"Психоанализата е наука за свободата": Акад. Лъчезар Трайков отговаря на Макс Фриш
- Мозъкът не се износва от употреба. Колкото повече го натоварвате, толкова по-добре работи.
- Не знам дали красотата ще спаси света, но знам, че тя може да спаси мозъците ни.
- Научихме много неща, но те са незначителна част от енигмата, която продължава да бъде човешкият мозък.
- Мозъкът е информационна система, от която нищо не може да бъде изтрито.
- Имам органична непоносимост, направо идиосинкразия към овластеното невежество, което се стреми да отнеме избора на другия.
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971) Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 35-то от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.
Акад. Лъчезар Трайков (р. 1959 г. в София) е лекар невролог, изпълнителен директор на УМБАЛ "Александровска" (2009 - 2013) и ректор на Медицинския университет - София (2020 - 2024). През 2002 г. получава степен професор по "Невронауки" от Национален Съвет на Университетите, Франция. През 2014 г. е избран за член-кореспондент на БАН, а през 2018 г. - за академик. Носител на много научни отличия, сред които наградата за чуждестранен принос на американската асоциация по неврология. Самият той особено се гордее с успеха на двете си първи аспирантки, които години по-късно получават същата награда за научни постижения, реализирани в България.
Професионалните му интереси са насочени към клиничната невропсихология и заболявания, свързани с дегенеративни промени в мозъка.
В свои интервюта споделяте, че мозъкът трябва да бъде постоянно захранван с нова информация и преживявания. Кога за последен път направихте нещо за първи път?
- Аз съм такъв човек, че застоя ли се на едно място, замирише ли ми на блато, реакцията ми е инстинктивна - махам се. Слава богу, моята специалност е пълна с неизследвани полета, които чакат някой да навлезе в тях и прокара първи стъпки в снега. Без преувеличение, всяка седмица в болницата се сблъскваме с непознати казуси - неописани досега мутации при хора с когнитивни проблеми. Когато стане въпрос за болести, за съжаление нищо европейско не ни е чуждо. Има случаи, които са изключително сложни за разгадаване и ние тук наистина прокарваме пъртина.
Затова и миналата година открихме Център по изследване на редки болести. При някои от тях случаите са едва 2 - 3 000 човека. Но ако разпознаем правилно симптомите още в началото на заболяването, можем да спестим много мъки на пациента. Да не го тъпчем с ненужни и безполезни лекарства. Така стъпка по стъпка медицината върви напред.
Фриш казва, че пеницилинът умъртвява смъртта. Откри ли медицината "убиеца" на Алцхаймер?
- Ще ми се да вярвам, че е така. Но през кариерата си аз на няколко пъти минах през тази надежда. Още в края на 1990-те мислех, че сме намерили оръжието и край - мозъкът ще се предаде и ще се разкрие. Няма къде да бяга. Обаче не се случи така. Днес, 30 години по-късно знам, че научихме много неща. Но те са незначителна част от енигмата, която продължава да бъде човешкият мозък.
Аз съм конвенционален медик с картезианско мислене - в медицината търся причината за всяко следствие. Не съм набожен, но ако има място в човека, което е докоснато от Бога, то това несъмнено е мозъкът. Той е преддверието към божественото. Признавам го, защото за толкова неща нямам обяснение.
Ето, ние говорим за паметов склад, без да знаем какво точно представлява той - дали е стая с нахвърлян вътре багаж или е строго подредена картотека? Какво е паметовата следа - буренясала пътечка или магистрала с ясна маркировка? Това са общоприети научни термини, но те просто опипват в тъмното - те са абстрактни дефиниции за процеси, които за нас все още са неясни. Обнадеждаващото обаче е, че науката напредва. И болести, които бяха считани за редки, когато аз бях студент, днес вече са добре познати, описани и ги лекуваме.
Бихте ли искали да имате съвършена памет?
