Владимир Зомбори, актьор: Понякога гоним чужди желания като свои, а нямаме нужда от тях
|
Актьорът Владимир Зомбори има редица роли в театъра и киното. Завършил е актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на д-р Атанас Атанасов. Зрителите го познават от спектаклите "Кой се страхува от Вирджиния Улф?", "Празникът", "Поп-фолк хроники: Бели птици и куршуми" и др. Миналата година бе премиерата на комедията "Премахни от приятели", а тази пролет - на пиесата "Заклеваш ли се в децата?", в която си партнира с Весела Бабинова. Двамата са двойка и в живота и имат 4-годишна дъщеря - Йоана. Зомбори е познат в киното с филмите "Сърцето на машината" и "Игра на доверие", както и в сериалите "Пътят на честта" и "Вина". През пролетта той стана победител в шоуто за имитации "Като две капки вода", а тази есен от 14 септември зрителите ще могат да го гледат в ролята на водещ на "Гласът на България" по Би Ти Ви заедно с актрисата Боряна Братоева. Роля, която приема веднага, както заяви актьорът пред "Дневник" в един разговор за ролята на телевизията, за интимността на театъра, но и за любовта на сцената и извън нея.
Преди 13 години вие сте били участник в музикално риалити и може би най-добре знаете как се чувстват участниците на сцената на "Гласът на България". Сега, ставайки част от шоуто, искало ли ви се е отново да влезете в ролята на изпълнител?
- По някакъв начин го правя, защото това, което обичам, е да излизам на сцената под една или друга форма. Но като участник по-скоро не, защото вече съм го правил и като усещане го имах съвсем скоро. Сега ми е интересна другата гледна точка - да наблюдавам участниците отстрани, което е по-различно. Донякъде съм буферна зона между треньорите и участниците, в която мога да виждам и едните, и другите зад кулисите, а това е много интересно. Помагам им и психологически, защото често има тежки ситуации. Шоуто е със състезателен характер и е трудно да се разделиш с някого.
Двамата с Боряна сме анестезиолозите на шоуто - слагаме по една упойка да минат малко по-леко нещата - и за едните, и за другите.
Какво ви отказа от музиката?
- Не съм се отказал от музиката, просто никога не съм се захващал сериозно с нея. Любопитството ми обаче в тази посока расте и ще видим накъде ще ме отведе.
Участието ви в музикално риалити като изпълнител е първата ви телевизионна поява. Сега сте част от "Гласът на България", но в ролята на водещ. Показва ли това, че сте извървели един дълъг път и той е бил правилният?
- Силно се надявам да е така. Чувствам се удовлетворен, но аз винаги съм бил последователен и се радвам, че съм там, където съм в момента. Най-вече защото не се е налагало да правя компромиси със себе си, а всичко се е случило, когато е трябвало.
Трудно ли е един артист да не прави компромиси със себе си? Каква е цената?
- Доста е индивидуално. Изборите, които прави човек, го насочват по пътя през целия му живот. Те го определят, както и мястото, на което се намира в даден момент. Но зависи колко бързо искаш да ти се случат нещата, защото понякога бързината води до нетрайни резултати.
Мисля, че в дългосрочен план е по-добре човек да не се поддава на изкушенията за бърза слава, защото те често изискват саможертва, често се налага да вървиш против себе си. Така че всеки трябва да изчака своя момент и да бъде внимателен относно нещата, с които се обвързва.
Имало ли е някакъв преломен момент по този път, в който сте искали да смените посоката?
- Може би не е бил толкова преломен, иначе съм щял да го направя. Умея да се приспособявам, да общувам с хората и, ако бях почувствал голяма празнота, може би нямаше да се занимавам сега с това. Щях да се спася в нещо друго. Но съм следвал някаква програма в главата си за своята реализация.
Разбира се, човек колкото и да следва определен път, трябва да получава и шансове, за да върви напред, защото тази професия не е изцяло в ръцете на артиста. Имал съм трудни моменти, но не съм се отказвал, не съм губил надежда.
