- Абсолютно сигурен съм и ще обясня откъде идва тази моя увереност. Човекът е крайно същество. Единственото сигурно нещо в човешкия живот е, че той има край. Емил Дюркем, един от класиците на модерната социология, казва, че макар хората да са смъртни, обществото е безсмъртно. Аз обаче подхождам по друг начин към отговора на този кардинален въпрос. Дълго съм мислил върху една мисъл на Платон: "Ако няма безсмъртие на душата, то проблемът за смисъла на живота става абсолютно неразрешим". Ако спрем да вярваме във вечността на духа, няма никаква възможност да отговорим на въпроса какъв е смисълът на нашето съществуване.

- Въпросът за реда ми е страхотно интересен, защото ние сме съвременници на появата и развитието на теорията на хаоса. В книгата си "Човешката несигурност" аз отделям специално внимание на тази теория с оглед на социологията. Защото в социологията е наложен терминът социална система, а това означава не друго, а социален ред. От своя страна новата теория на хаоса оперира на базата на поведението на много сложни системи - атмосферата, биологичните популации, икономическите системи, човешката нервна система.

Всъщност ние я наричаме нова, защото от времето на античността господства друга, конвенционална теория, според която има хаос и космос. Гърците определят хаоса като безредие, безпорядък, а космосът като ред, подреденост, хармония, красота. Не случайно още при питагорейците, а след това и при Платон прекрасното, доброто и истината съвпадат. Има пълно тъждество между тези три понятия. Тази концепция векове по-късно е срината изцяло от Шарл Бодлер с неговата стихосбирка "Цветя на злото", в която той събира в едно естетически красивото и морално грозното. Така се появява естетизмът на злото. Но аз се отклоних.

Всеки, който се е интересувал от новата теория за хаоса първо се сеща за ефекта на пеперудата, който е на границата между метафора и действително метеорологично явление. Тя маха с крилца някъде в Бразилия и този полъх предизвиква буря на хиляди километри в Тексас. Смисълът тук е, че в много сложните системи промяна, която изглежда незначителна, може да има несъизмеримо голям ефект.

Кой според вас е първият откривател на новата теория на хаоса? Откъде тръгва тя? Аз твърдя, че макар науката да започва да говори за нея едва през втората половина на 20 в., началото е поставено още през 1601 г. от Уилям Шекспир. В пиесата "Хамлет", героят Полоний казва: "Че е лудост - лудост е, но има система в нея!"

Той поставя под въпрос наложеното от векове противопоставяне между безредие и ред, поляризирането на хаос и космос.

И сега тук въпросът на Фриш става много, много сложен. Защото всъщност проблемът е, че хаосът не се поддава на мислене, защото мисленето е винаги подреждащо. Поради това хаосът остава за нас така да се каже непрозрачен. Ние не разбираме какво става в него и не можем да го осмислим. Той е толкова непрозрачен, че ние се изправяме пред феномена или на безкрайността, а това е границата на човешкото мислене, или нищото. А другото име на нищото е смъртта.

- Да, точно така, защото в лицето на императора той се среща с безкрайността. Това е екстремно преживяване за човека, който, ще повторя е крайно същество. Човешкото съществуване е немислимо в пълен безпорядък. Във всичко, което правим, във всяко наше действие и взаимодействие ние имаме вътрешната необходимост от ред. А този ред е облечен в някаква норма, някаква ограниченост. При това положение човекът с униформата е необходим за нашето съществуване и функционирането ни като общество.

Върховният смисъл на нормата, в това число и на униформата, е да създава ред, който да даде възможност на живота да се развива свободно. Когато нормата се превърне в самоцел, тя става противна на самия живот и се превръща в своя противоположност.

- Натъжава ме безкрайно гибелта на нещо прекрасно. Но това всъщност е същината на всяка антична трагедия.

- Вижте, много велики мислители свързват знанието с власт. Идентифицирането на знанието с власт поражда това тежнение към монологичния разум, който недвусмислено проявява господство над събеседника. Докато истината е другаде - тя е в признаването на равнопоставеността на другия. Или както се изразява Жак Дерида - да прегърнем чужденеца и да го приемем като гост.

Вие тук обаче подхващате друга, още по-обширна тема. След четвъртата индустриална революция абсолютно безпрецедентно в историята на човечеството днес ние пребиваваме в два свята - за удобство ще ги нарека онлайн и офлайн. Голяма част от хората прекарват будното си време основно в дигитална среда. Тя не е сътворена от природата. Тя е човешко творение. Можем да твърдим, че човек се материализира в дигиталния свят.

Дори този наш разговор сега предстои да бъде публикуван. Той ще напусне пределите на реалното физическо общуване и ще се пренесе в интернет. Животът ни във все по-голяма степен се откъсва от мрежите на познатата реалност и преминава в Мрежата. Това е радикална, главозамайваща промяна. Получава се така, че дигиталното пространство се разширява за сметка на извъндигиталното. Дигиталният свят минимизира оригиналния свят.

Това е свързано и с една нова форма на дехуманизация. Ние все повече губим своята човешка независимост в общество, населявано от все повече нечовеци - телефони, компютри, интелигентни машини, изкуствен интелект.

- Фриш е прав. Където има съвест, там има и усещане за вина. За мен това е аксиоматика. Така както, където има разум, там има и безпокойство. Защото безпокойството е ключово свойство на разума, то е негова природа.