- Така или иначе, ние имаме съвършена памет. Човешкият мозък помни всичко. Поставен под хипноза човек може да възстанови с невероятна прецизност събития и диалози, които иначе смята за забравени. Нещо повече, той може да възпроизведе едно към едно не само собствените си, но и чуждите думи, дори паузите между тях. А когато споменът е свързан с някаква лимбична емоционална реакция, то той се запечатва в паметта още по-трайно.
Всъщност човешкият мозък е информационна система, от която нищо не може да бъде изтрито. Проблемът е в това, че с времето достъпът до тази информация става все по-затруднен. Забравяте къде е ключа. Губите пътеката - каквито и трохички да сте нахвърляли по нея, след вас са минали птички и са ги изяли. Няма как да се върнете назад. Тази част от миналото става недостъпна за вас. А ако се случи споменът да е неприятен, тогава сами се опитвате да го заровите някъде дълбоко и да забравите къде е.
Фриш обаче смята, че лошите спомени се наслагват в нас, докато хубавите сякаш се изплъзват между пръстите. Може би за наше добро природата ни е програмирала да сме злопаметни? Да помним това, което ни е причинило болка, за да го избягваме и оцеляваме физически и психически?
- Не, не е така и много експерименти го доказват. Преди години правихме изследване на паметта на хора с Алцхаймер. Поради заболяването техните реакции в различни ситуации са много по-отчетливи в сравнение с тези на клинично здрави хора. Затова по-лесно можем да регистрираме разликите.
| Прочетохме на пациентите три кратки истории - една весела, друга - тъжна и трета - неутрална. След това ги помолихме да ги преразкажат. Оказа се, че историята с негативен емоционален заряд не се помни. Повечето пациенти не можеха да я възпроизведат. Паметта бе запечатала единствено щастливия разказ. |
Ще ви дам друг пример - възрастен мъж с много тежък Алцхаймер. Любимата му дъщеря ходи всеки ден при него, говори му, масажира го, прегръща го. Той изобщо не реагира. Не я поглежда. Решават да му пуснат записи на негови любими блус парчета. Слагат му слушалките и пускат музиката. И виждаш как този човек се сепва, после се усмихва, а след това се изправя с усилие и кани дъщеря си на танц. Аз съм виждал какво ли не в практиката си, но не издържах и се просълзих.
Има още много примери. Правени са сравнения на мозъчната активност на джаз пианисти преди и след като им е показана снимка на красива и задължително усмихната жена. Има експерименти с хора, които виждат пред себе си снимка на любим човек или на детето си. При друг експеримент се показват снимки на известни произведения на изкуството. Особено интересен е един опит с математици, които разглеждат 10 математически формули, които те самите определят като красиви и други 10, които смятат за грозни. При всеки един от тези челни сблъсъци с красота мозъкът реагира по идентичен начин.
Активират се невронни мрежи, които стимулират именно челния дял - този, който отговаря за емоциите, както и за най-сложните мисловни процеси. Възбуждането на тези невронни вериги е изключително полезно и предпазващо мозъка. Нещо повече - те могат да бъдат използвани като "авариен" достъп до паметовия склад в различни рехабилитационни програми. В последните години има удивителни постижения при хора с инсулт, които са загубили способността да говорят. През музиката, през звуците и петолинията те се обучават като малки деца на нова азбука. Научават символите и четат чрез музикалните ноти.
Затова не знам дали красотата ще спаси света, но знам, че тя може да спаси мозъците ни.
В един уникален процес красотата, добротата и креативността са животоспасяващи за ума ни. Това и джазът, разбира се. (смее се).
Кой човешки недостатък бихте простили най-трудно и кой - най лесно?
- Най-лесно бих простил незнанието. То е поправимо. Не мога да приема агресивната простащина на незнаещия. Имам органична непоносимост, направо идиосинкразия към овластеното невежество, което се стреми да отнеме избора на другия.
Тук обаче ще уточня, че нашите представи за света подлежат на промяна. В моя живот има две преломни събития, които изцяло пренаредиха подредбата ми.
