- Трудно ми е да отговоря, ако ме питате за човек или група хора, която стои зад единия и другия. Възможно е да има, възможно е да няма. Така или иначе смятам, че основният двигател на конфликта между двамата е времето. По-скоро липсата на време. Доган е възрастен, въпросът на кого ще остави властта в ДПС е належащ пред него. Иска му се да има време, ако може, да е безсмъртен, но за него всичко по-скоро приключва. И другият обаче - Пеевски, няма време, макар че е млад. Няма време, обаче по различен начин.

Ако Доган няма време пред себе си, то Пеевски няма време зад себе си. Няма собствена история. Или по-точно собствената му история е само негативна. История на последователно отхвърляне и осмиване.

Защо времето тук е важно? Защото в организации от феодално-олигархичен тип, каквато е ДПС, властта не е мандатна и не е резултат от вота на избирателите. Властта е пряко обвързана с времето на живот на властника. И когато то приключва, властта или трябва да се наследи, или да се заграби от друг. Пеевски очевидно не е подходящ за наследник, първо, защото в този контекст не е, да се изразя метафорично, чистокръвен принц. И второ, защото е осмян и отхвърлен от много хора. Като не може да наследи властта, трябва следователно да я заграби. Което се опитва да направи.

Тук, в невъзможността за наследяване в ДПС, работи една фина диалектика, на която искам да ви обърна внимание. Ако принадлежиш към група, която е репресирана и отхвърлена - каквато група представляват българските турци в края на 90-те години на миналия век, е най-логично да припознаеш като свой лидер някой, който също е отхвърлен. Групата на отхвърлените моментално се разпознава в отхвърления по линията на общото страдание. Доган, самият той преименуван, арестуван и осъден, играеше дълго и успешно пред избирателите на ДПС тази роля на отхвърлен и репресиран от властта. Но от лидера на отхвърлените се очаква не само да ги репрезентира като отхвърлени; очаква се също така да ги изведе от битието на отхвърлени и да ги въведе отново в социума. И Доган го направи. От затворник без порция от социалните блага се самоизмисли за 20 години в онзи, който разпределя порциите от социалните блага. С него се промени и ДПС: от партията на репресираните турци стана централен фактор в българската политика.

На пръв поглед изглежда така, сякаш Пеевски представлява това ново, централно положение на ДПС, извоювано от Доган. Представлява го дори с фигурата си: едър, тежък, центростремителен, поглъщащ. Сякаш целият резерв от порции.

Не защото е по-лош от Доган, а защото представлява регрес към едно травматично минало на отхвърленост, към което партията не би искала да се върне, дори и то да е позлатено с пари и власт.

- В краткосрочен план мисля, че ще надделее Доган, защото с Пеевски ДПС ще регресира към етапа на травматичното си минало на отхвърленост. Дори и да управлява страната начело с Пеевски, партията ще управлява като дамгосана и властта ще се упражнява в страх. Но и да надделее Доган, пред него въпросът с наследяването стои.

В момента Доган е като крал Лир на българската политика. Да ви припомня Шекспировия сюжет. Изкуфелият Лир, който няма мъжки наследник, поделя властта между две от дъщерите си, които го ласкаят, докато отхвърля третата, която истински го обича, но му говори истината. Почват крамоли между дъщерите, Лир, който се надява на подслон и спокойни старини при тях, става все по-объркан. Кой най-енергично се стреми към властта в тази ситуация? Копелето на граф Глостър - Едмънт, който се опитва с интриги да се докопа до короната. Нито Лир успява да си върне властта, нито Едмънт да я узурпира, междувременно в обърканото кралство пристигат и французите.

- Има такава теза, прокарвана от представители на "Продължаваме промяната - Демократична България", че конфликтът между Доган и Пеевски отваря нов исторически прозорец за реформи. Аз не споделям тази теза, намирам я за самоласкателен фантазъм.

Бих обърнал тезата и бих казал, че конфликтът между Доган и Пеевски не е условие за освобождаване на похитена гражданска енергия, а функция от лошото състояние на гражданското общество в България. Защото този конфликт и изобщо цялата кланово-олигархична структура, която представлява ДПС, са резултат (не само, но) и от факта, че

Може би Борисов успя донякъде, но само донякъде, и то колкото да ги овладее в собствените си мрежи на влияние.

Другото, което искам да отбележа, е, че трусът в ДПС е резултат и от вътрешни противоречия в самата олигархия. Кога загиват олигархиите, пита Аристотел в "Политика". И отговаря: Загиват, първо, когато онеправдават народа; второ, когато някой от олигарсите стане демагог; трето, когато в олигархията се образува друга, по-малка олигархия; и четвърто, когато свършат парите.

Отзад напред: Свършиха ли парите на ДПС? Едва ли, но мога да предположа, че поради санкциите, свързани с войната в Украйна, са намалели драстично. Появиха се също така конкурентни центрове, акумулиращи средства и влияние - геополитическите пропагандни олигархии, настъпващи и в България, срещу които партията на Доган и Пеевски е някакво архаично джудже.

После: Има ли по-малка олигархия в ДПС или някой, който се държи като демагог? О, има, разбира се!

