Милко Лазаров, режисьор: Това, че сме различни, е прекрасно
|
Милко Лазаров завършва кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Владислав Икономов. През годините е режисьор на телевизионните кампании "Великите българи", "Голямото четене", "Събитията на XX век" и "Ръкописът" на БНТ. От 2019 г. е председател на Съюза на българските филмови дейци.
През 2012 г. заснема първия си пълнометражен игрален филм "Отчуждение" и с него печели редица награди, включително наградата "Европа синемас лейбъл" и тази за най-добър режисьор от Федерацията на европейските критици и критиците от Средиземноморския регион на 70-ото издание на филмовия фестивал във Венеция. Едно от многото постижения на втория му филм "А̀га" е, че закрива конкурсната програма на 68-ото издание на Берлинале.
На 13 ноември в Зала 1 на НДК "Стадото" - третият му пълнометражен филм, ще открие 38-ото издание на "Киномания", месец след световната си премиера на един от най-старите кинофестивали в света - BFI Лондон. В главните роли са Захари Бахаров и дебютантката Весела Вълчева, а в лентата зрителите могат да видят още Иван Савов и Иван Бърнев. Оператор на филма е Калоян Божилов, сценарият е на Екатерина Чурилова, Симеон Венциславов и Милко Лазаров. Сценографията и костюмографията са на Ивайло Петров и Кирил Наумов. Композитор е Пенка Кунева. Филмът е продуциран от Веселка Кирякова, "РЕД КАРПЕТ", в копродукция с ZDF/ARTE, 42film - Германия и AMOUR FOU - Люксембург.
В разговор с "Дневник" Милко Лазаров говори за филма си, за нуждата от приемане на различността в българската киногилдия, за наблюденията си за киното днес и за бъдещето на изкуството в епохата на изкуствения интелект.
Рядкото заболяване на главната героиня на "Стадото" е наследствено състояние и в същото време метафора за другостта. Какво Ви накара да изберете тъкмо пеперудените крила за катализатор на историята?
- Пеперудата е творение на природата, което от какавида, от гъсеница, от нещо унизително се превръща в едно от най-красивите създания. Може би това. Не съм се замислял. По мой спомен, идеята за филма възникна мъгляво на един фестивал в Арава, пустиня в Израел - бяхме там с "А̀га". Визуалният ми спомен е как едно дете си съблича фланелката и баща му, ужасен вижда през процепа на вратата, че то има крила. Представях си ги бели, големи, залинели от носенето на дрехи върху тях. Детето е криело, че има крила. И толкова прекрасно нещо прави детето уродливо.
По какъв начин открихте Весела Вълчева и как си партнираха със Захари Бахаров?
- От скромния си опит в трите си игрални филма, някак винаги съм знаел, че актьорът ще се появи най-накрая, малко преди снимките. Постоянно отлагам всичко - ако нямам краен срок, нищо няма да направя. Малко преди крайния срок съвсем случайно, след едно събитие в Народния театър, срещнах Биляна Казакова и се заговорихме. Обясних ѝ какъв е персонажът. По сценарий беше едно пълничко, невзрачно момиче. Много особено, много по-различно. Тя ми каза: "Така като те слушам, имам една идея". И ми прати снимка. Когато я видях, знаех, че това ще бъде момичето. Така и се оказа. По същия начин намерих Нанук за "А̀га", съвсем случайно.
Учудващото беше, че това малко момиче стоеше толкова твърдо в сцените със Захари. Много стабилно присъствие пред камера. Познавам хора, които имат невероятна харизма в реалния живот, а пред камера тя изчезва. Весела се преобразяваше секунди преди да започнем снимки, без да има опит. Намирам Весела за много талантливо момиче, не само за кино. Тя притежава природа, номинален талант.
Действието в "Стадото" се развива в затънтено българско село на границата, а с оператора Калоян Божилов предавате българския бит, без да го битовизирате. Как българското изкуство може да бъде световно, без да престане да е българско?
- Ако авторите осъзнаем, че често се възприемаме в малоценни категории. С напредването на възрастта все повече разбирам, че ние имаме някакъв... Дори няма да го нарека комплекс. Дори не е нещо непременно негативно. Оттам идват и вечните съмнения, недоверие - те пораждат страх и неувереност. Имам усещането, че ни липсва свободата на големия жест.
