- Ежедневието е пълно със случаи на насилие, жени непрекъснато се обръщат към нас. Истината е, че насилието много се толерира в България.

И професионалисти, които трябва да изпълняват задълженията си според българското законодателство за защита на жертвите на домашно насилие и насилие, основано на пола, следват собствените си толерантни нагласи към насилието и не спазват това, което трябва да направят по закон. Това засяга абсолютно всички институции в страната.

Има региони с особено висок толеранс към насилието и лоши интервенции в случаи на насилие. Такива са Югоизточна България - Ямбол, Сливен (без Бургас), цялата Западна България - Благоевград, Кюстендил, Враца, Монтана, Видин. Децата и жените, жертви на насилие там, не получават нужната помощ и подкрепа.

За доклада на FRA - според мен данните изглеждат по друг начин в България. Подобни мащабни социологически проучвания са с методика, претендираща да да е унифицирана за всички държави, но не отчитат националния контекст. България например не е ратифицирала Истанбулската конвенция. Напротив, по повод тази конвенция имаше голяма дезинформация в страната, една много активна кампания, предвождана тогава от вицепремиера Красимир Каракачанов. В крайна сметка обществото минимизира страданието на жертвите на домашно насилие като цяло и съответно тяхната нужда от помощ и подкрепа. Децата не се учат на ненасилствено поведение - напротив, имаме голям проблем с темата за агресията.

Националното проучване на НСИ от 2021 г. е последното и мисля, че беше методически добре направено. И резултатите не бяха по-различни от обичайните миналогодишни данни на всички видове изследвания, които се започнаха в началото на века от различни агенции, центрове за изследване на общественото мнение. Просто мащабът на изследването на FRA е много голям. В него за толеранса и неразбирането на самите жени - жертва към насилието, данните повториха тези от 2014 г., когато също бяха по-занижени спрямо другите европейски държави.

Тогава фрапантно беше, че жертвите на сексуално насилие в България са по-малко, а от детайлното проучване се виждаше, че всъщност за сексуално насилие в страната се смята само изнасилването. Всички останали форми на сексуална злоупотреба с жените, включително и сексистко говорене, дисквалификация, иронични забележки - всичко подобно със сексуален подтекст не се възприема като насилие от българските жени, за разлика от финландките например. Намирам аз, че резултатът от 2024 г. не е кой знае колко по-различен от този преди 10 години, просто имаме ефекта от дезинформацията покрай Истанбулската конвенция.

- И това невинаги се разпознава. При самите момичета също има много висок толеранс към онлайн тормоза и сексуалното насилие. Има отделни случаи, разбира се, подават се сигнали в Центъра за безопасен интернет. Същото важи и за сексуалното насилие на работното място. Там по някои показатели в доклада на FRA сме със сходни резултати с католическа Полша и Португалия.

- Насилието е част от човешката природа, характерно е за всекиго, но се култивира при израстването. Родителите учат децата как да се справят с негативните си емоции. Друг е въпросът, че конституцията и всички закони (макар че и тук има отстъпление, което сега усещаме) в България дават равнопоставеност на жените, но реално обществената нагласа - върната в годините на Прехода много назад във времето - към жените е като към сексуални обекти, като втора категория хора, които се предполага, че трябва да търпят всякакво отношение.

Има и много фрапантни случаи, защото жените също могат да бъдат изключително агресивни и толерантни към насилието. Вижте само коментарите в социалните мрежи за новия сезон на "Ергенът" - агресивни, дисквалифициращи, обиждащи, подценяващи спрямо участничките са много повече жени, отколкото мъже.

- Мисля, че по някакъв начин имат проблем със собствената си ценност, начинът, по които те се чувстват в собствените си семейства, в партньорските отношения или като хора, които се реализират в обществото по неудовлетворителен начин. Трупат гняв по една или друга причина и намират много удобни жертви, върху които да си разтоварят емоциите и вътрешното напрежение, обиждайки, дисквалифицирайки, иронизирайки.

Вероятно това са хора, които не могат да отстояват собствените си позиции в семейството, на работното място дори срещу това да бъдат дисквалифицирани като жени. И просто намират къде да оттече напрежението. В толерантността към насилието към жени участват всички.

От картите в проучването за FRA съвсем ясно се вижда кои са държавите с най-много докладвани случаи на сексуално насилие: демокрации, развити, с равнопоставеност на половете, повече свобода за жените, чувствителност към защита на личните граници, умение да се разпознава тормоз и злоупотреба и как да се сигнализира за тях. Такива са Финландия, Швеция, Дания, Швейцария, доколкото виждам, и Чехия - ние сме много далеч от тях, те са други общества. Изключително лаишко е [по картите] да си мислим, че там има много повече сексуално насилие, напротив, там границите са изключително ясни и и реалното сексуално насилие е в пъти по-малко спрямо България.

- Много трудно е да предприемеш раздяла с партньор, изключително трудно е. Макар че в българското законодателство "домашно насилие" е много по-широко понятие от насилие в партньорската връзка. То включва и насилие между поколенията, роднините от широкия кръг . Никой не може да се "разведе" с роднините си, но когато имаме в партньорската двойка насилие, за жертвите е изключително трудно да напуснат. Инвестирали са огромни усилия, емоции, претърпели са много неща, за да бъдат с този човек, понякога още го обичат и е много трудно да вземат решение за голяма стъпка.