И най-сетне: Чувства ли се народът онеправдан? Вероятно да, но не директно. Защото дори и в момента българските турци да се чувстват зачетени и включени в социалния и политическия живот на страната, Пеевски вследствие на негативната си репутация вероятно успя да събуди травмата им от социалното им изключване през 90-те.

- Да, преди няколко години, по повод 30-годишнината от падането на Берлинската стена, "Дневник" ми предложи да напиша серия от портрети за лицата на прехода. Четох много материали за Доган, прочетох и книгата на Тома Биков за досието на Доган. И тогава, в досието, от което са запазени немалки части, ми направиха впечатление няколко неща, които имат отношение и към днешната ситуация.

Измислиците му за себе си преминават в бурни фантазии, които плашат дори службите. Например докато се подвизава из философските среди, си представя, че ще бъде философска звезда от световна величина и ще лети със специален самолет от Токио през Москва до Ню Йорк, за да чете лекции. Агентите на ДС, които подслушват апартамента му, са втрещени от бълнуванията му. По-късно впрочем тези бълнувания се пренасят в политическото му битие, когато разправя пред една негова любима журналистка, че ако може, ще си купи и летяща чиния.

Пеевски има същата склонност към самоизмисляне. Помните: Абе, дайте ми на мене да съм министър-председател, аз ще наредя всичко за нула време. Същият персонаж, склонен да поглъща реалността около себе си и да я повръща в логорея и фантазии за омнипотентност.

Второ, Доган е имал и изглежда, все още продължава да има харизма. Харизмата е сложно нещо, комбинация от собственото ти излъчване и очакванията на някакви хора да бъдат облъчени. Доган лесно се е сближавал, вярвали са му и - другото, което ме порази, с огромна лекота е предавал всички, на първо място себе си.

Неговото изкуство е хамелеоново, да се живее без устойчиви принципи.

Пеевски му е близък и по тази линия. И той няма принципи, които следва. Което му позволи да се вдигне от прахта, където беше свален в 2013 година, да си изгради публична империя и ето сега - да се бори за властта в ДПС и държавата. Човек с някаква съвест би отстъпил след онова публично опозоряване, би преосмислил участието си в политиката. Не и Пеевски. Този човек е една изумителна празнота, която му позволява да поглъща публичното си опозоряване, но която също така постоянно трябва да се храни, за да оцелява. Това е неговият парадокс. Огромна празнота, в която може да се изгуби всичко, дори най-голямата обида, но която също така е ненаситна и накрая вероятно ще се самоизяде. Впрочем възможно е в момента да се случва и това - самоизяждането на самия Пеевски.

Питате ме обаче как така хората вярват на Доган, след като всички факти около живота му - как е предавал младите турци в казармата, как е предавал съратниците си в тайната организация, как е изместил всичките си другари в първоначалното ДПС, - са публични. Как така хората му вярват? Обичайният отговор, който даваме, е, че хората са глупави и заблудени. Възможно е част от тях да не знаят какво е вършил Доган, но аз мисля, че повечето знаят. И мисля, че за тях по-важна от фактическата истина за Доган е нуждата им да обичат Доган, защото тази обич ги прави да съществуват социално като значими.

Което и прави манипулациите на Доган и сега на Пеевски още по-жестоки. Защото едно е просто да лъжеш някакви хора; друго е да ги държиш в зависимост, използвайки най-дълбоките им травми и страховете им. Доган и Пеевски са това: дилъри на съществуване като важни и значими за едни обикновени хора, които са постоянно в страх от изключване и маргинализация.

- Не искам да ходя много надалеч в древната история, макар че тя гъмжи от примери за типовия конфликт между царя, който не иска да предаде властта, и нечистокръвния принц, който бърза да я узурпира. Има много подобни примери и в древните текстове, и у Шекспир, има ги и в "Игра на тронове".

Искам да отида по-наблизо, до едно понятие на Хегел, развито от френския психоаналитик Жак Лакан в средата на миналия век. То описва добре днешната ситуация, не само в България, но и в света. Понятието е "красивата душа". Какво разбира Лакан под "красивата душа"? "Красивата душа", казва той, е онази, която смята собственото си разбъркване за причинено от разбъркването на света. Без да си дава сметка, продължава Лакан, че самата тя, красивата душа, съществува поради това разбъркване и участва в правенето му.

Казано по-просто, когато говорим колко е объркан българският свят, как всичко в него е превзето, разпаднато и овладяно от злите сили, добре е да си даваме сметка, че с това утвърждаваме съществуването на собствения си индивидуализъм. Няма индивидуализъм без презумпцията, че в света няма устойчиви йерархии и всичко е една постоянна каша. Това е проблемът.

Клише е, но ще го повторя накрая: няма как да се разградят успешно и преодолеят феномените тип ДПС, "Има такъв народ" (ИТН), "Възраждане" или "Величие", докато не приемем, че ние, красивите души, имаме общо с хората, които гласуват за ДПС, ИТН и "Величие". Че имаме общо с "грозните души". И че колкото повече ги осмиваме, за да утвърждаваме себе си като красивите души, толкова повече разделенията между нас и душите, които смятаме за глупави и грозни, се увеличават.