Мартин Иванов: Без осмисляне на преживяното е непостижимо съединението, което "прави силата"
Съдбата на онези близо половин милион жени, мъже и деца, дамгосани и системно декласирани след 9 септември 1944 г. от комунистическите власти, е темата на новата книга на Мартин Иванов "Бившите хора" на концлагерна България", на издателство "Сиела". Този впечатляващ с детайлите си научен обзор отразява свидетелства от оцелелите "бивши хора", огласявайки по-пълно техните гласове.
С помощта на 309 интервюта и мемоарни разкази, 62 ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването "Джинс" по БНТ , и работа с документите на архивите на ДС изследователят проследява веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и във физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна трудна адаптация, за да оцелеят в тоталитарните условия.
Заглавието е на редакцията.
Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра "Социология" на СУ "Св. Кл. Охридски". Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над 200 научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанската история на България от Възраждането до наши дни.
Какво Ви впечатли най-силно, докато проучвахте родовите съдби на "бившите хора"?
- Благодарен съм ви, че тръгвате от емоцията, защото за мен темата на книгата е много емоционална. В този смисъл тя се отличава от обичайните исторически изследвания, които в опита си да бъдат обективни се стремят към максимална фактолотгичност и минимална сантименталност. За сметка на това емоцията е важна част от тъканта на разказа в "Бившите хора" на концлагерна България. Защото в нея се сблъскваме със стотици хиляди прекършени съдби. От това множество успях да документирам 310 житейски биографии на пострадали от "мероприятията на народната власт" с моралните им дилеми и вътрешни терзания между чест и безчестие, болка и добруване.
Всъщност именно тази лична, дори интимна емоция е основната разлика от много стойностното изследване на Вили Лилков и Христо Христов. За разлика от тях тази книга отива отвъд иначе много богатия архив на Комисията по досиетата като дава думата на "бившите хора".
| А техните спомени, разкази, интервюта, дневници често са силно емоционални, което неминуемо се пропива в целия наратив. |
И тук се връщам на въпроса ви: "Какво ме впечатли най-силно"? Ужаси ме безразборността на масовите репресии, а ме удиви способността на деградираните до "бивши" представители на дореволюционните елити да оцелеят въпреки превратностите на нелеката им съдба. При това, да оцелеят с достойнство. Без, в мнозинството си, да загубят своя дух и морал, независимо колко "вълчи" са времената.
Да странят от компромиса, да отказват "подадената от партията ръка", да напускат работа, когато оставането означава да се пречупиш. Да "сътрудничат" само доколкото не трябва да правят безпринципни отстъпки и да се борят за правата си дори когато са напълно наясно, че нямат никакъв шанс срещу тоталитарната система. Като приятелят на политическия затворник Атанас Атанасов, който му споделя: "Мене ме шкартираха като адвокат, след което можех отново да започна /работа в адвокатурата/, но не желаех, защото знаех, че може пак да ме отстранят. Аз съм човек с достойнство. Останах си водопроводчик, но независим. Никой не може да ми вземе както инструментите, така и достойнството."
Вие изследвате репресиите над обявените за класови врагове въз основа на преживяното от тях, а не само от архивите на властта, която ги е документирала. Такъв подход създава трудности - как открихте хората за интервютата?
- Всичко започна с един проект на Института за изследване на близкото минало на проф. Ивайло Знеполски, с когото с огромна тъга се разделихме съвсем скоро. Целта бе да бъдат събрани спомени на хора, живели през петте комунистически десетилетия. И аз се насочих към последните останки от "недоубитата буржоазия".
Проведох изключително емоционални, дори травмиращи интервюта, но се наложи да прекъсна проучването си за близо едно десетилетие заради различни неакадемични занимания, с които се захванах. Завръщайки се на старото си научно поприще през 2020 г., съвсем естествено се върнах към темата за "бившите хора".
Скоро обаче разбрах, че съм закъснял. Много от хората, с които исках, но не проведох интервюта през 2010 и 2011 г., вече не бяха между живите.
Ето защо допълних изворовия масив на бъдещата си книга с дневници, интервюта и спомени на хора от вражеския, от гледната точка на ДС, контингент. Наложи ми се да прегледам каталога на Националната библиотека, за да отсея всички публикувани мемоари на "бивши хора", но и да прегледам архивите на Комисията по досиетата, за да събера онези споменати вече 310 разказа.
