Елена Телбис, актриса: Не мога да повярвам, че продължаваме да водим войни
|
Когато завършва НАТФИЗ в класа на проф. Ивайло Христов, Елена Телбис става част от трупата на Народен театър "Иван Вазов", където играе в спектаклите "Жана", "Каквато ти ме искаш", "Наблюдателите (Хипотеза на отвъдното)", "Танцът Делхи" и др., но решава да я напусне и да бъде независим артист. Преди три години прави дебют като драматург с пиесата "Боклук", за която получава награда "Аскеер" за съвременна българска драматургия, както и награда "Икар" за най-добър драматургичен текст. Наскоро зрителите я гледаха в ролята на Елина в сериала "Вина". В момента участва в пиесите "Заешка дупка" в Театър 199 "Валентин Стойчев" и "Дишай" в театрална работилница "Сфумато".
Поводът за разговора с нея обаче е пиесата Prima Facie ("прима фацие" - юридически термин, който означава "на пръв поглед"), която е в програмата на Топлоцентрала. Моноспектакъл, в който актрисата влиза в ролята на адвокат Теса Енслър. Нейната героиня успява да извърви дълъг път - от бедното семейство от малкия град, през образованието в юридическия факултет в Кеймбридж, до специалист в най-авторитетните кантори. От защитник, играещ по правилата, ѝ се налага да застане от другата страна, в търсене на справедливост. Какви са били предизвикателствата в подготовката на пиесата, защо ѝ е важна темата за насилието и би ли писала отново, разказва Елена Телбис пред "Дневник".
След като гледате онлайн моноспектакъла Prima Facie в изпълнение на актрисата Джоди Комър, решавате да го поставите на българска сцена. Какво Ви провокира в текста на Сузи Милър, за да се заемете с него?
- Това, че е много прост, е първото нещо, което ми хареса, няма някаква претенция в него и желание на автора да шашне някого. Защото според мен това веднага си личи. Второ - фактът, че самата тя е преминала през това, което той описва, т.е. пише за нещо, което познава, го прави много истинско и важно. Трето - ние наистина живеем в това и нямаме право да не пипаме такива текстове.
Риск ли беше да не работите с режисьор, а само с консултант - актрисата Светлана Янчева. По трудно ли е?
- Не съм се замисляла за риск, нито за гаранции, нито за резултат. Просто исках да го направя.
Моноспектакълът на Джоди Комър е с много впечатляваща сценография.
- Не е само сценография. Там вали дъжд, има мултимедия. Жестоко красиво е.
При Вас е много по-семпло, което пък не го прави по-малко въздействащо.
- Умишлено е. Още не съм изтрила от таблото вкъщи нещата, които си представяхме за сценографията. Аз, Ванина (бел. ред - Ванина Цандева, която прави сценографията и костюмите за пиесата) и Светлето имаме сходен вкус към минималистичното. Започнахме да рисуваме, мислихме различни варианти и не става въпрос за това, че не можехме да си позволим бюджета на продукцията на Джоди Комър.
По-скоро ми се стори като допълнително предизвикателство цялото това нещо да мине през тази жена, без допълнителните средства на театъра. Не казвам, че в единия случай е лесно, защото ги има, а в другия, че не е лесно.
Но в крайна сметка те са дообрисуващи, подчертаващи и извеждащи, а пък ние нямаме такива и това е дълбоко фрапиращо и изключително вярно към пиесата.
Кое Ви беше най-трудно по време на подготовката и изграждането на образа?
- В началото беше много трудно. Първата сцена е много гадна. Отвратителна е. Дълго време не успях да ѝ науча текста. Нещо сигурно не съм разбирала. На една репетиция дори си тръгнах. Оставаха около 20 дни до премиерата, а аз не можех да започна.
Ако беше сцена някъде в средата на спектакъла, добре, може да направим нещо. А тази е в началото и ако в началото не стъпиш на нещо вярно, после ти седи в главата, че от никъде не си тръгнал и нищо не правиш в момента. Беше много зле. Ние със Светлана не сме режисьори и съответно нямаше кой да помага. Мисля, че през някаква шега се отпуши, защото иначе не ставаше.
Защо Ви е важна темата за насилието?
- Винаги ми е била важна. Не знам защо ме занимава. Притесняват ме мащабите на това нещо. Не мога да повярвам, че продължаваме да водим войни, да се изнасилваме, да се бием, да се убиваме. Как да не ме вълнува?