Едното е, когато получих масиран инфаркт на 47 г. Дотогава мислех, че за мен има специален том в медицинската литература по вътрешни болести. И в този том пише - Д-р Трайков може да прави каквото си иска, да живее както си иска, и нищо няма да му се случи. Само, че инфарктът се случи. И това бе повод да погледна с други очи на живота си и най-вече на отговорността, която нося към децата си. Въведох желязна дисциплина в режима на хранене, движение, сън, профилактика.
Стоя настрана от социалните мрежи. Това постоянно скролване е престъпление спрямо мозъка. Той през цялото време вика "Помощ!".
Второто трансформиращо събитие в живота ми бе срещата с психоанализата. Всичко тръгна от баща ми, който бе невролог и практикуващ психотерапевт. Него много го болеше от чуждата болка и фактът, че с хипноза можеш да потиснеш целия мозъчен процес, свързан с болката, го изумяваше. По-късно има документирани случаи, когато с екип от хирурзи прави коремни операции на пациенти под хипноза, без никаква анестезия.
Всъщност терапевтичният ефект на медицинската хипноза се проучва още в началото на миналия век. Тогава Жан - Мартен Шарко, баща на съвременната неврология, прави експерименти, хипнотизирайки парализирани пациенти. Целта е да разграничи функционалната хистерична парализа от истинската органична парализа. В първия случай пациентът, поставен под хипноза, грубо казано - може да проходи отново. Във втория - не.
Един от учениците на Шарко е Фройд. Неговата теза е, че хипнозата може да донесе само моментно облекчение, но не и пълно освобождаване от някакво психотравматично преживяване. Фройд започва да търси път към подсъзнателното при будно състояние на пациента. А аз започнах да търся начин как да науча повече за всичко това.
Използвах престоя си във Франция, за да премина двугодишен курс на обучение по психоанализа. Задължителна част от курса бе самият аз да легна на кушетката. Всяка седмица в продължение на 24 месеца.
Защото няма как да бъркаш в душите на хората, ако твоята собствена не е подредена.
Днес мога да кажа, че психоанализата ме помири с мен самия. Даде ми огромно себепознание и себеуважение. Помогна ми да се харесвам повече и то по правилния начин. Защото някои хора се харесват като компенсаторен механизъм за дълбокото си нехаресване. Друго е да се приемаш осъзнато. Да си кажеш - да, заслужавам да бъда щастлив.
Ефектът от срещата ми с нея мога да опиша с една единствена дума - чудотворен.
Разбирам, но Фриш има съвсем друга дефиниция за чудо. Според него жената е човек, преди да я обикнеш. Понякога и след това. Но докато я обичаш, тя е чудото. Как познавате, че обичате една жена?
- Чудото всъщност е в това, че любовта е универсално чувство, но всяка любов е различна. Мога да дам два примера от живота си. Първият бе любов от пръв поглед. Експлозия, истинска обсесия, наркотично усещане за невероятна мощ. Втората ми любов тръгна съвсем различно - предпазливо, бавно, с постепенно приемане и изграждане на доверие. Първата ми любов продължи една година, а с втората, съпругата ми, бяхме заедно 26 години. Така се случи обаче, че смъртта ме раздели и с двете.
Когато срещнах жена ми, болката от предишната загуба бе много прясна. Проклинах съдбата, гневях се на света и особено на хирургичното светило, което направи неуспешна сърдечна операция на момичето ми. Съпругата ми обаче ми показа красотата на търпението, на уюта и малките жестове. С нея постигнахме онази фина настройка, която ти позволява да усещаш душата на партньора си. Да разчиташ недоизказаността.
Тя умееше да го прави с деликатност, която ме изненадваше непрекъснато. И то колкото повече вървяхме напред, толкова повече се случваше. През всичките ни съвместни години всяка вечер се прибирах у дома с истинско удоволствие. И това може би казва всичко.
Между тези две любови обаче има нещо много сходно. И вероятно то е лакмусът, по който разбираш, че обичаш една жена - желанието да имате общо дете. Толкова просто и едновременно с това - толкова могъщо.
