Пламен Димитров, социален психолог, пред "Дневник": Поляризираното общество губи потенциала си и не вижда възможностите
|
Д-р Пламен Димитров e медицински психолог и екзистенциален терапевт с 40-годишен стаж в областта на индивидуалната и груповата психотерапия, психологичното и организационното консултиране, кризисната интервенция, екипното и организационното възстановяване и развитие. Президент и управител на Международната професионална мрежа на частнопрактикуващите психолози (PsyNet). В края на трудната за света и България 2024 година "Дневник" го потърси за разговор за разделението, травмите на хората и обществата и възможностите за преодоляването им.
Думата на 2024 г. година според американския речник "Мериъм-Уебстър" е поляризация - не просто разделение, а разделение в двете крайности. Тя, разбира се, описва най-пряко ситуацията в САЩ, но явлението е видно по целия свят. С какво си го обяснявате?
- Този проблем не е от днес. Исторически погледнато, разделението е конструирало съвременния свят. В социалната психология, когато едно общество преживява дълго време фрустрация, се включват човешките защитни механизми. Някои от тях са индивидуални - хората се опитват да преодолеят поднесеното от живота безпокойство, "екзистенциалния ужас", както би казал Киркегор. Той е свързан с това, че повечето хора в съвременния свят имат усещане, че не реализират потенциала си, не се справят с важни задачи на своето развитие.
Тази тревожност се превръща в постоянно тягостно усещане, от което трябва да се избавиш. Невинаги намираме конструктивни начини за това и тогава се включват психични и културно-мирогледни защити, една от които е разцепването на света на добро и лошо например. Това е първичен механизъм, който работи още при бебетата и на който се базират много човешки разбирания. Начинът, по който възприемаме света, е дихотомичен, което води до естествена поляризация.
| Проблемът е, че в човешкото развитие един от най-действените защитни механизми е, когато една общност, общество, дори и цели цивилизации възприемат тази тревожност като истинска заплаха. Тогава хората се разцепват на свои и чужди, търсят начин да се идентифицират със своите и да сатанизират различните от тяхната идентичност. |
А правилно ли е усещането, че тези разделения, които съществуват от столетия, са стигнали до крайности, спъващи общуването между хората?
- Бих искал догодина думата в световен мащаб да бъде преговори, защото наистина сме стигнали до крайности. И то не само тук, у нас, вижте в САЩ как стоят нещата.
Психотерапевтите казваме, че всяка общност има модалности на своето функциониране. Те са много базисни и в голямата си част - несъзнавани. Когато една група - това се отнася за цели общества - не може ефективно да решава ясно определени работни задачи, тя отново прибягва до разцепването на свои и чужди и оттам произтича борба. Някой път тя е базирана на ключови дименсии, по които се идентифицират хората. Например собствеността: когато имаме хронифицирано и задълбочаващо се социално-икономическо неравенство (а капитализмът е система, в която неравенството е движещ фактор), у хората възникват напреженията, че нямат еднакви възможности, че някои от тях биват използвани. И напрежението нараства. Революции са правени за това.
Но разцепването като цяло е културно-мирогледна защита, защото не се справяме да постигнем ефективно социално-общностно функциониране. И тогава поляризацията е резултатът, който може да доведе до конфликти. Имаме огромен брой примери по света.
Какво е лечението, когато не можем да постигнем такова общностно функциониране?
- Когато се сблъскват с невъзможността да преодолеят тревожността си, хората в една общност се разделят на подгрупи и започват да водят борба помежду си. Това е несъзнаваното допускане, че сме тук да се противопоставяме, да се борим. Виждате как ежедневието на политическия ни живот се превърна в междуособици на междуличностна, даже не на идейна основа.
Това, за съжаление, поразява не само по примитивни структури и натури, а и много интелигентни хора, тъй като е несъзнаван механизъм за справяне с безпокойството, че сме неефективни.
Когато не намираме начини да конструираме модели за ефективно съвместно съзидателно действие, не приоритизираме общи цели, тогава започва борбата за доминиране
И в геополитически план тази форма на противопоставяне е движеща сила. За съжаление, тя е невротична, защото не решава проблема, а само успокоява или героизира част от участниците. Сблъсъците в тази посока могат да доведат до задълбочаване на проблемите. Те от своя страна увеличават чувството за неефективност. Така се получават порочни кръгове и развитието спира.
Ключово в тази фаза на развитие е да се появят трансформационни лидери. Това са хората, които са способни да изградят нова перспектива или най-малкото да потърсят преминаване към следващата фаза - намиране на общи принципи, върху които да се нормализират отношенията и да започнат диалог и преговори. Стъпка по стъпка, понякога с компромиси, да се напредва към това да имаме споделени общи цели и те евентуално да ни изведат вече към ефективно общностно функциониране.
