Матю Бойс е старши изследовател на института "Хъдсън" за Централна Европа, преподавател в университета "Джордж Вашингтон" и бивш заместник помощник държавен секретар на САЩ. Влиза в дипломацията, след като е бил анализатор на СССР и ГДР и за Радио "Свободна "Европа"/Радио "Свобода". Освен назначения в няколко посолства е бил и политически съветник на трима генерали от американските части в Европа.

В четвъртък той е ключов лектор на дискусията "Американската визия за европейската сигурност" в Огледалната зала на Ректората на Софийския университет. "Дневник" разговаря с него за ситуацията в черноморския район и предстоящата среща на лидерите на НАТО във Вашингтон на 9-11 юли.

- Много пъти съм бил в София, но само за кратки посещения и така и нямах възможност да се задълбоча, да разбера повече за вашата много важна страна. Програмата "Фулбрайт" ми даде сега възможност да прекарам тук месец и да науча в подробности нови неща за България и за черноморския район. Напоследък работя по въпросите на сигурността в Черно море, имам няколко публикации и в момента работя с колеги от Украйна и Румъния, с които през април публикувахме "Битката за Черно море не е приключила". Но исках да видя ситуацията и от българска перспектива, която донякъде, но не напълно, се припокрива с румънската.

В програмата ми, която вече започна, има срещи с официални лица, изследователи, журналисти и се надявам от тях да науча повече. Ще пътуваме до Варна и други места.

- До 2014 г. България не беше "фронтова държава". Неоколониалните агресивни цели на Русия промениха всичко това със заграбването на Крим. Макар че и преди имаше признаци какво се задава - Грузия е един от тях, но никой не слушаше предупрежденията. Със сигурност от февруари 2022 г. сте фронтова държава.

Случи се нещо, което разтърси много, много хора, смятали, че европейската сигурност е даденост, но изведнъж се обърната надолу с главата. Границите, които всеки смяташе, че са категорично начертани, международно признати, фиксирани според международното право, бяха възприемани като нещо трайно установено. Вече няма такова нещо. Имаме заграбване на територии. Путин действа по принципа "Моето си е мое, да преговаряме за твоето".

Това разтърси и хора в България, която може да са имали по-различен подход към Русия в сравнение с други държави от НАТО. Проблемът е толкова сериозен, че никой вече не може да си позволи да го пренебрегва. Много хора тук започнаха да осъзнават, че Русия не е онази, която са си представяли в миналото - това е по-различна Русия, с много по-различни цели. Тя е сериозна заплаха за европейската сигурност, на която трябва да се даде твърд отговор - било като подкрепа за Украйна по всякакъв начин, било като се защитаваме от Русия. Не от нейно евентуално военно нападение срещу България, а по-скоро от хибридните ѝ методи, намеса в избирателния процес, опитите ѝ да промени цивилизационния избор, който българите са направили, а той е да бъдат част от западния свят, да членуват в ЕС и НАТО, да организират обществото си по различен начин.

- В известна степен Черно море бе пренебрегвано в Западна Европа и САЩ, макар през последните години да се справяме по-добре. Трябва да не забравяме, че Путин се възползва не само от слабите места в една държава или район, но и от такива места, на които не се обръща нужното внимание. Пренебрегването на Черно море от Запада го окуражи да се държи тук по начин, различен от този в Балтийско море. Тук са част от първите постсъветски конфликти - в Приднестровието, в Кавказ, Грузия и накрая в Украйна.

Не говорим просто за някакъв морски басейн, а за район със своя култура на бреговите държави. Район, в който ако започнеш да променяш военната динамика, променяш всичко. Това беше свободно пространство между разпадането на бившия СССР през 1991 г. и 2014 г., животът беше нормален. След това започна да се променя цялата геополитическа динамика в море, свързващо Европа с Мала Азия, Близкия изток, Балканите с Кавказ и Централна Азия. Руската агресия срещу Украйна промени всичко това.

В геополитически план, това влияе отрицателно върху цяла Европа. Бих казал и върху американските интереси, макар и не толкова директно. Когато агресивна сила започне да напада други държави, геополитическите обстоятелства са съвършено различни и отиващи далеч отвъд фазата на няколко замразени конфликта. Последиците са за Западните Балкани, Кавказ и далеч отвъд района.

Всичко това трябва да се възприема съвсем сериозно, защото не става дума само за някакви сблъсъци някъде далеч. Китай наблюдава какво се случва, Иран и Северна Корея и други диктатури, "Хизбула", "Хамас" - също.

В крайна сметка опираме до въпроса какво е готов да стори Западът, за да защити територията си, международно признатите граници, културата и цивилизацията си.

- Това е различен играч от различна категория. Това е пазителят на Проливите и Конвенцията от Монтрьо, играе специална роля. Но допускам, че Турция гледа на черноморския район със загриженост. За щастие, тя признава суверенитета на Украйна в международно признатите ѝ граници. Макар да печелят финансово, икономически и енергийно от пренасочването на потоци към нея след февруари 2022 г., заради войната в Украйна. Но тя направи Черно море по-малко привлекателно и носи рискове, които, според мен карат Анкара твърдо да защитава международните граници.

