- Аз съм кръстена на св. първомъченица и равноапостолна Текла - първата мъченица от жените християнки. Текла се родила някъде в Мала Азия, в семейство на заможни родители и трябвало да се омъжи за някакъв знатен момък. Тя обаче отказала и се отдала на православната вяра. Преживяла много перипетии, а на стари години се усамотила в сирийската пустиня и помагала на хора и зверове. И днес там има огромен женски манастир, кръстен на нея.

Името Текла родителите ми избрали заедно. Баща ми имал учителка по немски - Текла Сугарева. Много я харесвал. А майка ми познавала Текла Видинска - голяма красавица и дъщеря на прочутата тогава Пелагия Видинска - шивачка на царското семейство.

По-интересна е обаче историята с името на баща ми - Вилхелм. Дядо ми, неговият баща, бил троянец, но се задомил в Габрово, защото си загубил ума по баба ми Мария - особен чешит, но много готин човек. Дядо бил директор на Габровската популярна банка. Човек ще рече - солиден, достоен бизнесмен. В душата си обаче бил сякаш богомил. Когато се родил първият му син, той го е кръстил Ангел. А втория син, баща ми, решил да кръсти Сатанаил. Абсолютен дуализъм.

Поповете, разбира се, му казали: "Бегай оттука, не може така." И тогава той, твърдо убеден във вярата си, го кръщава Вилхелм на името на Вилхелм II, последният германски кайзер и крал на Прусия, който въвлича Германия в пъкъла на Първата световна война.

И ето ме мен в цялата ми прелест - Текла Вилхелм Иванова, Алексиева по мъж.

- Страшно интересен въпрос. Поначало, ако така зажумя и се замисля за човешкия род, ще кажа, че той е отвратителен. Човекът носи в себе си чудовищни, разрушителни качества. От друга страна обаче, същият този човек има страхотен потенциал, заложен в неговото мислене и в способността му да разсъждава и да твори. Това свойство му е вродено, то е постоянно и не се променя. Напротив, наблюдават се изумителни сходства, например, между фигурите на палеолитните Венери и незавършената последна Пиета на Микеланджело. Темата е различна, но позата, удължените форми, работата върху материала, ваденето от парче скала на образа на човешко тяло - това се повтаря. Процесът на себеизразяване е идентичен. Нищо чудно, че съвременните художници копират като безумни първобитните творения.

С други думи, в естеството на човека е заложено творческото и абстрактното мислене. И затова би било грехота да се затрие човешкият род.

Модерният Адам е абсолютно копие на първобитния Адам. Просто копието, с което убива, е различно. Иначе злото е същото.

- Сега туй, дето го е казал Макс Фриш, мен ме потриса. Не го очаквах. Но нека първо уточним какво е зло и чак тогава да се интересуваме откъде е и защо.

Във вселената има милиарди всякакви неща, но те общо взето се разделят на две части. Едната е неживата, а другата - живата природа. Каква е разликата? Ами, разликата е, че неживата природа може само да се трансформира, докато живата природа може да се възпроизвежда. Това е гигантска разлика. Никой не може да спре възпроизводството на живота.

Само на нашата планета бълбукат милиарди видове живот. Ние никога не бихме могли да ги обхванем в тяхната пълнота. И всички тези милиарди животи се възпроизвеждат. Как? Ясно е как - чрез сливането на мъжкото и женското. Значи, като махнем всички декорации и усложнения, животът може да се сведе до две гениталии.

Прекрасното обаче е в това, че ние обрастваме тези две гениталии с всякакви безумно сложни и безкрайно интересни връзки. Човешкият род е особено талантлив в това да ги опакова и в изкуство - в картини, кино, музика, театър. Правил го е хилядолетия наред. Под цялата тази изплетена красота обаче дебне Ерос, дебне суетата и нагонът за възпроизводство. Първичното желание да посееш семето си така, както те е програмирала природата.

Това е титаничната борба на човека, в която твърде често губещата страна е моралът. И затова, да ме прости Макс Фриш, но никак не съм съгласна, че злото идва от моралистите. Напротив, слава богу, че има хора, които се опитват да удържат нагона. Те не винаги го правят успешно, не винаги по правилния начин, не винаги навреме, но в тях е надеждата.

- Лесно прощавам лъжата - да излъжеш някого, някой да те излъже. Какво от туй? Ние живеем в лъжи. Кой с долни, кой със средни, кой с висши цели. Ние непрекъснато за нещо се лъжем. Аз като си слагам сутрин грим, аз лъжа. Като си туря перуката и сложа хубавата рокля, да видите каква съм слабичка, пак лъжа.

Ами, великата ни европейска цивилизация?! Господи помилуй! Тя каква велика крадла е. Колумб открива Америка и с това една цяла империя е обрана и богатствата й са завлечени в Португалия и Испания. Ами, търговията, майката на развитието на човечеството? Един търговец, ако не лъже, той просто няма да преживее. Тоест, това са естествени състояния на човека и поради това за мен те са простими.

Да не говорим, че аз самата също съм лъгала. И съм крала. А веднъж даже убих. Убих един чаршаф. Намерих го в пералнята целия усукан и налапал всички останали дрехи - тежък като труп. Падна ми пердето, взех ножицата и докато не го разпердушиних целия, не се успокоих. Тогава усетих какво е това да си заслепен от ярост и да искаш да убиеш. Може би е чиста случайност, че не съм убила и човек.

- Тук Фриш е прав, защото карикатурата на карикатуриста не окарикатурява окарикатурения, а окарикатурява карикатуриста. (смее се)

Само, че аз отдавна не рисувам човеци. Случвало ми се е преди години в училище - турят отпред бай Илия и аз трябва да го нарисувам, за да получа 5. Това обаче не е портрет, това е занаятчийство, учене на занаята.

