Велина Владимирова, психолог: Разговорът за педофилите не се отлага и не се води еднократно с детето
|
Д-р Велина Владимирова е криминален психолог с богат професионален опит в полиграфските изследвания, психологичното профилиране на неизвестни извършители на тежки криминални престъпления, кризисни интервенции, работа с жертви на престъпления, поведенчески анализ, изготвяне и защита на съдебно-психологични експертизи. Работила е в сектор "Криминална психология" в Институтa по психология на МВР. Автор е на специализирани публикации и научни статии, преподавател в Магистърска програма "Криминална психология" в Югозападен университет "Неофит Рилски". Работи в "АСЕС" ЕООД от 2013 г. "Дневник" разговаря с нея като част от поредица материали, свързани с педофилията в България. Разговорът е проведен, преди да стане публичен последният случай с учителя, който е обвинен за педофилия. Ще го публикуваме в две части.
Д-р Владимирова, как родителите трябва да подходят при разговор с децата си за рисковете от педофили и педофилията?
- Преди да адресираме темата за педофилите и педофилията и това как родителите биха могли да водят подобни разговори с децата си, може би е по-добре да поговорим за взаимоотношенията родител - дете, връзката между родителите и децата, нейното качество. В по-голяма част от случаите любов и внимание за много родители означават предоставяне на различни материални блага на децата като играчките, които искат; достъп до интернет, чрез телефоните, таблети или други устройства, които всъщност не са връзката родител-дете и не са необходимото внимание, което трябва да им даваме.
Едно време говорихме за родителско отчуждение и за неглижиране. Тогава терминът се ползваше за родители, които липсват.
Сега има много родители, които физически са там, но те липсват, заровени в лаптопите си, заровени в телефоните си, защото винаги има някаква друга по-важна информация и нещо по-важно, с което те трябва да се занимават. Децата са до тях, но те не са с децата си.
Ето от там трябва да започнем. За да можем да водим разговори на каквито и да било теми с децата, ние трябва да ги познаваме, трябва да сме близо до тях, трябва да имаме връзка с тях.
Когато стане проблем, независимо какъв е той, ако сме създали доверителна връзка с децата ни те ще ни споделят. Всички деца споделят на хората, които знаят, че ще ги изслушат и че ще получат от тях подкрепа, разбиране, вероятни решения, които могат да бъдат измислени заедно с възрастните, как детето би могло да постъпи в една или друга ситуация. Независимо за какво говорим, а още повече, ако става въпрос, че някой е прекрачил нашите граници, заплашил ни е или ни е унизил, когато физически е навлязъл прекалено близо в личното ни пространство.
От изключително значение е колко здрави и доверителни отношения създаваме с децата си, независимо на каква възраст са. Има родители, които си мислят, че едно, две, три, 4-годишно дете не разбира нищо - то е прекалено малко, за да говорим за каквото и да било с него, камо ли пък за такива неща.
| Всъщност децата са изключително любопитни. Те са като гъби. Първо, че усвояват всички наши емоции, независимо дали ние говорим за тях или не - ако има спорове или конфликти в семейство, независимо, че възрастните се карат през нощта, когато детето спи и те не се чуват, това не означава, че детето не улавя тази емоция, тревожност или стрес. |
Това е още по-натоварващо, защото малките деца са центърът на Вселената - всичко се случва заради тях и те преживяват субективно всяко едно нещо, което ги заобикаля, поставяйки себе си като първопричина.
Липсата на диалог и близък контакт с тях - за емоции, преживявания и за това чисто практически какво се случва в ежедневието им допринася, когато се случи нещо неприятно, те да го скриват от нас, защото не знаят как да споделят. Дори да имаш страхотна връзка с детето си, пак е трудно то да ти каже някои неща, които са довели до усещане за срам, допусната грешка или друго. По принцип тези неща и от възрастни хора трудно се споделят, а още по-трудно от деца.
| Ако нямаш добър доверителен контакт и връзка с детето си, на практика е абсолютно невъзможно това да се случи, което поставя детето в една позиция на човек, който в дългосрочен план може да бъде малтретиран без да бъде забелязано, адресирано и прекъснато. Ето това е темата - първоначално би трябвало да започнем от това, родителите да възприемат децата си като малки хора, каквито те всъщност са. И когато подходиш с уважение към малкия човек, ти можеш да говориш с него за всякакви неща. |
Много хора са на мнение, че темата за секса, за половите органи и така нататък, идва към 7-8 годишна възраст. Това не е така. Малките хора откриват много рано частите на своето тяло. Те имат любопитство към това.
