Гидиън Рахман е главен коментатор на "Файненшъл таймс" по международните въпроси от 2006 г. след 15 години в сп. Икономист". Журналистическата му кариера започва през 1984 г. в Би Би Си и го отвежда до кореспондентски позиции в Европа, Азия и САЩ. Основните му интереси са към американската външна политика, ЕС и глобализацията.

Разговаряме в София, където той бе тази седмица за дискусията на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП) на тема "Изборите пред Европа преди президентските избори в САЩ".

- Много зависи от САЩ, тези последни големи и може би най-непредвидими избори на годината. Победа на Доналд Тръмп няма как да не се отрази на състоянието на демокрацията по света. Най-малкото защото неговата демократичност - като мислене и действие - е под въпрос.

На 6 януари 2021 г. той едва ли не организира преврат в собствената си страна, когато отказа да приеме резултатите от изборите през ноември 2020 г. Когато това се случва с президент на САЩ, посланието по света за здравословното състояние на демокрацията е доста негативно. Особено защото той е особено горд с връзките си с Владимир Путин в момент, когато демокрациите в Европа и САЩ застанаха зад Украйна и си помагат взаимно.

- Що се отнася до останалите избори, нещата не са зле. Сред тях най-значителни бяха тези в Индия, където много либерални хора бяха притеснени, че ако премиерът Нарендра Моди спечели голяма победа, той ще използва мандата си, за да стори това, което Виктор Орбан прави в Унгария. Разглобяване на независимостта на институциите в Индия и превръщането ѝ в нещо по-близо до еднопартийна държава - с присъствие и на други политически партии, но поставени от системата в неизгодно положение. Донякъде вече е така и има въпросителни за независимостта на индийските институции, но Моди не успя на изборите и партията му дори изгуби депутатски места.

Любопитно е също как резултатът противоречи на наратива на правителството, че Моди е едва ли не най-популярният лидер в света, че Индия се справя фантастично... Оказа се, че има разлика между пропагандата и какво преживяват хората в действителност. В Индия това може да бъде изразено и показано.

- Да, разбира се. При това Турция е още по-ярък случай, защото там има опозиционни фигури в затвора или са били там, медиите са притискани и журналисти са преследвани... Поради което и резултатът е още по-забележителен за тази много накърнена демокрация. И този сигнал беше съвсем ясен.

В тази система все още опозиционните партии можаха и могат да заемат позиции. Реджеп Тайип Ердоган е на поста си на лидер на страната, но не толкова безконтролен в действията си, няма съмнение в това.

- Да, въпросът е, че европарламентът не разполага с много власт. Резултатът беше не толкова тест за състоянието на демокрацията, колкото измерване на политическата температура в Европа. Показано бе, че има възход на политически крайности. Не до степен на политически завой. Но виждаме, че партии като "Национален сбор" във Франция или "Алтернатива за Германия (AfD)" се представят добре и на европейско, и на национално ниво. Мнозинството парламентарни партии отказват да работят с тях и те все още са малцинство. На места значително, но все пак малцинство.

- Не можем да кажем, че из Европа партии от периферията, особено крайнодесни, набират много повече гласове. Тепърва им предстои да се доказват на национално ниво.

Единственото изключение е Италия, където обаче Джорджа Мелони опитва да се представя като нещо различно от твърденията, че е екстремна фигура, че съживява италианския фашизъм. Тя е консервативна по обществени проблеми, има твърда позиция за имиграцията, силно проатлантическа е, но не се движи към някаква диктатура.

Ще е интересно да се види какво би се случило с Марин льо Пен, ако стигне до властта - ще опита ли да се позиционира по подобен начин. Надявам се да не стигаме дотам, но е възможно. AfD са нещо различно, те се движат в противоположната посока - стават все по-екстремистка партия, докато "Национален сбор" като че ли се движи към дясноцентристки позиции. Разбира се, има и явления, които не се вписват в тази картина - в Испания, във Великобритания...

- Не. Нямам.

Мисля, че в момента има реакция срещу това, което хората наричат либерализъм - базирани на пазара реформи в икономиката, започнали особено видимо по времето на Маргарет Тачър. Тези реформи донесоха добри неща, но и усилиха неравенството. Хората все още опитват да се адаптират към случилото се.

Но част от процесите - деиндустриализацията например - са резултат от процеси, трудни за контролиране, като глобализацията. Някои казват, че било грешка да се позволи на Китай да се индустриализира, аз лично не приемам тази теза, с което на световния пазар излязоха азиатските икономики, където цената на труда е много по-ниска. Деиндустриализацията беше неизбежна.

Великобритания затвори тази седмица последната си електроцентрала на въглища, а "забравените хора" идват в значителна степен от районите за въгледобив. Това рано или късно щеше да се случи и вероятно трябваше да бъде направено по-бавно, с повече помощ за тези райони. Но така или иначе нямаше да е лесен процес, след като става дума за поминъка на хора в продължение на векове. Има граници на това такъв процес да премине лесно.