При нашите съседи можем да отличим световни постижения в киното, и то не много трудно. Дали те възприемат така нашите филми? Не съм много сигурен.
Има неща, които аз намирам за световни, но светът по една или друга причина не ги разпознава като такива с времето. Кой знае защо. Ще се окажем много специфични. Ето - един Радичков за мен е световен. Йовков е световен. Добромир Тонев. Мога да изброя и още, но едва ли ще го чуете често от чужденец. Едва ли ще ги разпознаят. Важен е този въпрос, който е задаван през годините: "Защо сме такива?".
Във филма виждаме две лица на другостта - различното момиче и оградата, която властите издигат, за да спрат мигрантите. Защо българското общество отказва да приеме различните?
- Малоценността, за която вече говорихме, ражда суеверия. Суеверието е страх. То лека-полека те вкарва в едно усещане за близка угроза и ражда такова живеене - "да оцелеем". Преди темата за мигрантите ми се струваше банална, защото това е политика на държавата, която и да е тя, но сега виждам как мигрантите съвсем откровено са неприемани. Аз не искам да живея със съвременници, които отказват да помогнат на някой, който има нужда от помощ. Това малодушие, това бездушие - дори в културна Европа.
Малко нахални, безверни и арогантни сме станали. От една страна, това, което се случва, не е хуманно. От друга, разбирам страховете на хората, които се притесняват, че едни другоземци ще дойдат да изтръгнат всичко. Хора от други култури могат да привнесат и своите поведенчески особености, но основно задължение на държавата е да регулира тези процеси. Но да ходим по една и съща земя и да не помагаме на хора, които бягат от запалени домове, от убити бащи и майки?!
Филмите "Гладиатор 2", "Мария" и "Стажантът" са част от програмата на "Киномания 2024"
Защо заглавието на филма е "Стадото"? Извън България то е "Тарика", но да кажем, можеше да бъде и "Пеперудени крила"?
- Проектът от самото начало носи това име. В изобилието от всякакви провокации и предизвикателства хората стават все по-склонни да следват - това най-много си личи в съвременния политическия живот - послания на стаден принцип. Като че в стадото човек се чувства по-уютен, по-незабележим, а сладостта на това да бъдеш незабележим и да си част от невидимото е много приятна. Оттам ми се искаше да отлича това момиче, което има крила или за което има слух, че има крила. Хората да го обвинят на този стаден принцип: тълпата има усещане, че винаги е права. Така завършва филмът - една голяма тълпа нахлува в дома ѝ да я стъпче, да я погуби.
Какво е мястото на киното в съвременния свят и какво е неговото бъдеще?
- От много време не следя тенденциите. Допреди десетина години улавях някакъв споделен киноезик. Невидимо споделен, като колективно съзнание. Но напоследък изобщо нямам представа. Имам чувството, че мейнстрийм киното е медия, която все повече залинява, заменена от платформи, от социални мрежи и т.н. А киноизкуството все повече не намира съмишленици, които са готови да споделят усещания.
Много от съвременните филми, които наблюдавам, имат претенция за бързо грабване на вниманието - нещо голямо трябва да се случи на екрана, за да може да ти грабне вниманието. Като че зрителят е наситен от зрелища, от вече разказани и преразказани истории и вече се търсят хибридни форми на разказа. Понякога зорлем, понякога не толкова зорлем.
Мейнстрийм киното опитва да се спаси от завяхване, като навлиза в преднамерена истерия, за да оцелее, което не ми се струва много възможно, защото е тромава медия. А авторското кино все по-трудно намира хора, на които да говори. Да призная, всичко ми се вижда изчерпано. Дори да излезе нещо много хубаво, то минава и заминава, затрупано от стотиците хиляди изображения във всякакви форми, които преминават около нас.
Но това го наблюдавам не само в киното. Всичко се зарива и затрупва за ден-два и остава в някакви долни пластове, които не излъчват особено значение.
