- Снимах с дигитален фотоапарат известно време, защото беше лесно да се види какво правя. Мисля, че е добър вариант, когато искаш да се занимаваш с това. Един ден Томас ми даде Yashika T4, стар аналогов компактен фотоапарат с лента, който беше купил за около долар от магазин за втора употреба. Започнах да снимам и се влюбих в него. Наистина беше правилният избор.

Всеки фотограф има свой почерк. Някои харесват най-новите модели и използват много техника, а аз съм щастлива с този малък аналогов фотоапарат, защото стопява дистанцията между мен и човека пред камерата. Толкова е малък, че почти не го усещам и позволява да създам по-силна и дълбока връзка с хората, които снимам. Не губя време в измерване на светлина, докато някой стои нервно пред мен и чака. По-късно започнах да снимам с Contax, също е вид аналогов фотоапарат.

- Мисля, че Райън Макгинли, който е невероятен фотограф, написа нещо наистина хубаво за първата ми книга Young American, че това, че съм чехкиня, е моята суперсила, защото младите хора в Ню Йорк не знаят почти нищо за Чехия. По този начин те са много по-отворени към мен, защото никога няма предварително замислена идея, което мисля, че е вярната посока в много отношения. Като чужденец в Ню Йорк постоянно откривах нови неща. Беше приключение. Невероятно е, когато излезеш от балона си, извън зоната си на комфорт, защото в моя град в Чехия всеки познава всеки.

Постоянно трябва да си нащрек. Да продължаваш да се бориш, да бъдеш винаги фокусиран. Мисля, че това е много важно за работата ми. Когато се върнах у дома след 8 години, получавайки зелената си карта, за първи път го видях от различна перспектива и беше невероятно. Чувствах, че има много за откриване тук. Някога това беше моята вселена и беше важно, че Мари Дворакова също беше с мен. Тогава заснехме една серия от фотографии, която след това се озова на Rencontre de Oral Photography, най-известният фотографски фестивал във Франция.

Така че работя с лични истории на хора в Ню Йорк, както и с моите собствени и това може да се види в документалния филм. Мари Дворакова разказва не само моята история и тази на Томас, но и своята собствена, защото тя също е заминалата за Съединените щати заради своята мечта да стане режисьор. Така че нашите истории се отразяват една в друга в много отношения.

- Беше страхотно. Мария е брилянтна и тъй като бяхме много близки, когато тя започна да ни снима, беше почти като да се забавляваш с най-добрия си приятел. Не мислех за това, че ме снимат и това е важен аспект от документалния филм. Не сме имали планиран снимачен ден, беше по-скоро: "Имаш ли време? Сега можеш ли да го направиш?Хайде да се видим." Беше органично, естествено и истинско в много отношения. В началото дори не знаехме, че той може да достигне до киносалоните или да бъде копродукция с HBO. Така че нямаше никакъв натиск.

Снимахме за себе си, което направи филмa много личен с дълбоки, открити и интимни разговори. Не мисля обаче, че е повлияло на работата ми по някакъв начин, защото не бях гледала нищо от записите, докато не беше завършен. Така че аз и Томас нямахме никакъв принос към монтажа. Всичко направи Мари Дворакова, тя вложи цялата си душа в него. Освен това е забавен, защото мисля, че се усеща и чувството за хумор на Мари и Томас. Но да, беше невероятно да видя такава формираща част от живота си от гледна точка на трето лице, през очите на някой друг.

Томас говори за това по много приятен начин, когато правим интервюта. Той казва, че първия път, когато е гледал филма, е бил изненадан колко забавни герои сме. Вторият път си е помислил, че е твърде интимен, дори повече отколкото би очаквал или искал. А при третия е чувствал, че филмът дори не е за нас, а е по-скоро универсална история за живота, за хората, как вървят през него, падат и се изправят отново, и просто преследват мечтите си. Така че мисля, че това е наистина много хубаво и важно.

- Заглавието е взето от предишната ми фотографска серия, която заснех през 2021 г. в родния ми град. Снимахме майка ми в продължение на един месец през лятото и снимките трябваше да отразят тези два свята - моят и нейният и къде се срещат, защото майка ми живее в малък град и прекарва много време в градинарство. Тя е невероятна в градината си, креативна и сръчна, докато аз живея в Ню Йорк и се занимавам с фотография, което е съвсем различен свят. Така че я снимах, след което работих с нея по редакциите и я оставих да избере кадрите си, включвайки я малко в моя свят, за да можем да се разбираме малко по-добре и да се свържем чрез него.

