Кристина Грозева: Историята се зароди в нас и в нашето въображение преди много време, още докато с Петър бяхме студенти, защото аз имам вила в с. Царичина. Там дори снимахме един студентски филм. Тогава заведох Петър на мястото, където са дупката и камъкът. Разказах му цялата история, защото той май не я беше чувал, но беше много впечатлен. Представете си преди колко години е било това, може би преди повече от двайсет. Още тогава си говорехме, че трябва да направим филм по тази история.

Петър Вълчанов: Аз мога да допълня как тя ми разказваше, че като дете са минавали оттам с техния москвич на път за вилата и в един момент е изникнал този военен лагер. Така че има живи, истински спомени.

Кристина Грозева: Да, спомням си как изглеждаше. Имам някакви спомени за него, а и в селото всички хора бяха толкова заинтригувани от тази история. Носеха се какви ли не легенди, хората се надпреварваха да разкажат нещо, което им се е случило около тази история или са дочули, прочели, разбрали, защото всичко беше обгърнато с много мистика, с много спекулации, много неизвестни.

П. В.: Наистина има много версии. Слушали сме толкова разкази и затова решихме да "отскочим" от истинския случай. В крайна сметка ние не правим документален филм, а искахме да изградим наша история, която се подчинява на нашето усещане за драматургия и за развитието на персонажите.

К. Г.: Не беше близо до мястото.

П. В.: Снимахме близо до София, в Буховския район. Работихме с мениджър локации, който ни е помагал и за другите филми, и там намерихме това страхотно място, което ни помогна да покажем мястото от различен ъгъл - имаше и поляна, и гора и можехме да разгърнем целия този лагер.

П. В.: Да, филмът беше селектиран в Торонто, и то в състезателната програма, която е от около десет години, защото по принцип това е фестивал, който няма състезателен характер. Там публиката гласува и избира най-добрия филм. Има селекционери, които отговарят за Източна Европа, за Азия, за различни региони от света и всеки от тях има право да посочи по един филм, който се отличава по странен и интересен начин с художествена стойност. Впоследствие се събират около 40 филма и от тези 40 филма те селектират 10. Така някой от тях беше избрал "Триумф".

К.Г.: Всъщност освен "Слава" другите ни филми също са били представяни в Торонто. Но нашата мечта беше да попаднем в тази селекция, така наречената "Платформа", защото тя е за визионерски филми, за филми с различна гледна точка. Преди попадахме в други селекции.

П. В.: Които също са престижни.

К. Г.: Но ние много искаме тази, защото оттам излизаха филми, които ние много харесваме. Когато ни казаха, че сме част от нея, не можахме да повярваме. Няколко пъти си отваряхме мейла, за да прочетем новината. Да, много бяхме щастливи!

П.В.: По-голяма част от българската публика ще има контекст за нея, докато навън нямаха и беше интересно как ще се възприеме. Но в общи линии хората реагират, въздейства им, забавляват се, докато го гледат, смеят се, има реакции. За някои изглежда по-странно, трудно могат да проумеят, че подобно нещо се е случило тук, но други го приемат. Даже помня, че в Лондон се направи паралел със скорошен случай в Мексико, където група учени са занесли в парламента тяло на извънземно и всички депутати били заинтересовани от този случай. Филмът имаше прожекции и в САЩ покрай кампанията за наградите "Оскар" и там също беше интересно. Доста хора от публиката казаха: "Този филм е за нас."

К.Г.: Имаше прожекция вечерта, след като Тръмп беше избран, и публиката казваше: "Това започва да ни се случва. Имаме усещането, че сега ще го живеем."

К. Г.: Ние познаваме Мария още от НАТФИЗ. Тя дори имаше малка роля в "Бащата", беше все още студент и тогава не допускахме, че ще има такава шеметна кариера. Бяхме уверени, че ще се развие много добре, защото видяхме, че е изключително талантлива и рефлексивна актриса. Още тогава си казахме: "О, ето, имаме още един човек в семейството." Казвам "нашето семейство", понеже ние работим с едни и същи актьори, с едни и същи екипи.