И предпочитам да има представления, филми, литература и каквото и да е изкуство, които се занимават с това, ако може по умен начин, каквато е за мен пиесата на Сузи Милър, защото тя е написана с готин хумор, отколкото да се занимаваме с пържени яйца, "терлици ти оплетох" и не знам още какви малоумни комедии, които се правят през седем минути.
Успява ли изкуството да променя нагласите в обществото по сериозните теми, каквато е тази?
- Успява. Не мисля, че има човек, на когото да не му се е случвало да чуе, да види или да преживее песен, филм, книга, и това да не му забоде някъде меч. Тези неща остават. Те те белязват и затова се занимаваме с изкуство.
За първи път съдилища в България ще оценяват рискове от домашно насилие
Има ли такова представление, което Вас ви е белязало някога?
- Да, на Мариус Куркински "Сътресение". Сега не мога да кажа точно какво толкова ме е възхитило, но няколко пъти съм го гледала на различни места в салона. Единият път си бях купила билет на партера и не можех да повярвам, че съм толкова близо до него. Тресях се, все едно аз ще излизам на сцената да играя. Много ми беше харесало.
После имаше вестници, които се продаваха с дивидита и когато излезе новината, че "Сътресение" е снимано и ще излезе по този начин, бях сутринта в 7 ч. на будката за вестници. Така че го имам и на запис. Аз съм му го казала това на Мариус, но то е странно да ги казваш тези неща на някого. Мисля, че е невъзможно да бъдат казвани.
Защо?
- Заради думите може би. Но знам, че Мариус ме разбра, защото е важно да го погледаш малко този човек, държейки му ръката, отколкото да му говориш нещо. Не знам как се казва, не знам как се чува. Но той знае колко е важен за мен.
Може би е добре човек да казва на някого, когато нещо му е харесало. Вие как приемате, когато някой Ви казва такива неща?
- Много е хубаво, когато е искрено, а според мен тези неща си личат. Може би не реагирам по възможно най-адекватния начин, притеснявам се. Но е важно да казваш и когато не ти харесва нещо. Това с годините май някъде отиде. Да не се разсърди някой ли, да спре да те хареса ли, да останеш неразбран ли? Ако не ми харесва нещо, ще изкажа три-четири аргумента, относително стройно подредени в изречения, с които да се опитам да обясня.
Защо за всичко трябва да казваме, че ни харесва или другата крайност - понеже не сме особено способни да се аргументираме, директно се хейти или се пишат умопомрачителни коментари.
Няма баланс. За съжаление, живеем във времето на социалните мрежи, когато всички искат да бъдат харесвани.
- Може би и тази борба ще спре. Сигурно ще спре да е модерно и ще започнем отново да се виждаме и да си говорим. Това не знам коя година ще е. Може би 3120.
Връщам се отново към темата за насилието. Миналото лято видяхме колко много хора се събраха пред Съдебната палата след случая с Дебора от Стара Загора, само че няколко месеца по късно, на 25 ноември, когато се отбелязва Международният ден за елиминиране на насилието срещу жени, хората бяха много по малко.
- Защото ни е къса паметта и тотално не сме ангажирани. Но тогава имаше вълна на подкрепа, което означава, че може. Може хиляди непознати да се обединят в една кауза.
Но защо трябва да се случи подобно нещо, за да го направят?
- Това е бедата. Така е с всичко. Защо трябва да загине дете, когато пресича на пешеходна или друго, което беше ударено от ток, докато чака на светофар? Когато стане белята, тогава се събираме. Не знам дали навсякъде е така, нямам представа, никъде другаде не съм живяла, но тук трябва да ти падне лампа на главата, за да оправят подлез например. Малоумие, тотална неангажираност и хаос.
Но при насилието има много страх и срам.
- Да, ако за това може да се заговори повече, благодарение на Prima Facie, ще бъда много щастлива. Затова се радвам, че понякога след представлението правим разговори със специалисти по темата заедно с фондация Emprove и тогава може да има смисъл в тази работа.
Затова ли се съгласихте да се включите в събитието на Emprove - "Виж ме: силна и свободна"?
- Аз всичко бих направила с Emprove и се радвам, че има адекватни хора, които не те използват за нещо, не са параван, зад който нещо се прави. Ето един плюс на социалните мрежи, защото цялата информация и помощ, която дава фондацията е само на два клика разстояние.