Говорите за обществото, но на всекидневно ниво хората сякаш все по-трудно водят разговор - или се нападат, или просто отбягват конфликтните теми. Ако не успяваме да спорим разумно, как ще стигнем до разговора за общите ни цели?
- Ние имаме много ниски показатели не само на междуличностното доверие - към политическите и държавните институции, а и на доверието към себе си - че сме автономни, зрели хора, способни да повлияем позитивно развитието си. И тази неувереност подклажда допълнително тревожност.
В социалната психология говорим за т.нар. неизбежна властова динамика на поляризирането. Общуването и отношенията се разцепват по две дименсии - доверието и консенсуса, т.е. степента на съгласие по конкретни въпроси. И когато нямаме движеща сила като трансформационни лидери, способни да търсят пресечни точки, се формират несъзнателно най-малко пет групи.
2024: Политическият елит е неспособен да излезе от хватките на зависимостите
Едната група е тази, в която търсиш съюзници, коалираш. Обикновено това не успява да привлече достатъчно хора, тъй като си нямаме доверие и постигаме твърде частични съгласия помежду си. Виждате какво се случва на нашите избори. От дълги години изучавам нещо, което наричам психологически профил на нямото мнозинство. Това са негласуващите български граждани, които не са единна група, а цели 12 подгрупи в зависимост от начина на живот и мислене. Тези хора не са просто апатични, уморени или отчуждени изцяло, както казват някои.
| Между 25 и 30% от нямото мнозинство на негласуващите българи живеят много градивно, справят се добре сами, даже не искат да се асоциират, когато се познават. Това е, защото доверието не е изградено и всеки се оправя поединично. |
Това е тази общностна форма на дисфункционалност, която личи като поляризация, фрагментация и конфронтация и понякога достига болезнени форми.
Властовата динамика в поляризираните човешки общности води до това, че когато имаме с една малка група хора принципно доверие и съгласие по важни въпроси, ние имаме съюзници и се вкопчваме в тях. А това ни пречи допълнително да водим диалози, защото ставаме самодостатъчни и се получава нещо като секта на правоверните.
Един от най-важните диалози, които в нашето общество тепърва трябва да се пренаучим да водим, е за конструктивната опозиция - хора, с които можем да водим разговор, защото сме изградили достатъчно убеденост, че макар да не сме съгласни по много въпроси, те имат същото принципно ценностно разбиране за доброто. Създаването на конструктивна опозиция е дълъг процес на усилия, за които лидерите до голяма степен са отговорни, когато кризата е задълбочена.
Оттам нататък общностите формират умение да водят разговори, да търсят споразумения като добрите дипломати - чрез намирането на преговорни теми, без ултиматуми. Това намалява поляризацията и хората започват да откриват себеподобни, въпреки че не сме напълно съгласни
Тези две групи са ключови за началния етап на излизане от поляризацията и фрагментацията. Реално погледнато, може би преговорите се преоткриват от много хора като възможност да се намалят щетите. Защото една от особеностите на поляризацията е, че тя се характеризира с шизо-параноидна позиция: там светът се разцепва на свои и чужди, като чуждите, каквото и да правят, са лоши, а своите, каквото и да правят, са добри. Тази свръхидентификация със сходните води до това, че върху другите се проектират всички наши сенчести страни. Виждате как политическите лидери намират собствените си кусури не като катарзис, а като проекции върху другите - че те ги носят. И се обвиняват кой е по-голяма мафия.
Описахте две групи, кои са останалите?
- Когато няма доверие, се появяват подгрупи, които характеризират силовото поле на конфронтацията и поляризацията.
Едното силово поле е там, където имаме съгласие по някакви въпроси, но нямаме взаимно доверие. Това са хлабавите коалиции, в които лоши приятели се правят на съюзници, но не са точно такива. В българската история имаме хиляди примери за предателства и разпадане на отношения, които са изглеждали конструктивни.
Четвъртата група е, когато намираш принципни разделителни линии - хем нямаме доверие помежду си, хем по всички въпроси сме на различно мнение. И тогава започва преследването на врагове, откриването им в другите или във вътрешните редици.
Обществото попада вече и в една пета роля, която грубо ще назова като хора, които гледат сеира на всички, но от това не нараства нито доверието им, нито готовността да подкрепят някоя партия, дори когато по някои теми са напълно съгласни с нея. Хората стоят встрани, в позицията на нямо мнозинство, но не се ангажират, даже се оттеглят, защото никой не ги представлява.
| Изключително сериозна лидерска задача е да се постави на нова основа разбирането, че грижата за собствената легитимност минава през смекчаване на тона, изграждане на доверителни отношения, преговори, вслушване в обществото (заедно с опонентите дори), обществени дискусии, в които задачата се дефинира от по-широки от собствените лоялни групи. |
Поляризираната общност губи огромна част от потенциала си и не може да вижда възможности за развитие през пелената от проблеми, които непрекъснато дефинира. Само си помислете колко отдавна можеше да се усвояват средства от европейския план за възстановяване.