Има ли нещо, което ви е помагало да не губите тази надежда?
- Да, малките успехи преди големите, защото всичко е като една стълба, по която се изкачваш. Малко по малко. Слава Богу, не съм имал големи падания от нея, било е по-скоро бавно постепенно изкачване, което ми е давало кураж да продължа нагоре. И това е хубаво. Но човек никога не е застрахован докрай. Във всеки момент може да се препънеш.
В интервю наскоро казвате, че най-после сега, след "Като две капки вода", усещате по-голяма вяра в себе си, както и признанието на другите.
- Това е най-доброто, което може да се случи на един артист - да има досег до многобройна публика, която да вълнува, с която да общува. Без него нямаше как да се случи.
Това означава ли, че телевизията продължава да бъде най-силният инструмент за достигане до хората по най-бързия и лесен начин?
- Един от най-силните е, да. Въпросът не е само в това дали гледаш телевизия, защото има хора, които си връщат предаването или само мои изпълнения в интернет. Но това е благодарение на телевизията, в която съществува този продукт, който след това се разпространява по други канали.
В крайна сметка тя е тази, която е създала всички тези формати с голяма аудитория и те са проверени във времето.
Как един артист успява да задържи вниманието на публиката след едно такова шоу, защото знаем колко бързо понякога отминава отзвукът след риалити предаванията?
- Човек не трябва да се страхува, че нещо може да отшуми, защото всичко отшумява. Ние самите отшумяваме. Всички сме се насочили към това. По-важното е какво ще оставиш. Някаква следа. Няма как човек да бъде постоянно на върха, защото е изключително изтощително. Човек трябва да носи в себе си приемственост - след мен идва друг, който може да е по-добър от мен и в това няма нищо лошо. Защото в този момент, в който е трябвало да свършиш нещата по най-добрия начин, си го направил. Това никой не може да ти го отнеме.
Човек трябва да бъде спокоен, че нещо отминава, защото идва друго. Може да не е толкова силно, но може да е още повече.
Важно е да се провокира, да му е интересно, да обича това, което прави и да се радва на тези моменти, да не съжалява, че те може да не се повторят със същата сила, а да ги помни. Защото накрая ни остават хубавите спомени.
И ако сме здрави по-дълго време, ще им се радваме.
Споменахте преди малко - да оставиш следа. Каква следа искате да оставите в театъра, другото важно място за вас?
- Радвам се, че в момента съм донякъде популярен, защото срещам хора, които започват да ми имат повече доверие. Разбира се, внимавам с кого работя. В света на изкуството човек не си дава сметка какво може да постигне, защото той борави с малко неизмерими средства. В даден момент те могат да отключат някакво събитие, което да остане във времето.
Както знаем, актьорите цял живот се предизвикват. Има хора, които на финала на кариерата си правят ролята на живота си, така че светът на актьорското майсторство е странен и аз нямам никакви предположения по какъв начин бих могъл да оставя своята следа в него. Иска ми се да направя нещо извън България. Това ми е интересно, защото там възможностите са много по-големи. В театъра това няма как да стане, но ако говорим за кино или телевизионни платформи, ще бъде интересна провокация.
Хубаво е трудът на човек да достига до възможно повече хора, а в света, в който живеем, по-лесно може да се достигне до по-голяма аудитория.
Предизвикахте ли се двамата с Весела Бабинова, заемайки се с пиесата "Заклеваш ли се в децата?", в която играете двойка и на сцената?
- Предизвикахме се, разбира се. Именно това, че си откровен и открит с човека до теб, и фактът, че прекарвате голяма част от времето си заедно, решавате житейски въпроси, до голяма степен води до предизвикателството да разграничим общуването от дома от това на сцената. Беше сложно, защото и двамата сме хора с характер, с его и стъпвайки на професионалната сцена, ние навлизаме в друга територия, обаче нещата се случиха.
Имаше ли нещо ново, което научихте за себе си или връзката ви покрай тази постановка?