"Виж ме: силна и свободна" – събитието, което обедини поезията и музиката в името на важна кауза
В интервю преди няколко месеца казвате, че сте на кръстопът във Вашата професия. Пиесата Prima Facie не промени ли това?
- Веднага исках да направя Prima Facie. Не е имало момент, в който да кажа: "Дали ще стане, как ще стане?", просто се впуснах веднага. В момента, в който я направихме и мина някакво време, все едно се изразходих. Не съм спирала да работя върху представлението, да се опитвам да го правя такова, каквото според мен трябва да бъде. Обаче малко се загубвам във всичко, което се случва. Но ако продължа да съм в тази професия, ще е, за да правя само неща, в които виждам смисъл. Хубаво е да е на кръстопът човек. Не е нещо страшно. Има да взима решения. Да действа.
Вие сте учили и режисура. Не сте мислили да минете от другата страна, както правят някои Ваши колеги?
- На мен ми се пише повече, но това не знам как да си го позволя, защото е много категорична крачка. Ако замина някъде и започна да пиша, няма да искам да се върна да играя после нищо. И започвам да се чудя дали няма да ми е мъчно. Което е пълна глупост и ме хвърля да изживявам емоции по събития, които не са се случили или никога няма да се случат, или ще се случат и какво от това.
Но Вие имате едно много успешно представление като драматург - "Боклук".
Да, беше ми хубаво да си работя върху пиесата. Но мога да дам пример колко ни е притъпено въображението. И с "Боклук", и с Prima Facie хората решиха, че това е животът ми и на мен ми се е случило всичко, което има в текста.
Изказвали са ми съболезнования за майка ми, просто защото майката в пиесата е починала. Но моята си е съвсем жива и здрава, за щастие. Това, че ние сме три дъщери, не означава, че трите сестри в "Боклук" сме ние.
Със сигурност има някакви неща, които са ме тласнали към история за три сестри, от личния ми живот. Покрай Prima Facie са ме питали безброй пъти дали преживяното от Теса, съм го преживяла и аз, защото няма как иначе да ме занимава толкова много тази тема. А моят въпрос е: как може да не ни занимава?
Видях, че Ви вълнува и писането за стендъп. Бихте ли го направили?
- Да. Най-близо до стендъп, който импонира на моя вкус, е това, което прави Красимира Хаджииванова. Много е добра. А пък този хумор, за който преди малко споменах - за чорапите, дупката на потника и какво съм ял, веднага трябва да спре. Но то не спира. Освен това е много смешно и е пълно, доколкото разбирам.
Ваня Симонска, Artvent: Научихме зрителите, че културата струва пари
Споменахте, че го има и в театъра. Според Вас дали оправданието "това искат хората" е достатъчно за тези, които го създават?
- О, нямам отговор на този въпрос. Той е много сложен, като яйцето и кокошката. Аз лично не разбирам защо всички малоумни предавания имат такъв рейтинг. Защо са пълни салоните на тези представления с чорапите и лютеницата. Не разбирам изречението, което вече съм чувала няколко пъти, когато някой попита дали ще ходи на представление и човекът отсреща отговаря: "Тежко ли е? Аз тежки неща не искам да гледам". Не разбирам какво означава това.
Ако не искаш да гледаш тежки неща, нямаш телевизор, не са пълни кафенетата на "Витошка", не си цъкаш денонощно на айфона. Значи не ти е много тежък живота. За щастие, салоните на Prima Facie са пълни, но са пълни и други салони и не мога да кажа: "Кое за добро, кое за лошо. Нито се хващам, нито се наемам." Както се казваше в "Сътресение".
Според Вас има ли общност от хора, които все пак успяват да се опитват да наложат някакъв по-добър вкус?
- Не знам. Не знам и какво трябва да се налага и трябва ли да се налага изобщо нещо. Има нещо, което за мен е изключително вярно и то е много просто. Вероятно по тази причина е вярно. Всички ние сме различни хора с различни възприятия, вкус и всичко останало. Бедата не е, че има тъпи представления, защото трябва да има тъпи представления. Трябва да има всякакви представления. Бедата е, че предимно такива има. Или поне на мен така ми се струва.
Добре е да правим каквото лично ние вярваме, че е смислено и важно и да го правим по най-добрия начин, на който сме способни. Без естествено да пречим на някого и минимално съобразявайки се и мислейки за крайния резултат и мнения на хора, които не познаваме. Т.е. ако всеки си следва това, което му пали свещичката, ще е супер. Нека да е то.