Чувството за вина също е вид безпокойство, което аз непрекъснато преживявам. То ме мобилизира да се захвана с куп несвършени неща, които искам да свърша. Защото всяка вина трябва по някакъв начин да бъде изкупена. Няма друго решение. Човек или прави усилие да преодолее вината, за да намери утешение и облекчение, или е свършен човек.

Целият й живот премина в писма и в самота, която криеше ревностно от мен и от брат ми. Вероятно, за да не ни нарани. Отиде си рано и сега си мисля: Добре, написах книги, станах професор, ето и този месец ме уважиха с голяма награда. Но аз трябваше да съм повече с мама.

Имам такава случка. В една много безнадеждна за мен ситуация тя се опитваше да ме успокои, че нещата ще се оправят. Аз тогава й се сопнах: "Защо ми говориш глупости? Какво ще се оправи? Нищо няма да се оправи." Никога, никога няма да си простя тези мои думи. Така не се говори. Та какво може да каже една майка на детето си, освен да се опита да му даде кураж?! Това са толкова интимни неща.

Книгата ще е за разстрела на интимността. Защото в съвременния свят ние сме свидетели точно на това. То е едно от най-тревожните неща, които ме вълнуват. Затова искам да го напиша - пред нашите очи ще се разстрелва интимността.

- Едно от най-вълнуващите послания в Библията е, че трябва да гледаме на всеки човек като на ближен. Винаги давам този пример: Исус не бяга от прокажените. Напротив, той отива при тях. Но обърнете внимание - Исус прегръща прокажените, не проказата. Болният и болестта са две различни неща. При проказата ние не трябва да отиваме. Не трябва да приближаваме злото. Но сме длъжни да отидем при човека, и то - при всеки човек, водени от вярата, че всеки може да бъде излекуван. Това за мен е безкрайната любов и безкрайното човеколюбие. Поради това не бих могъл да убия човек.

- Не знам как ще ви прозвучи, но в някакъв смисъл те са по-висши същества. Без да коментирам различните форми на феминизъм, ще кажа така - жената е майка. Който не разбира това, нищо не разбира.

- При Ницше винаги трябва много да се внимава. Трудно ще намерим мислител, който така лесно да създава у читателя илюзията, че го е разбрал. Начинът, по който пише, носи усещането, че всичко е пределно ясно. Не е като при Кант. Не е "Критика на чистия разум". Например, когато трябва да определи какво е животът, Ницше казва: "Живо е това, което мърда." Кратко и ясно. Абсолютно гениално.

Но на мен ми бяха нужни години размишления, за да разбера гениалността на това изречение. И точно затова Ницше е един от малкото автори, които периодично препрочитам. Искам да се отърся от собствената си заблуда, че съм го разбрал.

Но да се върна на въпроса. Без да се ангажирам да тълкувам казаното от Ницше, мисля, че истинското приятелство е приятелството на пределните изпитания. Така, че физическото привличане между двама души може да се разглежда и като изпитание на тяхното приятелство. Защото истинското приятелство предполага, че виждаш другия като нещо насъщно, без което не можеш, но то е отделно и самостойно. А любовта е друго. Тя е изцяло доминирана от стремежа за сливане. Аз съм другият и другият е аз. Ние сме едно - и в мислите, и в чувствата, и в действията си.

- Не. Това няма как да стане. Мисленето по дефиниция разчленява или свързва разчленени неща. По своята природа то е рационално действие. Както казва Макс Вебер - мисленето разомагьосва света. В степента, в която човек започва да анализира своите отношения с любимия, любовта е свършила. Рационалността я умъртвява.

- И преди съм казвал - малък е броят на абсолютните истини, до които човек има достъп. Абсолютна истина е, че детето не може да се роди преди майка си. Абсолютна истина е, че всеки умира от собствената си смърт. Смъртта е сигурна и тази мисъл не дава покой на хората. Те неизменно търсят решение на проблема за своята смъртност - чрез идеите за живот след смъртта, за рай и ад, за вечния живот на сътвореното от нас, за безсмъртието на нашата саможертва, или най-малкото - идеята, че ще пребъдем чрез потомството, което създаваме.

Може би затова се хвърлят такива неимоверни усилия за увеличаване продължителността на човешкия живот. Може би поради същата причина днес продължават да процъфтяват всякакви окултни теории, които се опитват да дадат свой нерационален отговор, поради невъзможността да има рационален такъв.

Аз обаче се отказвам да мисля по този въпрос. И ще използвам аргумента на незнанието (argumentum ad ignorantiam.) Не мога да докажа, че смъртта е краят на всичко. Но не мога да докажа и какво следва след нея. В това разсъждение обаче има допускане, че има нещо отвъд, нали така? А това значи, че има надежда.

Неотдавна написах в един фрагмент - повярвайте в невъзможното. Тази мисъл има своята генеалогия. Най-напред това е казано от Тертулиан: "Вярвам, защото е абсурдно". След това Макс Вебер казва, че има ситуации, в които трябва да повярваме в невъзможното, защото иначе капитулираме. По-късно Херберт Маркузе взима тази мисъл и казва: "Бъдете оптимисти и вярвайте в невъзможното", а студентите изписват думите му на стените на Сорбоната през 1968 г.

Аз обаче използвам фразата в съвсем друг контекст - повярвайте в невъзможното, защото макар да сме крайни същества, макар нашето познание също да е крайно, макар да не сме всевиждащи, всеможещи, всезнаещи, какъвто е Бог, все пак нашето виждане в широкия смисъл не е само сетивно. То е и перспективно.