- Нещо изцяло ново не, по-скоро затвърдихме някакви неща, защото представлението слага на масата теми, които са близки на хората, и до голяма степен става въпрос за смисъла на двама души да бъдат заедно въпреки изкушенията около себе си, въпреки трудностите.
Успяхме да го изградим през чудесния текст на Саломе Льолуш, с помощта на режисьора Крис Шарков, през хумора в него, но има и драматична част, която затяга залога за тези хора. Виждаш как приоритетите се пренареждат, когато си в екстремна ситуация, когато виждаш кое е същественото. До голяма степен обществото ни налага неща, от които уж имаме нужда, но истината е, че нямаме.
Понякога сякаш гоним чужди желания като свои, а дълбоко в себе си нямаме нужда тях. Истината е, че простите и общоприети неща важат най-много за човека, другите са просто временни и бързо се сменят.
"Изправени пред сянката" е посланието на предстоящата 12-а Нощ на театрите
В пиесата вашите герои се заклеват в децата си за 10 години вярност, което повдига въпроса какъв е смисълът на клетвата в наши дни? Колко наистина тежи една клетва, когато става въпрос за взаимоотношения между двама души, и въобще необходима ли е тя?
- По принцип трябва много да тежи, но има различен вид клетви. До голяма степен хората се плашат от тях - и да ги изричат, и да се вричат в отсрещния човек, защото чувстват, че се ограничават и живеят по-скучен живот. В крайна сметка не сме за дълго на тази земя и човек решава дали да се отдаде само на своите желания, или е готов да изпълнява желанията и на друг, да се врече във вярност само на един човек. Не е лесно, но носи по-трайни и по-добри резултати за всеки.
В наши дни много неща са позволени. Няма пристан, а е важно човек да има пристан, къде да се върне, на кого да си опре главата, с кого да споделя. Иначе си един самотник, който само яде шоколад, пие алкохол, пуши цигари и прави безразборен секс, а това не е дългосрочно.
По-трудно ли се съхранява любовта в наши дни?
- Да, много трудно се съхранява, защото изкушенията са отвсякъде и по всяко време. Има не свобода, а свободия.
Може би дори не си я позволяваме...
- На хората не им се инвестира, защото това е голяма инвестиция, но човек може да бере плодовете от нея, и то дългосрочно. И си струва. Разбира се, ако намериш правилния човек. До голяма степен обаче не става въпрос за това: "О, аз намерих човека. Край. Това е. Готово." Не, ти се бориш всеки ден - със себе си, с човека отсреща, с хората около теб, за да я запазиш тази връзка. То е непрекъсната борба - да потиснеш егото си, да приемеш отсрещния човек, от време на време да му кажеш: "Чакай малко, какво правиш." Защото както си го намерил, така може да го изпуснеш.
Това ли е най-важният урок, който сте научили от вашата връзка?
- Може би да. Човек трябва да се старае във всеки един момент. И това важи за всичко, защото нашият живот какво е - едно общуване помежду ни - с приятели, роднини, близки хора, врагове. Така че човек трябва да умее да общува, понякога да налага мнение, да приема отсрещното, да намери баланс да премине през този живот.
Със сигурност една от най-отговорните ви роли е тази на баща. Какъв баща е Владимир Зомбори?
- Понякога съм строг, понякога съм много любвеобилен. Искам да възпитавам у детето си именно това умение за общуване, което да бъде балансирано. Защото ако кажа, че го уча да бъде добър човек, няма да е достатъчно. Добър човек не е професия. А и какво означава да бъдеш добър? Това е колебливо понятие в различните обстоятелства. По-скоро да останеш човек - това ми звучи по-добре, защото носи в себе си всичко.
Понякога е много трудно да останеш човек и това не означава да си добър непрекъснато, защото само ще стоиш и ще получаваш шамари. Трябва да имаш характер за нещата, да успяваш да преминаваш през тях. Понякога може да не си добър. Това не означава да си зъл, да си престъпник и т.н. Затова се старая детето да е един достоен човек - и с доброто в себе си, и с не чак толкова доброто.