П. В.: И много широкоскроен.

П. В.: За нас винаги е било предизвикателство, винаги ни е вълнувало да съчетаваме смешното и тъжното по естествен начин. Винаги сме разписвали сценариите и сюжетите по този начин, може би защото в живота тези две емоции вървят ръка за ръка и зависи от това дали си вътре в ситуацията, или я гледаш отстрани. Сега се сещам и в Торонто, и в Гърция имаше такава реакция от публиката след прожекциите. Някои казаха, че по някакъв начин филмът наподобява филм на Тарковски. И ако "Сталкер" беше комедия, вероятно щеше да е "Триумф". Така че да, наистина в този филм бяхме може би най-крайни и се опитахме да стигнем до ръба.

К. Г.: Зависи от натюрела на самия зрител. За всеки в различен момент идва това пречупване. Но мисля, че почти през цялото време, в почти всеки кадър го има този момент, в който хем виждаш абсурда и смешното в ситуацията, хем осъзнаваш колко затънали са тези герои и колко типично е това за всички нас, човеците. Те не са някакъв изолиран случай. Те по някакъв начин репрезентират нас като общество. И да, дори и в най-смешните моменти има една такава горчива нотка.

К. Г.: Вероятно да, защото ние вече се познаваме много добре и се пести страшно много време. Не е нужно тепърва да се сработваш с някого, да се разчупват ледовете, да се гради доверие - всичко това вече е направено и става много по бързо. Кликваме си веднага с дадена идея и дори не е нужно да се обясняваме. Изключително важно е доверието в този процес, освен това е много забавно.

П. В.: Въпреки това винаги сме отворени да работим с нови хора, с нови актьори. В "Триумф" за първи път снимахме с Юлиан Вергов, с Юлиан Костов, с Петър Дочев, който има малка, но запомняща се роля. Интересно е, когато някои са част от семейството, а други са нови. Ние работим и с много непрофесионални актьори, които винаги са били голяма подкрепа на терен по време на снимки, защото ни приземяват и са като компас за всички останали, задават посока в начина на поведение.

К. Г.: На нас ни е малко трудно да дадем оценка, защото сме част от това, но мисля, че е прекрасно, че има много нови български филми. Хубаво е, че има толкова хора, изкушени от това изкуство, които понякога снимат дори и без финансиране. Колкото повече, толкова по добре според мен. Това по някакъв начин разгръща средата, дава живот, има конкуренция на идеи, на различни жанрове. Така че да, оптимистично сме настроени.

П. В.: Не, с появата на нискобюджетните сесии, които Националният филмов център стартира, се постигна по-голямо разнообразие. Ако има възможност да бъдат произвеждани повече филми, ще има по-голям баланс и нещата ще тръгнат. Например едно от хубавите неща е, че в Закона за филмовата индустрия най-накрая дебютът се регламентира и дебют за един млад режисьор се приема неговият първи пълнометражен голям филм, защото преди това дебют можеше да се води 30-секундна реклама. Това пречеше на тези, които вече са снимали студентски късометражни проекти, да кандидатстват за дебютен филм.

К. Г.: Със сигурност системата не е съвършена и има неща, които могат да се подобрят. С някои хора от кинообщността се борим за това от години. Може би невинаги намираме правилните решения, защото е имало една изключително порочна и недобра практика, която ние се опитваме да неутрализираме и да тушираме по някакъв начин, с което може би махалото се люшка в друга посока, в обратната посока. И точно това е проблемът, че промените се правят на парче и че няма цялостна визия и държавна политика по отношение на киното. Има много неща, които могат да се направят, и има добри примери от другите европейски държави.

П. В.: И отчасти на "София филм фест".

К. Г. Да, те помагат със "София мийтингс", но все пак пак не се е превърнало в държавна политика, а е нещо изключително важно. Според мен би трябвало да е фокус на политиката за кино в България - как нашата кинопродукция се представя пред света.