Заключихте ли вратата със спомена за първата любов, за да не живее той в една и съща стая с втората?
- Пак ще се върна към психоанализата. Бе минало доста време от първата загуба, но аз не я бях преодолял. Има една хубава българска дума - вричам се. Аз се бях врекъл. С цялата страст присъща на младостта и с огромна отговорност, неприсъща за тази възраст. Разбрах го 15 години по-късно "на кушетката" и най-накрая приех случилото се.
Защото при загуба на любим човек, мозъкът отказва да приеме смъртта. Той не пуска починалия, а го държи при живите. А това може да се окаже разрушително за психиката. Не случайно религиозната практика налага 40 дни траур.
Това време е, ако щете, физиологично необходимо, за да се помириш със загубата. Не съм вярващ в строгия смисъл на думата, но моралната ризница, в която вярата облича хората, тя ги крепи и предпазва. Всяка ризница обаче тежи.
През тези две години на психоанализа успях да свлека от себе си много тежки ризници. Такива носи всеки човек на гърба си - всякакви измислени страхове и срамове. Те така притискат крилете му, че не може да полети. Няма куража да го направи. Но в момента, в който ги назове и се изправи с лице срещу тях, той вече е свободен.
Психоанализата е това - наука за свободата.
Вижте обаче какво казва Фриш за свободата: "Някъде в Сърбия или Перу - няма значение - едно и също слънце грее навсякъде за нас и когато мястото престане да има значение - това е свободата, знам."
- Така е, разбира се. Свободата не е място, а състояние на ума. Ван Гог, Шагал, Пикасо - техните картини са тяхната свобода. Музиката на Верди и Вагнер, изпълненията на Майлс Дейвис и Джон Маклафлин - всичко това е свобода. Може би затова с времето започнах все повече да обичам абстрактното и необременено от условностите на реалността изкуство.
И понеже съм невролог, пак ще се върна към мозъка. Преди повече от век медиците си позволяват да правят много опити с маймуни - режат и премахват различни части на мозъка. По-късно изследват мозъците на ранени в Първата световна война. И стигат до убеждението, че челната мозъчна кора няма други функции, освен да отговаря за емоциите и поведението.
Така се заражда идеята за лоботомията. Голямата гордост на психиатри, невролози и неврохирурзи. Решава всички проблеми с дезинхибицията (невъздържаността) и агресията. Всички знаем как Джак Никълсън се разхожда с една препаска на главата и си мислим, че са му отворили мозъка. Не. Те са влизали през носа и с едно микро ножче са кръцвали връзките на челния дял с останалата част на главния мозък. И все едно го няма. Бунтарите се кротват, а агресивните се успокояват.
Чак след Втората световна война науката отхвърля тази практика. Защо? Защото се оказва, че има една гънка повече в челния дял и точно тя ни отличава от животните. Тази гънка отговаря за всичко свързано с абстрактното мислене, с мечтаенето, с представността. Животните не работят с представи. Това качество е присъщо само на човека.
Затова едно животно, хванато в капан, не може да бъде свободно. Но затворникът в Шоушенк - може.
Кога човек е вече стар?
- Когато започне да се плаши от новото. Мозъкът не се износва от употреба. Колкото повече го натоварвате, толкова по-добре работи. Всички предизвикателства са добре дошли - нови компютри, нови дестинации, нови танци, нови езици - всичко това е гаранция за добрата му работа.
Страхувате ли се от изкуствения интелект?
- Не. Страхът е от нас самите. Защото изкуственият интелект може да прави това, на което го научим ние. Той може да се самообучава, но на базата на информация, която му подаваме ние.
Важното според мен е да не му делегираме отговорността за вземането на решения. Това всъщност е най-сложната мисловна дейност и тя далеч не се изчерпва с обработката на огромно количество информация. Тази обработка може да извърши всеки съвременен софтуер.
При взимането на решения обаче има още два ключови фактора - мотивация и емоция. А тях изкуственият интелект, колкото и да се напъва, не може да отчете. Поне засега.