След това се е случвало мои близки да ме молят да нарисувам портрет. Но аз не мога да го направя, ако не измисля картината. Защото аз рисувам това - не портрет, а човек в картината.

Много такива картини съм раздала и попиляла, защото съм доста безразлична към нарисуваното от мен и лесно се разделям с него. Не му треперя, не ми е забито с нож в сърцето, та да не мога да го махна от себе си. Някой иска да си украси сладкарницата или офиса и аз му давам. Някой доктор или чакръкчия не иска да ми вземе пари и аз му давам картини. После не мога да се сетя как да ги намеря и събера за изложбата. Не съм равнодушна и обичам само картината си с Алекси и златната ябълка. Но то е, защото това ми е детето. Искам да си седи с него, да живее при него.

За няколко хиляди години човекът е създал милиони картини. Те съществуват като една паралелна, шарена вселена. И тази вселена съдържа всичко човешко.

- Аз съм човек, който изобщо не може да говори за брака. Ние с Жеко сме гаджета от трети курс на Художествената гимназия. Тогава бяхме на по 16 години. Наредили сме си стативите един до друг и рисуваме кафява стомна на зелен фон с червен лук, грозотия някаква. И Жеко ми се обяснява в любов на френски.

Първите ни години на гаджосване си минаха така - в говорене на френски. След това бяхме гаджета и в академията. Той ходи войник, аз ходих в Бразилия, но пак си бяхме гаджета. В един момент завършихме академията и за да може той да стане софийски жител, трябваше да се ожени за мен. Подписахме през куп за грош, колкото да остане в София. Аз си живеех у дома, той си живееше на тавана и пак си бяхме гаджета.

- Всеки си има тайни. Всеки си има нещо само негово. Всеки е този, който е и всеки уважава другия и го оставя да бъде такъв, какъвто е. Ние с Жеко никога не сме влизали в обяснения. Ама, ти защо, ама аз така. Спорили сме, карали сме се, но никога не сме се обяснявали. Седим си скарани - ден, два. Не си говорим. Мълчим. На третия ден аз ще седна на масата, Жеко ще мине, ще тропне на нея и ще ме погледне. Аз ще свия рамене и това е - вече сме сдобрени.

Неизвестно защо хората вярват, че любовта им ще разцъфти, ако непрекъснато си разясняват нещо взаимно.

- Ах, каква смешна история имам с тази маса и наздравица. След една обща изложба седим в някакъв ресторант. Аз съм тогава млада и зелена и имам честта да съм настанена до разни мастити художници. Големи имена. Минава един приятел и ми казва: А с Жеко на масата се чукате, а? И аз съвсем спонтанно казах: "Ами, и на масата се случва", от което всички прихнаха, защото разбраха той какво ме пита, а аз какво му отговорих.

- А защо именно на мъж? Не правя такива обобщения. Ако ме питате какво мисля за мъжете като цяло, то на мен те много ми харесват и не непременно в еротичен смисъл. Харесват ми, защото са физически силни, а силният мъж е нещо красиво. Най-хубавата гледка, която мога да си представя, е тази - мъж в профил, който крачи. Краката на този мъж. Тяхното движение е за мен върхът на Божия дизайн. То е коренно различно от движението на жените.

- Аз много сънувам. Откъде идват тези сънища и кой ни ги праща, Бог ли, не знам. Навремето си записвах някои, други нарисувах. Помня дори детските си сънища. И това, дето бях безумно щастлива, също помня с абсолютна точност, защото то не може да се изживее втори път. Сънувам, че човечеството по някаква причина трябва да се изсели от Земята. И това изселване става с трамваи. Представете си как камерата показва някакво гигантско циментово хале, подобно на тунел, и трамвай след трамвай влизат през една стена в тоя тунел и оттам се изселват всичките човеци. Аз обаче закъснявам и изпускам последния трамвай. Минава даже един тролей, но аз и него не мога да хвана. Накрая успях да стигна до депото, покатерена върху шевна машина. И минах отвъд.

Това отвъд е някак под земята и аз започвам да живея там - на улица Орех № 84. Наоколо е полумрак. Аз се движа нанякъде и стигам до стълбите на подлез, който извежда нагоре. И виждам това огромно стълбище с невъобразимо количество човешки крака, които се изкачват нагоре. Гледам тия крака и в душата си възкликвам:

- Да изфабрикува някаква грозна интрига. Не обичам интригантството. И не само от приятелите, от който и да е.

- Да, имала съм мъже приятели, без да има никаква интимност помежду ни. Но нека да помисля. Защото един от най-близките ми такива приятели е мой близък колега. Значи там се наслагват друг тип отношения, които не правят приятелството чисто. Друг такъв приятел бе най-добрият приятел на мъжа ми. Но още като ученици той бе влюбен в мен, т.е. пак не е чисто положението. Приятел ми беше брат ми, синът ми също, но това са семейни, родствени обвързаности. Истински приятел повече от 30 години беше Джоко Росич, но той бе семеен приятел, не мой личен. И накрая излиза, че се сещам само за един мъж, приятел на брат ми, с когото през годините ме е свързвало единствено чисто приятелство - без никакъв сексуален или някакъв друг подтекст.

Виждате как всичките ни отношения са обрасли с толкова много странични разклонения.

- Когато престане да бъде дете. Станеш ли сериозен, тогава си дърт. Сериозният човек е стар, та дори да е на 20 г. Нищо не е сериозно на тоя свят, нищо освен детето ти, разбира се.