Валентина Христакева (В.Х.): Моментът, в който е най-подходящо човек да бъде лекуван, е когато сам потърси помощ. Приемът може да стане по няколко начина, а най-ефективният е сам да потърсиш помощ. Това е най-добре да стане с насърчение и помощ от роднина. Често обаче поради стигмата роднините не могат да говорят с много близки техни приятели, колеги и професионалисти, а посещението на лекар валидира този страх.

В.Х.: Има големи проблеми, които съпътстват този процес. Единият от тях е времето, което психиатърът ще отдели на човека и неговите роднини още при първата им среща. Колкото повече време прекарва лекуващият с пациента си, толкова по-добра връзка се създава и пациентът е по-склонен да не прекъсва медикаментозното лечение. Системния проблем, който ние виждаме, е свързан с това, че Националната здравна каса отпуска много малко пари за преглед при психиатър. Мисля, че тя покрива само един първичен и един вторичен преглед.

В.Х.: Понякога е много трудно, особено ако имаш някаква позитивна симптоматика. Гласовете и натрапчивите налудности стават част от реалността ти. В повечето случаи ти нямаш никаква представа, че това е симптом. Ние се опитваме да поддържаме постоянен контакт с такива хора. Те често сами се хвалят, ако се чувстват добре. Ако обаче изчезнат за известно време и не се обаждат, ние проактивно отиваме на място, за да разберем какво се случва.

В.Х.: Другият вариант е задължителното лечение, когато човек има рисково държание към себе си или към околните. В такъв случай той няма осъзнатост за състоянието си, а доброволното лечение е невъзможен вариант. Тогава можем да подадем сигнал той да влезе по задължителен ред по Закона за здравето. Когато човек буйства, крещи и се държи агресивно, ние знаем, че има страдание. Можем да направим две неща - да се обадим на "Бърза помощ" и да се опитаме да го хоспитализираме по реда на принудата или да подадем сигнал до прокуратурата.

В.Х.: За тази статистика не съм докрай сигурна. Мисля, че повечето хора със сигурност влизат доброволно. Лошото е, че голяма част от тях са трайно хоспитализирани, защото няма къде да живеят, а и няма кой да ги подкрепи в ежедневието им. Често това се случва поради дългото време, през което пациентите спират да вземат решения за живота си.

В.Х.: Аз няма да се съглася, че няма места в болниците. Психиатриите докладват пред Министерството на здравеопазването всеки ден за своя капацитет. Липсва обаче електронна система, в която да се провери къде са свободните места в момента. А болниците трудно могат да приемат силно влошени хора, защото са недофинансирани. Персоналът им не е достатъчен и това представлява за тях едно сериозно предизвикателство. Тоест целият екип на едно отделение ще трябва да се ангажира с един-единствен човек, а те имат много други пациенти.

Калина Иванова (К.И.): Тяхната задача е много специфична - те се интересуват от лечебната част. Мисля, че дълго време са били ползвани и продължават да се ползват като механизъм за контрол. Някак си са поставени в позиция да спасяват обществото от "опасните луди". Изглежда така, сякаш изначално тези места не са натоварени с идеята да възстановят човека, за да може той да работи и да продължи живота си.

К.И. Процесът е много труден и мъчителен. Друг е и въпросът, че настанените в психиатриите не заплащат престоя си. След неговия край те могат да бъдат преместени в резидентна услуга, за която обаче трябва да дават 50% от дохода си. Сумата покрива разходите за светлина, топлина, персонал, храна. И въпреки че в резиденциите условията вероятно са по-добри, много хора избират да останат в психиатричната болница, защото са свикнали там. Това обаче трябва да е лечебно заведение, а не място за живот.

К.И.: Това е абсолютно задължително, защото винаги има първоначални симптоми. В развитите общества има програми, които първо обучават учителите да разпознават някакви неща, а после и децата. Много е важно да има програми за намаляване на стигмата и нормализиране на страданието. Другите да не изолират този човек, а да се погрижат за него.