П. В.: Връщайки пак назад преди няколко години, си спомням, когато се въведоха първите сесии с проекти с по-високо и с по-ниско финансиране. Тогава по време на сесия с ниско финансиране се подкрепяха по 5-6 проекта, а с по-високо - по 3, с което се даваше шанс на повече проекти и нямаше толкова неразбории.

К. Г.: Точно затова се появиха автоматичните точки.

П. В.: Те би трябвало да бъдат обективен критерий за това какво е успех и той да не се обвързва само с постиженията на даден продуцент или режисьор, т.е. ако в актуален период от време през последните 2-3 години той няма успех, съответно не може да постигне толкова лесно тези високи точки. Разбира се, и там има какво да се усъвършенства, но ми се струва, че по-скоро посоката трябва да бъде надграждане, отколкото в това да се срине всичко, защото това означава поне едни 3-4 години отново да има блокиране на процеса.

К.Г.: Не смеем да се правим на пророци и да прогнозираме в това отношение, защото зависи от много човешки фактори.

П.В.: Измина много време от идеята до реализирането. През 2018 г. спечели финансиране за развитие на сценарий. През 2020 спечелихме субсидия за нискобюджетен филм.

К. Г.: Искам само да отворя една скоба във връзка с неразбориите в общността. Може би е важно, може би не е, но трябва да отбележим, че ние дотук сме създали четири филма и за всичките като субсидия сме получили може би колкото за един голям филм. Никога досега не сме печелили в голямата сесия, така че да, има какво да се говори по тази тема. Въпросът е, че се опитваме да се концентрираме върху нещата, които ние можем да направим и ние можем да променим, а не върху неща, които не зависят от нас. Просто няма смисъл да се хабим, за да мислим за това.

П: Да, и така през 2020 г. спечелихме, след което, за съжаление, дойде пандемията, което забави с около 2 години снимките. Заснехме го през 2022-ра и след това имаше дълъг и активен процес на монтиране.

П. В.: С гръцкия продуцент работим още първия ни филм "Урок", който е реализиран без финансиране от държавата. Има финансиране само за развитие. За филм два пъти кандидатствахме и два пъти не спечелихме. Бяхме ядосани и гневни на комисията. Впоследствие някои се извиниха, но тогава в комисията имаше един-единствен човек, който оцени сценария - Боян Папазов, който ни вдъхна увереност, че си заслужава да направим този филм, въпреки че нямаме подкрепа. Тогава нашите гръцки партньори гледаха филма на "София мийтингс" и го харесаха страшно. Казаха ни: "Готови сме да ви помогнем с постпродукция, с каквото ви е необходимо." И така се случи една нестандартна копродукция. Оттогава работим с "Граал филмс".

К. Г.: Те станаха част от нашето филмово семейство.

П. В.: За "Тирумф" успяха да привлекат към проекта монтажиста Йоргос Мавропсаридис, който многократно е бил номиниран за "Оскар". Работи и с Йоргос Лантимос всичките му филми. Така че сме им благодарни.

К. Г.: Да, за съжаление, често пъти точно така се случва.

П. В.: Искам да направя уточнение, че тук говорим само за киноразпространение, защото и "Слава", и "Урок" са били показвани по телевизията, били са в стрийминг платформата на HBO. Така че, ако се калкулира тази публика, общата стойност в България няма да е малка. Но наскоро открих един френски сайт, където има доста подробна информация за всички български филми през годините - кой каква публика е имал в киносалоните в Европа. Там има всички български филми, включително "Мисия Лондон", и наистина "Слава" има най-много публика, около 70-80 хиляди зрители в Европа, за разлика от България, където са 8 хиляди.

К. Г.: Това е друг проблем - как въобще се дистрибутира българско кино, за който също трябва да има държавна стратегия и финансиране. Защото живеем в XXI век и вече не може да се разчита просто на това да се пусне един филма и да се надяваме някой да го гледа. Няма вече такова нещо.

П. В.: За съжаление, в глобален план проблемът с кинопубликата става все по-сложен и труден, защото има стрийминг платформи, а в България има и доста нелегални начини на гледане на филми.