Затова се опасявам повече от нападките срещу глобализацията и либерализма, отколкото от тях. Защото се движим, според мен, в грешна посока - протекционизъм, мита, субсидирани държавни компании и индустрии... Има си причини да се прекрати това, то не върши работа, няма да сработи.

- Виждате колко устойчив е този феномен - той се крепи на лоялността на хора, смятащи, че такива лидери говорят нещата, които елитите на казват.

Такива "жълтопаветници" видях преди 10 дни в Индия: добре образовани, хубави къщи и офиси. И партията на Нарендра Моди говори за тях като откъснали се от проблемите на Индия, от обикновените хора, че не са част от индийския народ, че предпочитат да говорят повече на английски... Същото го има и в САЩ, и в моята страна, където Лондон и 20-те най-големи града гласуваха против Брекзит.

Но има и нещо друго - може би просто в икономиката и обществото няма повече "елитни" позиции, което винаги ще носи недоволство на някои хора.

- Да, определено. С Путин и Си Цзинпин, например. Русия се придвижи през последните 25 години от една несъвършена демокрация - но все пак със свобода на словото и свободни избори - към почти 100-процентова автокрация.

Путин говореше за "подобряване на демокрацията", опитваше се да играе на демокрация - спомнете си, че напусна президентския пост след двата позволени му по конституция президентски мандата - но с времето пренаписа конституцията и се разправи с опозицията. Все още използва института на изборите, макар и манипулирани, но все повече затъва в чиста автокрация. Край със свободата на медиите, въведоха куп закони срещу подстрекаване към бунт срещу властта, срещу говоренето за войната. Маската на демокрация падна. По телевизионните им публицистични предавания може да чуете призиви "Най-добре е да станем като Китай".

В Китай системата е комунистическа, еднопартийна, без свобода на словото. Когато Си дойде на власт, имаше надежди, че постепенно страната ще върви към либерализиране, опитваше се придвижване на правораздавателната система по-близо до западната със съдебна власт, независима от партията. Ако някой си е мислел за свободни избори, те щяха да бъдат последната фаза. Но първата бе да има малко по-свободни медии и по-независим съд. Тогава изглеждаше възможно да се случи. И Си сложи край - върна тоталната власт на компартията, еднопартийната държава, едноличната държава. И той като Путин премахна ограниченията в мандата на президента.

- Орбан е популярен дори в Китай. Той е лидер на "здравата ръка", а такива хора обикновено са антидемократи и националисти. ЕС е точно противоположното. Той е и доста добър в представянето на своята позиция, а Русия и Китай търсят лост за разбиване на единството на ЕС. Орбан им казва "Аз мога да съм вашият човек за това".

Има близки отношения с Русия, блокира работата на ЕС, напада го като корумпирано и загниващо място - което са думите на Москва. Докато САЩ изолират Китай от технологии и пазари, Орбан отива в Пекин и казва, че това е отвратително, че иска китайски инвестиции, изгони Централноевропейския университет и покани вече работещ клон на китайски университет в Будапеща. "Този е страхотен, той е нашият човек", си казват в Москва и Пекин.

Тръмп знае, че Орбан мрази имигрантите, вдигна стена срещу тях, както той опита в САЩ, и не забравя, че унгарецът признава колко той е велик, докато европейските лидери го били наричали какъв ли не. Общо взето, Орбан много умело използва позицията си в една малка страна, за да изглежда като голяма международна фигура.

- В случая с Моди неговата система действаше в демократична среда, за Орбан не съм сигурен, и тогава могат да бъдат сменени с избори. Така стана с президента Жаир Болсонаро в Бразилия, с Родриго Дутерте на Филипините и други. Но ако автокрацията е вече стабилно установена и няма и следа от демокрация, като че ли ни остава да чакаме биологическият часовник да си свърши работата. А и ако гледаме историята на Русия и Китай, тя ни показва, че големите промени настъпват със смъртта на лидери като Сталин и Мао.

- Да, мисля, че ако "Право и демокрация" бяха спечелили трети поредни избори, Полша щеше да поеме по пътя на Унгария.

- Все още е възможно Доналд Тръмп да ги спечели. Социологическите допитвания показват много оспорвано състезание и наистина нещата може да опрат до спечелването на 80 хил. гласа в Пенсилвания или 20 хил. в Уисконсин. Ако Харис спечели, ще има продължаване на досегашните политики за добро или лошо. Това е политика, залагаща на съюзи и съюзници. Тръмп би прекъснал много повече неща.

Но да оставим лидерите, вижте какво мислят американците за страната си. Те са недоволни, 61% искат радикална промяна, над 70% смятат, че се движат в грешната посока. Ако Харис залага на продължаване на досегашния курс пред такива хора, по-логично е да очакват Тръмп да им донесе радикална промяна. Той вече показа в първия мандат значителна промяна в търговската политика с Китай, опита драстично да смени политиката за миграцията.

- Европа ще има проблеми с Тръмп в Белия дом.