- Дела има. Повече страни от НАТО влагат повече средства в отбрана, увеличиха спрямо началото на войната помощта си за Украйна. Но и е вярно, че Западна Европа действа по-бавно, отколкото би трябвало. Президентът Еманюел Макрон например говори за екзистенциална заплаха за Европа и е нормално да се очаква правителството да прави повече, но невинаги виждам думите да са последвани от дела. Има разминаване между говоренето и реалността.

Източна Европа, с едно-две очевидни изключения, от десетилетия предупреждаваше какво се задава и Западна Европа, както и част от политическия спектър в САЩ не виждаха случващото се. А би трябвало да слушат още през 1994 г., да забележат как се променяше отношението на Владимир Путин към Европа. Това беше грешка. Мнозина, макар че не всички, осъзнаха това и се адаптираха към реалността. В САЩ все още може да се чуят гласове, твърдящи, че Америка е направила достатъчно.

Но има държави, които са били от другата страна на Желязната завеса, развиха богати икономики благодарение на това, докато влагат сравнително малко част от брутния си вътрешен продукт в отбрана. Там случващото се сега все още не се възприема като директна заплаха. А аз смятам, че залозите за тях са толкова големи, колкото за Източна Европа, и трябва да се адаптират към реалността. Затова в САЩ чувате недоволство - особено в обществото, че това са проспериращи държави, които би трябвало да сторят повече за сигурността си.

- Харесвам тази идея. Полша например бе блокирана отвъд Желязната завеса и ако я сравните с Испания - страна със сходно население и размер - ще видите как след изоставането до 1989 г. последва впечатляващо бързо наваксване за малко повече от 30 години. Колко бързо израсна, разви се и поема роля, която поляците са си извоювали и заслужават в европейското семейство и НАТО.

Става дума за чувство за отговорност, за това, че си важен, за заемането на позиция, която е естествена за страната ти. Това важи в голяма степен и за други държави в Източна Европа, изразяващи по-силни позиции в сравнение с миналото, показващи истинско лидерство - Чехия, балтийските републики, Румъния... Добре е, когато страните започват да заемат позиции, да играят полагащата им се роля при вземането на решения в НАТО и ЕС.

- Търси се начин за действие и какви да са отношенията до времето, в което Украйна ще стане член на НАТО. Какви ще са силните мерки, които реално да помогнат на Украйна в настоящата ситуация. За украинското членство се говори още от 2008 г., изминаха 16 години - това е почти едно поколение по-късно.

Има различни идеи: дали украинците ще бъдат поканени като наблюдатели в Северноатлантическия съвет (бел-ред. - основният орган за политически решения в алианса), ще бъдат ли приети техни представители в централата на НАТО и да са включени при обсъждането на решения... Има различни практически стъпки - например ще бъде ли признато, че армията им е готова за НАТО, след като е по-подготвена или по-опитна от доста национални армии в Европа?

Има и други въпроси като Китай, може би под някаква форма ще стане дума за Черно море, Арктика, Индо-Тихоокеанския район. Ще е много интересно да видим какви ще са решенията.

- Това са не особено популярни идеи, те са нишови и в периферията на основния дебат. Поради опита ми на дипломат, видял смяната на няколко администрации във Вашингтон и всевъзможни апокалиптични прогнози, следя хората с прагматичен, а не с идеологизиран подход.

Ако победят демократите, почти няма да има промяна в курса. За варианта с победа на републиканците предпочитам да наблюдавам хора, близки с Тръмп. Такъв е Робърт О'Браян, бивш съветник по националната сигурност на президента Тръмп с вероятност да е сред определящите решенията в евентуална негова администрация. Преди дни той публикува във "Форин афеърс" статията "Завръщането на мир чрез сила" за външната политика на евентуален втори мандат на Тръмп. Там за НАТО се говори по съвършено различен начин от човек с много повече авторитет.

В края на администрацията на Тръмп за алианса се говореше предимно в рамките на това кой каква част от бремето за отбрана ще поеме. По това време много малко страни членки бяха близо до покриване на поетите обещания, просто не ги изпълняваха и в Белия дом бяха фиксирани по тази тема, и с основание.

В това няма нищо ново, няма новина. Някои дори припомнят, че въпросът е още от времената на президента Джон Кенеди. Просто републиканците го повдигнаха по-решително.

Двусмислеността, която идва от някои среди на републиканците, не е по повод самата институция НАТО - най-успешният отбранителен съюз в историята, на който се дължат мирът и просперитетът. Тя е повече за разочарование и дори гняв защо проспериращи членове на алианса не реализират поетите ангажименти. Мислете за дебата повече в тази рамка, САЩ подкрепят НАТО, но и има разочарование, че се разчита американските данъкоплатци да платят цената.