Или трябва да се превърнем в къртици и да си търсим нашите малки светове, което и правим. Или трябва да се отпуснем и да се наслаждаваме на даровете на живота, в най-баналния смисъл. Да се насладим на това, че сме живи и че сме много развити, успели и богати, каквито сме. Човечеството никога не е живяло толкова богато. Това води до залиняване. Човек се уморява и е склонен да се предаде на бита.
Симеон Венциславов, съсценарист на "Ага" и "Посоки": Мечтая да спрем да се изненадваме от успехите на българското кино
По какъв начин изкуственият интелект ще промени филмовото изкуство и света изобщо?
- При изкуствения интелект интересът идва оттам, че не е ясно какво има да се случва. Не знам. Любопитно ми е да разбера как ще се развият визуалните изкуства, особено киното. Изкуственият интелект използва като база велики произведения. Не знам да не би ние да се настроим и да свикнем, защото вижте какво извинение ще дойде - изкуственият интелект модулира произведения, създадени от човек. Какво му е толкова изкуственото, тогава?!
Може би ще сме готови да възприемем създаденото от него като някакво модериране на върховите постижения на човечеството, в изкуството говоря, но и в другите области ще е така. В аналоговите времена животът подражаваше на изкуството.
Сега започва обрат - изкуството подражава на живота. Нещо като имитация на имитацията.
Може би след време ще се правят индивидуални филми. Ще си имаш свой "Personal Jesus", ще си плащаш по 200-300 долара на година за него - той ще те съветва за всичко. Когато те опознае, ще го помолиш да направи специално за теб филм, който отговаря на твоята естетика и емоции и той ще създаде този филм. И ти най-вероятно много ще го харесаш. Отдалечаваме се от вярата. От непринуденото, спонтанното. Забравили сме атавистичните страхове от гръмотевици, студ.
Човечеството е изправено пред избор: или трябва да убием Бога (нашата представа за Бога), или трябва сами да станем богове. И може би това и правим с този изкуствен интелект. Той е наше творение, на което ще му забраним да извършва грехове, но ще му позволим да се развива само̀. Преди по-малко от сто години пратихме едно куче в космоса. Лайка. Като по радичковски - плахо да подушим гората наоколо, да разузнаем непознатото, тъмното, какво става около нас. А съвсем наскоро си качихме колата и мебелите на капсула и ги пратихме на Марс, защото и ние идваме. Каква е разликата само за няколко десетилетия!
Още един успешен експеримент в конкурс: добър или лош поет е изкуственият интелект
Дори си мисля, че човек започва да е малко недоволен, че умира. Много скоро животът ще се увеличи драстично, убеден съм в това. Изкуственият интелект ще се влее много мощно в достиженията на съвременните учени и ще намерим начин да не мрем току-така. Тогава за какво ни е това относително безсмъртие? Какво да го правим? Земляните ще станем твърде много. Трябва да отидем някъде другаде.
Освен кинорежисьор сте председател на Съюза на българските филмови дейци? Какви са проблемите на българското кино тук и сега? Какво трябва да се направи най-спешно?
- Най-важното нещо е най-накрая да приемем, че това, че сме различни, е прекрасно. Защото ние, хората, които се занимаваме с кино, сме много различни. Но това е очарованието на една общност: да сме различни, да спорим, да се убеждаваме, да се изслушваме. Според мен ще достигнем до това. Ако човек си направи труда да погледне какви филми се правят в последните пет или десет години, има някакъв неписан баланс между мейнстрийм, артхаус, комедийно кино... Говоря за филмите, които се финансират от държавата.
Този баланс доказва, че различията могат и трябва да съществуват. Това е ролята на Съюза на филмовите дейци. Ние се опитваме да водим този наратив, това говорене. В това е красотата на киногилдията в България. Различията. А ние сега ги възприемаме в едни доста първобитни категории.
От много десетилетия е така, но се надявам това да се промени, защото вредим на себе си. Не изпращаме добри послания. Изглежда сякаш се борим за пет лева, а то не е така. Никак даже. Да приемаме различията е предизвикателството, която трябва сами да си поставим, за да можем да се радваме едни на други, да се изслушаме и да се обогатяваме през нашите различия. Киното трябва да се възприема като изкуство.