След това бяха показани в изложба нейната гледна точка с нейните фотографии от една страна, а от друга - моите, разположени срещу тях. Мари реши, че това ще бъде много хубаво заглавие за документалния филм, защото отразява и света между мен и Томас, а това са два много различни свята. Аз съм от малък град в Чехия, а той е от Западния бряг на Орегон, но живеем в Ню Йорк. И тези два свята някъде там се свързват и сблъскват, за да се получи нещо ново. В същото време отразява двата свята между мен и Мари, както и между документалния филм и зрителите. Така че мисля, че има различни гледни точки в заглавието, които всъщност са много интересни.

- Когато дойдох в Ню Йорк, не познавах никого и нямах приятели. Осъзнах, че чрез фотографията мога да се запознавам с нови хора, а начинът, по който работя, е, че обичам да говоря с тях, а след това ги снимам. Предпочитам да ходя в апартаментите или къщите им и да правя снимки в тяхната среда.

Изложбата Young American беше показана във важен момент, когато Доналд Тръмп беше избран за първи път за президент на САЩ. За мен беше важно да покажа Америка, заради която дойдох, заради усещането за свобода. Да покажа Америка, към която искам да принадлежа и от която искам да бъда част, а не тази друга Америка в момента. С това не съм съгласна. Какво се случва сега ли? Наистина не искам да се занимавам с политика.

- Нямам думи. За съжаление, аз не мога да гласувам в Съединените щати. Не мога да повярвам, че сме в тази ситуация. Това е всичко, което мога да кажа. Мисля, че изложбата Young American е още по-важна сега, защото показва младите хора там, които трябва да бъдат видени, трябва да бъдат чути, трябва да се чувстват сигурни. Това е основно човешко право. Всички тези общности от хора със силно изразена индивидуалност трябва да бъдат в безопасност.

- В момента съм в Чехия. Напуснах Ню Йорк през март и мисля, че оттогава нещата ескалираха, така че ще видим дали ще ме пуснат обратно. Винаги е под въпрос.

- Ню Йорк за мен е важен най-вече заради хората. Той е невероятен град, има много неща, които се случват. Но за мен Ню Йорк са хората, които живеят там и създават енергията на града. Това е арт сцената, младите хора в клубовете, музикалната сцена, всички тези артисти, които са там, поддържат града и го правят наистина красиво място за живеене.

- Показвахме именно Young American, така че беше интересно да сравним как се възприема от хора от различни култури, различни среди и места. Когато я показахме в Ню Йорк, беше като празник за хората, които снимах, защото те идваха и се виждаха на големи снимки - такива, каквито са, без да се опитват да бъдат някой друг. Моите фотографии са много автентични, може би дори не е това думата, която искам да кажа, по-скоро са сурови и улавят същността на хората по някакъв начин. Така че това беше красив момент и всички бяха толкова развълнувани.

След това я представихме в Чехия и там беше възприета по съвсем различен начин. Това, което ме изненада, е, че в нея се припознаха не само младите хора, които не се страхуват да изразяват своята индивидуалност, защото ние сме посткомунистическа страна, където винаги ни се казваше: "Не се откроявай, изглеждай невидим", но и по-възрастните. Имаше хора на 60+, който дойдоха на изложбата и ми казаха, че виждат надежда в това младо поколение и че е вдъхновяващо. Беше невероятно.

След това беше в Берлин, където посетителите също се свързаха с тези хора, които от малки американски градове или от чужбина идват в Ню Йорк, за да сбъднат мечтите си, защото виждат същата история. Хората идват в Берлин, за да бъдат това, което искат да бъдат, защото имат свобода на изразяване. Когато я показахме в Токио, хората бяха шокирани. Те не са свикнали с този директен зрителен контакт и сякаш не можеха да спрат да говорят за него. Така че реакцията също беше "уау". Но беше интересно да се видят всички тези реакции.

- Мразя израза "американска мечта". Никога не съм го харесвала, а сега го харесвам още по-малко. Не, не мисля, че постигнах американска мечта. Мисля, че постигнах мечтата си. Това е. Не мисля, че Америка има много общо с това. Можех да отида и на друго място. Но мисля, че това е мечта и да, аз я сбъднах.