Изкуството като лечение на травмата от войната: Покана от Анна Стоева и Дария Пугачова
Анна Стоева е документален артист, режисьор и продуцент. В изложбите си "Вещи безценност", "Парченца от вкъщи" и "Потребителска кошница за душата" изследва предметите като проводник на истории. Продуцент е на късометражните филми "На червено" и "Как да надебелеем здравословно", спечелили 45 международни награди и обиколили над 100 фестивала.
Дария Пугачова е мултидисциплинарен художник, пърформанс артист и активист в изкуствата, родена в Ривне, Украйна. Работи с пърформанса като инструмент за промяна, обединявайки общности на публични места и ангажирайки хората в трансформационната сила на изкуството. Последните й проекти се основават на нейния опит от войната. Тя изследва темата за свободата и ограничението, работи с емоционална болка и травма чрез глас, тяло и ритуал.
Те са две от художничките, част от проекта WE SEE UKRAINE (пр. "Ние виждаме Украйна"), който обединява артисти от три различни страни - България, Украйна и Хърватия, и разказва за изкуството по време на война. Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален Фонд "Култура" по програма "Целева подкрепа Творческа Европа" и ко-финансиран от програма Творческа Европа на Европейския съюз.
Изложбата WE SEE UKRAINE вече беше представена в Градска художествена галерия - Пловдив в края на миналата година, както и в Хърватия - в Загреб и в Самобор. В София тя отбелязва две години от началото на войната в Украйна чрез три локации, като се открива в Топлоцентрала и в контейнера VOX POPULI на 20 февруари, а в пространството за изкуство КО-ОП на 21 февруари. Може да я разгледате до 7 март. Повече за кураторския тур на 24 февруари и други събития около изложбата - тук.
"Дневник" разговаря с Анна Стоева и Дария Пугачова за идеите зад изложбата и изкуството като начин да преживееш травмата от войната.
Изложбата вече беше премина успешно през Пловдив и Хърватия. Какви бяха реакциите на хората ?
- Анна: В Пловдив по време на откриването беше много емоционално. Част от него беше пърформанс на живо от Дария Пугачова, по време на който хората преживяват какво се случва в един апартамент, когато има ракетни атаки в Украйна. В Хърватия, 20 години след войната в Югославия, изложбата се оказа ужасно въздействаща за хората. Всички се връщаха в личните си истории и ги споделяха.
Дария, мислите ли, че за украинците беше трудно да преживеят отново страха от въздушна атака в пърформанса Ви?
- Дария: Мисля, че беше по-освобождаващо, отколкото трудно. Също така успяхме да създадем среда, в която да се свържем и да споделим емоциите и страха си.
Анна, продуцентската ви компания "Tanuki Films" е водеща организация в проекта. Бихте ли разказали повече за целия организационен процес?
- Анна: Проектът е по програма "Творческа Европа" на Европейския съюз, подкрепен е също от Национален фонд "Култура" и е в сътрудничество между три държави - България, Хърватия и Украйна. Отначало е замислен като партньорски проект, но и да събере художниците от тези държави и да им даде възможност всеки да си прави собствена работа, но да взаимодействат.
Самите ние не очаквахме да се получи толкова искрен диалог. Създадохме уъркшопи и лекции, обаче заради самата тема на войната и човека, който водеше уъркшопите ни - Силвия Кръстева-Кобърн, която е арт терапевт, се създаде такова пространство, където изведнъж всеки се отвори и извади тези емоции, които бяха близо до повърхността.
Анна Стоева разказва повече за художничката Ирина Ворона и как арт терапията й е помогнала да направи следващата стъпка. Пътуването на Ворона до София за първия уъркшоп е първото й излизане от Украйна. От началото на войната тя губи съпруга си, който също е бил художник. Тогава са работили и пътували заедно.
| По време на уъркшопа всеки от художниците прави своя карта на емоциите, като за период си избират годината, в която започва войната. Всяка емоция се представя с различен цвят. Ирина Ворона има черно-бял лист, накрая на който са отбелязани с черно 15 украински думи за тъга и болка. Когато губи мъжа си, Ирина първоначално не може да рисува, но после започва да го прави, като все още не използва цвят. |
На изложбата тя представя полиптихът "Език на свободата" - графично очертани преплитащи се фигури. Тази идея е вдъхновена от моментите на посрещане и заминаване на гарите в началото на войната в Украйна.
Дария Пугачова споделя как се е чувствала като дете, което си играе с цветове, по време на уъркшопите, което създава приятна атмосфера към преживяването й. Благодарение на него успява и да се свърже с други хора, които споделят своите спомени от войната. Тя прави и отделен уъркшоп с жени, бежанки от Украйна. Идеята е как можеш да достигнеш подсъзнателните си страхове и това, което вътрешно изпитваш, като го изразиш чрез рисуване. Тези хора имат спомени за болезнени преживявания в живота си, като "пътуват във времето", за да обработят емоциите, които ги съпътстват.
Кога започна подготовката за проекта и как ви хрумна тази идея?