Спестяването пред децата на истината за трагичната съдба на родственици след 9 септември 1944 било ли е способ да бъде съхранена и разказана тя в цялост за следващите поколения и какво би могло да се направи, за да могат травматичните истини от българската история да се осмислят от повече българи?
- Не, всъщност премълчаването на фамилната история или поне на най-травматичните части от нея е мислено като средство да бъдат опазени децата. Чрез незнанието да бъдат те съхранени при поредицата от видими и невидими препятствия, които властта ще постави пред тях. Затова ми е много интересно как все пак споменът пробива и оцелява през 90-те години и как той е предаден на новите поколения. Именно с това се занимава финалната глава на книгата, която реанимира криволиците на паметта през филмираните биографични разкази от предаването "Джинс" по БНТ. Което, за огромно съжаление, без обяснение бе спряно преди няколко месеца.
Колкото до втората част от въпроса ви, не вярвам в такова нещо като всеобща постижимост на историческата истина. Близкото ни минало продължава да бъде прекалено травматично за мнозинството българи и в това няма нищо уникално. Ще ви дам един пример, с който се сблъсках неотдавна. По повод 100-годишнината от създаването на финландската държава бе проведено много интересно социологическо проучване. И се оказва, че въпреки десетилетните опити за национално помирение след кървавата Гражданска война от 1918 г. споменът за идеологическия избор на дедите остава жив и до днес.
| А разломите между "бели" и "червени", макар и в притихнала форма, са оцелели. |
Ето защо книгата ми не си поставя прекомерно амбициозната задача да постигне историческата истина. Задачата ѝ е да съхрани гледната точна на жертвите. Онези, чийто глас е бил принудително приглушаван твърде дълго време. Да разкаже за живота им през техните собствени очи. Защото без тези разкази познанието ни за комунистическия период ще бъде безкрайно непълно. Нещо като историята на концлагерите и Холокоста, разказвана от бившите офицери на СС.
Един еретичен въпрос: познавах "бивши хора", наказани заради членство като гимназисти и студенти в националистически младежки организации, определяни впоследствие като фашистки, чиято доктрина е унищожаване на "националния враг", но не са осъществявали на дело идеите си, тъй като не са управлявали. По същото време техни колеги са ремсисти, чиято доктрина е унищожаване на "класовия враг" и са осъществявали на дело идеите си - както тогава, така и по-късно, тъй като са управлявали. Защо второто е априорното добро, което твърде свенливо се обсъжда от съвременната историография, а първото е твърдото зло, макар и неизвършено на практика - питам за научното обяснение?
- Въпросът ви е колкото провокативен, толкова и основателен. И за да стане шизофреничността на историята още по-пълна, нека си припомним думите на Адам Михник, че "национализмът е последен и висш стадий на комунизма". Или казано иначе, четири десетилетия след като са се разправили с националистите, ръководителите на БКП, а след това и техните следовници сами прегръщат много от идеите им.
Страхувам се, че книгата ми не минава през целия този порочен кръг, а се опитва да проследи, ако цитирам една от героините, Ана Василева, "какво се случва в капана за мишки след гърмежите и разстрелите". Как хората, които са били, или просто са набедени за националисти, социалдемократи или земеделци, за буржоа, плутократи или кулаци, успяват да оцелеят през "тъмната нощ на комунизма". Да инвентаризирам и опиша, както се изразяват социолозите, стратегиите им на "вписване", на "реконверсия". През наследените и придобитите умения и знания на чужди езици, на свирене на пиано, на рисуване.
| И така филхармониите и оперите, читалищните трупи и библиотеките се изпълват със стотици, а може би и хиляди "бивши хора", намерили тих пристан, относително запазени от нуждата да правят житейски компромиси. |
И ако ми позволите още един цитат, този път от интервюто на Крикор Азарян: "Разбрах, че трябва да намеря начин хем да не правя радикални компромиси, хем да остана верен на себе си."
Като чета книгата Ви, се питам как и кога би било възможно помирението в българското общество - и пак стигам до изговарянето и възприемането на истината. Или чрез смирението, което е може би най-човешката черта?
- Вероятно помирението е възможно, но не преди да обговорим, честно и открито, в болезнени детайли, най-травматичните части от близкото си минало. След четиридесет и пет години наложено мълчание и още три десетилетия на сподавена дискусия едва напоследък в публичното пространство "пробиват" пренебрегваните и умишлено премълчавани разкази на жертвите. А без тяхното осмисляне трудно можем да постигнем така желаното от всички съединение, което "прави силата".