Горан Войнович, писател: Вярвам, че сме това, което помним
|
Горан Войнович е роден през 1980 г. в Любляна, в бивша Югославия. Завършва Академията за театър, радио, филми и телевизия в словенската столица със специалност телевизионна режисура и писане на сценарий. Автор е както на пълнометражни, така и на късометражни филми, но става популярен с първия си роман "Южняците - вън!". На български са преведени романите му "Югославия, моя страна" и "Смокинята". Войнович е носител на престижни литературни награди, сред които "Ангелус" и "Кресник" за роман на годината. Основната тема в книгите му е войната в Югославия, която казва, че е променила всичко в живота му и е оформила начина, по който разбира света.
Писателят е един от гостите на пролетните "Литературни срещи", които се провеждат между 4 и 6 април в София. "Дневник" разговаря с него за отпечатъка, който оставя войната, за паметта, за непрестанното търсене на съвършенство и за разликата между реалност и фикция.
Роден сте в страна, която няколко години по-късно спира да съществува? Как се обяснява и изживява това?
- Бях на единадесет години, когато Югославия се разпадна. И всъщност аз не помня тази страна, но помня света, в който живеех. Това беше свят на дете, красив и богат свят, имах роднини в различни части на Югославия и прекарах лятото на морето или ходех на ски в Босна. В известен смисъл това беше мечтана страна, в която нямаше комунисти, нямаше националисти, нямаше недостиг, нямаше инфлация. Там имаше просто много хора, които ме обичаха, и много места, където се чувствах като у дома си.
Едва след като този свят се разпадна на парчета, разбрах, че родината ми не е истинско място. Моята Югославия изобщо не беше държава, тя беше ваканционна дестинация, пощенска картичка.
| Постепенно трябваше да разбера каква е тази страна, в която съм роден, трябваше да разбера защо домовете ми сега са в три различни държави и защо хората, които обичам, са от противоположните страни на конфликта. Трябваше да порасна, но въпросите оставаха и ще останат, защото никога не можете да отговорите на всички въпроси, които отваря войната. |
В "Югославия, моя страна" героят изпитва вина за това, което е направил баща му по време на югославските войни. Трябва ли децата в действителност да носят отговорност за действията на родителите си или това остава в сферата на художествената измислица?
- Наскоро четох за интервюто с Бригите Хьос, дъщеря на Рудолф Хьос, който е бил комендант на лагера в Аушвиц. Тя е на 88 години по време на интервюто, но все още не можеше да приеме това, което е направил нейният баща, дори и много добре да знаеше какво е сторил. Чувствах се много неспокойно, докато четох тази статия, бях ѝ почти ядосан, защото не беше готова да се откаже от картината на баща си като любящ и грижовен човек, въпреки че работата му е била да вкарва хора в газови камери.
Тогава разбрах, че наистина вярвам в това, че след като пораснат, децата носят отговорността да се откажат от тази наивна, детска картина на родителите си, тъй като те тогава за тях са били като някакви приказни герои - любящи и грижовни, за да ги видят такива, каквито са били в действителност.
Те не могат да носят отговорност за това, което са направили родителите, защото всички деца са невинни, но това не означава, че нямат никаква отговорност или че могат да продължат да се държат като деца.
А можем ли да функционираме без памет?
- Има ли човек без памет? Вярвам, че сме това, което помним.
| Ние сме оформени от нашето минало, независимо колко сме наясно с него. Можем да го игнорираме, разбира се, но това само означава, че позволяваме на нашето минало да поеме контрола над нас. |
Не можете да избягате от миналото си, защото просто не можете да избягате от себе си.
В другия преведен на български роман - "Смокинята" - засягате темата за човешките отношения и тяхната крехкост. Защо все по-лесно се разпадат човешките отношения според Вас?
- Ако имах прост отговор на този въпрос, вероятно нямаше да напиша толкова дълъг роман. Но мисля, че един от проблемите се крие в съвременния стремеж към щастие, който днес е почти като религия. Ние не приемаме несъвършеното, не приемаме, че може да съществуват грешни хора, погрешен живот, погрешни взаимоотношения, погрешни общества, дори и да сме наясно, че всъщност друго няма.
Всичко на този свят е погрешно, но ние винаги копнеем за нещо по-добро, нещо по-съвършено. Родителите ми все още копнеят за живота, който имаха преди войната, но не защото югославският социализъм беше добър, а защото те приеха света такъв, какъвто беше и тръгнаха по него, без да вярват, че нещо може да се промени. Сякаш се приеха и останаха заедно. Днес те щяха да се разведат за нула време.
На второ четене: "Югославия, моя страна" от Горан Войнович
Защо полицията Ви арестува заради първия Ви роман "Южняците - вън!"?
- Има една глава в книгата, в която главният герой и разказвач от първо лице, осемнадесетгодишният Марко, попада в полицейския участък и е бит от полицай. Докато разказва тази история, той използва много обидни думи, за да опише онези, които го бият, и някак си само тази глава се озова в някакъв полицейски интернет форум.
Полицаи, които я четяха, бяха обидени и повярваха, че самият писател използва всички тези грозни думи, за да ги опише. Те не видяха, че това е измислен герой в измислена история и че това е просто роман, произведение на изкуството. Те повдигнаха обвинения и бях поканен в полицейския участък, за да дам показания, но за мой късмет обвиненията бяха свалени след намесата на министъра на правосъдието и всичко приключи за 48 часа.
| Притеснителното е, че всички тези неща, които трябваше да обяснявам на словенската полиция преди петнадесет години (че романът ми е художествена измислица и обидните думи в него са използвани от измислен герой), днес трябва да обяснявам на много литературни критици и журналисти, особено на запад, където всички станаха прекалено обсебен от идеята за политическа коректност. |
Толкова много, че мнозина смятат, че дори измислените герои не трябва да са расисти или шовинисти.
Как се обяснява войната, на някой, който не я е преживявал?
- Честно казано, не мога да кажа точно, че съм я преживял, защото бях малък. По-скоро семейството ми го направи и все още не мога да го повярвам, дори и след всички тези години. Когато те говорят за това, все още го чувствам нереално, сякаш говорят за някакъв странен филм.
Когато миналата година посетихме лелята на майка ми в Сараево, децата ми си играеха в апартамента й с одеяло, което имаше дупки от куршуми, останало като сувенир от военния период. Опитах се да обясня какво е това на децата си и видях, че е невъзможно. Невъзможно за мен до повярвам в това, което казвам и невъзможно за тях да си го представят.
Публикували сте първият си роман преди 16 години. Как си представяте света след още 16 години?
- Страх ме е да си представя свят след 16 години. Дори и след 6 години. Бъдещето стана толкова непредсказуемо с глобалното затопляне, изкуствения интелект и всички тези популисти, предлагащи прости решения на много сложни проблеми. И с хора, които все повече им вярват.
Само се надявам, че светът няма да стане много по-лош, отколкото е сега.
Срещата с Горан Войнович в рамките на фестивала "Литературни срещи" ще е на 6 април от 19:30 ч. в "Топлоцентрала".