На рационална ниво казват, "за да имат децата двама родители" или "не мога да се оправя финансово" и много подобни, но основно е емоционалната връзка и неспособността да се разделят с насилника. Те винаги вярват, че този човек ще разбере какво причинява и най-накрая ще се промени. А това не се случва - в това е илюзията.

Има и много насилници с личностни разстройства от целия широк спектър, които са особено манипулативни и двулични и за жертвата е изключително трудно да си тръгне, да не говорим колко много се страхуват за живота си, ако си тръгнат.

Другото е "Тя си е виновна", антихуманната гледна точка. Няма как някой бит, изнасилен, със строшено ребро, счупена ръка да е виновен - каквото и да си направил, не можеш да заслужаваш нехуманно отношение. Все пак сме 2025 г., имаме цивилизовани ценности, членове сме на ЕС, спазваме принципи като равенство между хората...

Проблемът на насилниците е не само че не могат да контролират агресията и гнева си, а и не разбират какво причиняват на жертвите. Страшно е, защото в България, не разбирайки какво причиняваш на жертвите, това означава, че всъщност продължаваш да го причиняваш на хора.

Важно е да се образова цялото общество. Един от ефектите от това, че не бе ратифицираната Истанбулската конвенция, е, че не се провежда първична превенция. Конвенцията щеше да задължи държавата да инвестира средства в такава превенция чрез ограмотяване на обществото. Всичко друго в българската правна норма вече е приложено: законът за социалните услуги откри възможността за подслон във всички административни области в страната; законът за защита от домашно насилие направи по-стабилно гарантирането на безопасност и сигурност, правят се промени и в другите закони.

Рано или късно и останалото ще бъде постигнато, но първичната превенция остава голям проблем. Сега много се надяваме новият председател на Националния съвет към Министерския съвет по превенция и защита от домашно насилие г-н Атанас Зафиров да се захване с темата за първичната превенция, защото тя е изключителен приоритет. Той е представител на партията, която беше срещу Истанбулската конвенция, но все пак се надяваме да се възползва от новата възможност пред него за активност.

Важни са и обучителните програми в училище - да се насърчава ненасилствената комуникация. "Анимус" има цяла поредица за няколко класа такива програми за промоция на психично здраве и справяне с негативните емоции, което да намали агресивното поведение. Всякакви програми, които Министерството на образованието и Регионалният инспекторат биха могли да приложат, ще са полезни да се намали толерансът към агресията от децата. Да се научат децата да овладяват агресивните си импулси. Не всички деца и не във всички семейства биват обучавани на това, училищният формат би помогнал.

Изключителна е нуждата и от правосъдие - ефективна работа на съдебните състави по прилагане на ЗЗДН, на Наказателния кодекс. Добра работа на прокуратурата, за да получават възмездие всички нарушители на ограничителни заповеди и домашно насилие - това би окуражило и всички да потърсят помощ и подкрепа.

Полицията е на първа линия при тежките случаи на домашно насилие, никой не може да замени полицейските патрули. Каквато и да е държавата, полицейския патрул пристига на адреса и за жертвите на домашно насилие той е цялата държава. От професионална позиция, действие, ефективност и адекватност на полицаите зависи вярата на жертвата дали има смисъл да търси помощ.

- Не могат да разчитат на кризисните центрове, защото те са в половината административни области в страната. Докато полицията е навсякъде и няма друг начин... просто те няма как да спрат един агресивен насилник да не ги убие или да не пребие децата, ако не се обадят на полицията.

В кризисен център може да ги приберат за известно време до издаване на ограничителна заповед или докато си стъпят на краката, но на първа линия посред нощ, по всяко време на деня при остър инцидент на домашно насилие трябва да бъде полицията. Те имат нови методически указания според ЗЗДН и биха могли да действат изключително ефективно, да разделят жертвата и извършителя, да проведат интервюта, имат методика за оценка на риска, в който да преценят колко е рисков този случай и според това да действат. При спешен случай полицията е без алтернатива, това е институцията.

При случаи, в които жертвите искат да планират излизане от ситуацията, препоръчваме националната телефонна линия (0800 18676 и 02 981 7686 - бел. ред.), където просто да се разговаря, преди човек да вземе решение какво да прави. Консултативни центрове за домашно насилие пак има само в половината административни области в страната.

По линия на Министерството на труда и социалната политика т.нар. центрове за обществена подкрепа, които са фокусирани изобщо към семействата, са много на брой - 188 в страната. Но са напълно необучени и единични бройки от тях са изключения.

Законодателят е предвидил изключителна възможност Дирекцията за социално подпомагане, които също като полицията са навсякъде в страната, да се погрижат за най-беззащитните жертви на домашно насилие, каквито са децата, възрастните, хората с увреждания и с психични заболявания.

Адвокатските колегии в големите областни градове предоставят безплатна правна помощ... Възможности има, трябва човек просто да потърси начин да се измъкне.