 80-90 % - говоря като пазарен дял, иначе в електоралното поле са 20-30 % от имащите право на глас.
Непропорционално голямо влияние в медийната сфера, но една от реакциите на всичко това е, че намаля потенциалът на медийната сфера да въздейства на масови нагласи.
Вие, ако трябва да обобщите, къде бихте сложили български медиен модел в тази координатна система?
Живко Георгиев, социолог: Англосаксонският - не е. Централноевропейският - също не, южноевропейският - безспорно и той не е "нашият".
На пръв поглед обаче много е примамващо сравнението тъкмо със средиземноморския модел. Преса, ориентирана към елита, политически паралелизъм в медиите, сравнително слаби обществени телевизии, неефективна медийна регулация.
Живко Георгиев, социолог: В нито една южноевропейска страна в по-ново време - след ерата на Франко и "режима на полковниците" в Гърция, държавата никога не е имала такива инструменти за преподчиняване на медии, каквито имат държавите и властващият елит в по-голяма част от Източна Европа. Тук малко се замислих дали за целия регион може да се каже това - Полша, Унгария, Словакия, Румъния, България са горе-долу еднакви в това отношение. Все пак тия три (модела) са някакви варианти в условията на развито гражданско общество, развит политически плурализъм и да, развит корпоративен медиен свят, но не олигархичен. У нас има симбиоза между политически и олигархичен елит и медиен елит, който е подчинен на първите два. Какво е особеното на нашите олигарси? Всички те без държавен чадър и държавни поръчки са неспособни икономически субект. Това не е Берлускони. Освен това няма правови държави - нито Полша, нито у нас, Словакия едва ли има.
Орлин Спасов, медиен изследовател: Налице е опасност етикетът "завладяна държава" да се превърне в поредното идеологическо клише. Вместо за "завладяна държава" е по-добре да се анализират ефектите на медийния капитализъм, които в България постепенно ограничиха възможностите за разгръщане на медийната демокрация. Българският вариант на медиен капитализъм включва действието на многобройни извънпазарни фактори и грубата доминация на частни интереси над обществените. Именно това ерозира медийната практика и прави възможен почти тоталния контрол върху нея.
Важните решения за политиките на медиите в голяма част от случаите се вземат извън самите тях. Това влияе и върху характера на журналистиката. В много медии тя се практикува повече като вид "услуга" и така лесно губи идеалните си мотиви.
Как бихте описали и интерпретирали степента на журналистически професионализъм и журналистическа култура в България? Журналистиката обслужва ли партийни и корпоративни интереси? В медийната система вървят ли ръка за ръка професионализмът и т.нар. advocacy journalism? Как оценявате система за медийна саморегулация?
Николета Даскалова, медиен изследовател: Ако се придържаме към рамката на Халин и Манчини относно степента на журналистическия професионализъм като критерий за сравнение на медийни системи, журналистиката в България изглежда частично професионализирана. От една страна са налице основните стълбове на медийната саморегулация - Етичен кодекс на българските медии и Комисия по журналистическа етика. Отделни медии имат и свои вътрешни етични кодекси. ()
През годините те са променливо ефективни. Медийните практики и фактът, че голяма част от медиите не са подписали, а други са оттеглили подписите си от Етичния кодекс, показват, че в гилдията има само частичен консенсус около общи етични правила. Може да се каже също така, че автономността (по Халин и Манчини) на медиите в страната е на сравнително ниско ниво, защото инструментализацията и контрола над медиите за партийни/политически и корпоративни интереси е широко наблюдавана практика. Така наречената застъпническа журналистика е по-скоро рядко афиширана като такава. ().
Георги Коритаров, журналист: () Става въпрос за следното - каква е причината българската журналистика да не съумее да се ситуира като ценностна, първо, а след това и като професионална общност. Под ценностна общност разбирам не обвързана с една конкретно партийно-идейна ценността система, а ценностите на самата журналистика - плурализъм, обективност, култура, свобода на словото, право на другия да има равностойна гледна точка и присъствие. Ние не успяхме да се консолидираме около такава платформа. ()
Каква роля имаше (партийната) журналистиката в медийната система в периода на комунистическия режим? А след началото на демократичните промени?
Антоний Тодоров, политолог: Мисля, че цялата история на българската журналистика е всъщност история на партийната журналистика. Винаги е имало силни журналисти, свързани с една или друга политическа партия. Големите вестници, влиятелните, до 1944 година са били партийни. И те са били наистина обвързани. Това не значи, че са били непременно лоши. Разбира се, по времето на комунизма не бих нарекъл това партийна журналистика - тя е просто обществено-държавна. В смисъл, че се контролира от държавната партия. Имаме линия, която се следва, имаме цензура, която се прилага, има автоцензура, преди това натиск. Това е нещо съвършено различно. Вярно, (след 10 ноември 1989 г.) партийната журналистика се възроди, защото се разви партийният плурализъм. ()
Николета Даскалова, медиен изследовател: () Бързо обаче популярната преса по модела на "24 часа" и "Труд" измества партийната. Именно този тип издания се афишират като "независими" и смесвайки сериозно и развлекателно съдържание, се оказват по-печеливш масов продукт от партийните издания. Това поставя на заден план откритата политическа журналистика. Под етикета "независими медии" обаче през годините се прокарват политически послания и се отваря пространство за медийно-политически популизъм.
Освен това през последното десетилетие се засилва търговията с влияние и политическата инструментализация на медиите.
Наблюдава се и открита реполитизация на медиите на терена на телевизиите - партийно афилиираните канали СКАТ, Алфа, БСТВ. От значение е и притежанието на медии от политически фигури - емблематичен е примерът с Делян Пеевски. Тоест и на формално, и на съдържателно ниво политизацията е част от медийната среда.
Как бихте оценили ролята на чуждестранните медийни инвеститори в България?
Орлин Спасов, медиен изследовател: Тя е амбивалентна. България имаше нужда от добри примери за качествени и независими медии, и тези премери очаквано бяха дадени от големи външни играчи, които навлязоха на българския пазар. Всичко това обаче дойде на съответната цена. Чрез силната си доминация на пазара, големите чуждестранни компании задълго потиснаха възможностите за нормално развитие на българския медиен бизнес.
Ако други страни, като например Словения, Хърватска и до известна степен Полша и Чехия значително ограничиха чуждестранната собственост върху медиите, България, обратно, широко се отвори за външни инвестиции в тази сфера. Инвеститорите обаче бързо се ориентираха основно към печалбата, занемариха поддържането на по-високо качество на съдържанието и оставиха на българските редакции до голяма степен да определят медийната политика на локално ниво.
Това в крайна сметка доведе до там, че чуждестранните медийни компании само формално оставаха независими, докато на практика бяха силно въвлечени в българските политико-медийни сюжети и не бяха имунизирани срещу влияния. Преследването на тиражи и рейтинги на всяка цена имаше деморализиращ ефект и тласна много български медии в същата посока. Това насърчи две неща: колаборации с властта и ориентиране към таблоидно съдържание.