Казвате, че доверието е основното. Защо беше изгубено това доверие в българското общество?
- Защото се стигна до конфронтиране поради факта, че няма ангажиране на различните по убеждения хора по принципни и важни за развитието въпроси. Колко от нещата, които гледаме по телевизията, можеха да се обсъдят между отговорни политици, дори при затворени врати, а не през медиите непрекъснато да се внушава, че можем без другите. Въпросът е, че в нежеланието си да се работи съвместно ние искаме да елиминираме другите. Това е първичната идея, че другите трябва да бъдат унищожени.
Да, но политиците продават на избирателите си именно позицията, че не правят компромиси, за да останат верни на тези, която представляват. Докога може да продължава това?
- Тук трябва да има много рефлексия. Хората са фрустрирани. Преди последните избори с колеги правихме представително телефонно допитване - близо 2400 души ни отговориха в рамките на минута със свои думи на въпроса как се чувстват, без значение дали ще гласуват, за кого и т.н. Очаквахме отговорите да са разнообразни. Оказа се, че 75% от описанията на състоянието са "фрустрация", "чувство на напрежение", "усещане за безизходица".
Нарекохме това тревожно депресивна реакция, която до голяма степен предсказваше и какво ще стане - тези хора имат емоции, в които никой не се вслушва
Разбира се, след това се появяваха и по-тежки емоции - близо половината от отговорите издаваха висцерално усещане - че това е болезнена ситуация, нещо не сме здрави, имам усещането за погнуса, гади ми се, като се замисля за цялата тази ситуация.
Това е нещо, което отдавна трябваше да са чули партиите. Не само да слушат съюзниците си и онези, които отстояват партийната линия, а и онези кръгове в обществото, които биха се включили, ако чуят себе си в тях. В последната поредица от избори много от партиите си загубиха естествените си социални бази - хората, които им имат достатъчно доверие и ги подкрепят по много теми, дори да не са партийни членове.
Виждате ли някъде на хоризонта трансформационните лидери, за които говорите?
- Те могат да са цели групи, имаме нужда не просто от една фигура на спасител. Трябва да се дадат норми, които обединяват и реализират процес. А не да се сипят хули, да се арестуваме и взаимно да си взимаме имунитетите, както се получава напоследък. Това допълнително отблъсква, губят се хора, включително от собствените ти съюзници. И това е моралната дилема пред истинските трансформатори, които трябва да намерят линии на взаимодействие, включително с крайно отчуждили се и загубили доверие хора.
Дефиницията за научен мениджмънт, идваща от Фредерик Тейлър, е, че ангажираш хората с поведения, които увеличават вероятността за благоприятни за повечето от тях резултати и намаляват вероятността за щети за общността. Общността е нещо повече от сбор на единиците - там има линии на синергия, на взаимна подкрепа и допълване. А ние доведохме нещата до крайна форма: "Ако не съм аз, ти никога няма да си." Това води до този вид хронично преживяване на взаимна заплаха: "Ако ти не правиш това, което аз искам, аз ще направя така, че нищо няма да ти се случи." И така, фрагментацията води до това, че ти си ми излишен, само ми пречиш и трябва да те елиминирам.
А когато нещата са стигнали до тази фаза, какъв е пътят?
- Анализ на щетите. Честно говорене за това, че си причиняваме взаимно болка и сме стигнали до точката на садо-мазохизма. Пътят е да се даде повече пространство за алтернативи. Първият признак за това е, че започват вътрешнопартийните критики. Започва и подмяна на лидерите, ако те не са ефективни.
Като социален психолог бих казал, че много партии имат нужда от организационно развитие - кадрови промени, оправяне на комуникационните стратегии. Това значи нов език и нови смисли, които влагаме в това, че е важно не просто да победим и да се хвалим, че сме събрали 15% от 30% гласували, а да кажем: "Слушайте, а другите какво ни казват с хроничното си мълчание?" Това значи и промени на платформите, за да се намерят общи знаменатели, обединяващи тези, от чието доверие зависят партиите.
Ние сме малко общество, китайско село сме като население, вслушването не е чак толкова трудно като програма, която може да е даже консенсусна между много партии
Ако и сега не успеят да постигнат това, психологически ще стигнем до още по-ниски резултати на едни евентуални нови избори.
Казахте, че се надявате думата на 2025 г. да е преговори. Вярвате ли, че тя е възможна за българското общество?
- Оптимист съм, защото сме ударили точка, от която страданията са все повече. Имаме нужда от приоритети, които са споделени на широко ниво, междупартийно - какво искаме като възстановяване, укрепване и развитие на държавата и от там вече по сектори. Да седнем на масата и да говорим за ефикасност и ефективност, независимо от идеологиите.