- Анна: Проектът започна след по-мащабната инвазия на Русия в Украйна. Първите 6 месеца активно се опитвах доброволчески да помагам и в един момент разбрах, че искам да продължа да го правя по-дълго, но вече усещах, че не е възможно да е съвсем отделно от професионалната ми дейност.
С Дария вече се бяхме запознали - тя беше дошла в София на резиденция и аз й предложих да направим проекта WE SEE UKRAINE, да го пишем заедно и да видим какво ще стане. Целите са от една страна да помогнем на украински художници, от друга страна ни беше ясно, че изложбите ще се случат една година по-късно, без да знаем в какъв момент на войната. Ние тогава се надявахме, че тя вече ще е приключила, но при всички положения знаехме, че ще има нужда да се говори за нея.
Срещнахте ли някакви неочаквани предизвикателства в самия процес?
- Анна: За мен имаше неочаквано предизвикателство. Един от украинските художници беше младо момче на име Антон, векторен илюстратор, който беше избран, поканен и дойде на уъркшопа в София. На една от вечерите ми каза, че не иска да се върне в Украйна. И моят първи импулс беше, че искам да му помогна. Въобще за мен човешкият живот е много голяма ценност. Но в същото време имахме украински партньор, който му е направил заедно с мен покана да излезе от Украйна, понеже е мъж и няма как иначе да напусне страната. Трябваше да решим да го изключим от проекта.
Той в момента е в Берлин. Всъщност вчера дори откри своя изложба там, така че се справя.
Притеснявахте ли се, че в България може да има някакви негативни реакции към изложбата?
- Анна: Не съм се притеснявала, че може да ги има. Случвало ми се е с предишна изложба в центъра на Пловдив, която беше за домашното насилие. Тъкмо беше започнала войната и аз застанах пред изложбата за снимка с плакат в подкрепа на Украйна. След това тя беше строшена, но ние пак я подредихме.
Негативни реакции - да. Дали ме притесняват - не. Това е една от причините да правим изложбата - за да продължаваме да показваме на хората, да се опитаме да ги извадим от някакви пропагандни геополитически формулировки в главите им и да ги върнем към това за какви реални хора, ценности и съдби говорим.
България е държава, която ужасно много помогна за силите на Украйна както с експорта на оръжие, така и с отделни хора, които помагаха на бежанците. Включително много от тях, които гледат същия този телевизор и слушат същата тази руска пропаганда, но като видят човек, на който му трябва апартамент, го водят, настаняват го и там му готвят палачинки.
Въпреки че войната е негативно преживяване за един човек, мислите ли, че ви дава стимул да създавате повече изкуство?
- Дария: Когато войната започна, спрях да бъда художник. Повечето хора започнаха да доброволстват и се опитваха да помогнат с каквото могат. След известно време получих възможността да пътувам до България, защото бях приета в резиденции в София и в Пловдив. Тогава станах част от много артистични проекти в Европа, включително в Азербайджан, което ми позволи да пътувам повече.
Изведнъж украинските художници станаха по-видими, но някои от тях, особено мъжете, не могат да напуснат страната. Това ми даде някакъв стимул и се радвам, че мога да говоря за Украйна чрез творбите си и да споделя това лично преживяване, което всъщност е общо за много украинци. Радвам се, че имам тази възможност и се почувствах много добре посрещната от арт средата в България.
Какви са надеждите ви за бъдещето въздействие на изложбата?
- Анна: Надявам се да продължи да добавя към разбирането между украинци и европейци. В голяма част от Европа сме така, че всяка държава е със своите проблеми. И наистина, за да има съпричастност, трябва да има и разбиране от украинците, че това изисква нещо от европейците. Тази подкрепа не е лесна нито в личен, нито в политически план.
Разбира се, ако сравняваме хора, губещи живота си на фронта и хора, които се борят държавата им да гласува по един свободен демократичен начин, цената е различна, което е разбираемо. Украинците също трябва да виждат в европейците хора и да търсят начин да говорят с тях.
Ако в момента нямаше война в Украйна, на каква тема би била изложбата?
- Дария: Интересен въпрос, защото ако нямаше война, нямаше да стоя тук и вероятно нямаше да сме се срещнали.
Преди да започне войната, не е имало изложба на украински художник извън Украйна. Подобна изложба на група украински художници е нещо, което започна да се случва след началото на войната. Невъобразимо е за мен, защото тя е причината, естествено не добра, че сега сме под светлината на прожекторите. Ще е по-хубаво, ако като цяло украинските изкуство и култура бяха по-видими, защото имаме добри художници.
За какво мечтаете в момента?
- Дария: Разбира се, победата на Украйна във войната е обща мечта. Моята лична сега всъщност е да създам голям проект там заедно с Анна. Той ще даде пространство и възможност на украинците да преработят травмата от войната и да достигнат вътрешна свобода. Свързан е с древната украинска култура и древните религии и чрез него бих достигнала следващо ниво в създаването на изкуство.
Проектът WE SEE UKRAINE е може да видите в София до 7 март.