Обществото ни е абсолютно сексуализирано, рекламите, всичко визуално, което тече като информация към нас, е много сексуализирано и ако ние си позволим като възрастни да не адресираме това, виждайки любопитството на децата, да ги срязваме - това не се прави, не бива, какво правиш, това са интимни части, тях си ги миеш в банята, там си ги разглеждаш и т.н. Ако ние подходим по този начин, това не означава, че ще спре любопитството на детето, а че просто сме си спрели пътя то да споделя и да пита. Защото децата наистина са изключително любопитни за всичко - и за себе си, и за света около тях, и за другите.
За педофилията без табута: как да говорите с детето и може ли да проверите в регистъра
Детето, като види голо момиченце на плажа през лятото, ще попита - тя има такова, а тя откъде пишка, а откъде ака, а момчето откъде пишка. Това са разговори, които доста възрастни хора изпитват неудобство да водят, незнайно по какви причини, след като всеки един човек, биологично мъжът и жената притежаваме еднакви неща и правим еднакви неща, защото просто сме хора. Имайки предвид колко, от една страна, е сексуализирано всичко, а от друга, какво табу представлява тази тема за възрастните, това е изключително сериозно противоречие, което води до големи обърквания, защото децата си говорят, особено ако влязат в ученическа възраст и са вече в 1-2 клас. Това е изключително интересно за тях и започват едни истории - кой какво чул, кой какво разбрал.
Работила съм с дете, което абсолютно точно илюстрира какво причиняваме на децата. Ставаше дума за пчеличката и за цветенцата и безумни родителски обяснения, че момичетата имали пеперуда, а момчето имало нещо друго.
| Историята беше за едно момченце, на което му беше разказано за пчеличките и той беше в абсолютна паника как така, като стане възрастен, ще трябва да се доближава, за да има деца, до пчеличките, а той не обича да го жилят. На нас ни е смешно, но детето наистина преживяваше нещата и беше взел решение за бъдещето си на база на тази неадекватност от страна на възрастните хора, че няма да доближава момичета. |
Има куп такива примери, които мога да дам, защото всъщност ние не си даваме сметка, какво говорим на децата си. И ако някой ни говори на нас по този начин, ние ще го вземем ли насериозно?
Неправилно е да говорим по този начин. Момчетата имат пениси, момичетата имат вулви. И това е езикът, на който трябва да се говори. Той не е срамен, това е биология и така научаваш хората от малки да уважават себе си, да знаят обективната истина за нещата, а това прави по-лесно и разговорите.
Разговорът за сексуалното трябва ли да предхожда разговорът за рисковете от педофилията? Ако детето няма в съзнанието си изградена концепция за сексуалното, как ще му обясним неподходящото сексуално отношение?
- Ние като възрастни сме доста повредени. За нас като кажем сексуално, си представяме порно едва ли не. Всъщност сексуалното и въобще биологичното, частите на човешкото тяло, са нещо, което адресираме още когато започнем да мием с четката първите поникнали зъбчета на децата и започваме да обясняваме за зъбите - това е част от твоето тяло, ти трябва да се грижиш за тях, защото, ако не ги миеш, те няма да бъдат здрави, ще имаш кариеси и т.н. Този разговор се води.
Същото е и защо детето се къпе - когато си малък, те къпем ние, родителите. Започва се от хигиената, защото оттам детето започва да си дава сметка за своето тяло и за грижата към него. Оттам идва разговорът за границите. Защото децата на 3-4 годишна възраст са изключително любознателни, започват да виждат разлики, да задават въпроси.
"Знаели са всички" според адвоката на обвинения в педофилия учител
Разговорите за границите - моите и чуждите се водят при всеки удобен повод. В частност, при конкретен въпрос или случка, тези разговори се насочват към темата за това къде са границите на моето тяло, как да уважавам чуждото, защо не бива да причинявам едно и друго нещо на друго дете или въобще на друг човек.
Това са непрестанни разговори за границите. Как да поставяш и защитаваш своите, кои са те и защо ги има и как да уважаваш чуждите. Когато си провеждал разговори за границите, не един, а много пъти, в различни ситуации, които ежедневно се случват, тогава тази тема не е чужда.
И тези най-различни граници, не само физическите, съществуват в нашето ежедневие и в разговорите с децата ни. Тогава, когато се случи нещо, освен "този ме нагруби, този ме удари, тя ме ритна, оскуба ме, отвори ми вратата, аз докато пишках в тоалетната, това не е справедливо", родителите могат да попитат: "Как се почувства? Какво направи? Каза ли на някого? Как защити границите си? Сега знаеш, когато на теб се е случило, че не е редно да го правиш с някой друг, защото знаеш как ти си се почувствал" и пр.
Ето тези разговори, които обаче можем да имаме само ако обръщаме внимание на децата си и имаме пълноценни отношения с тях. Ако аз съм много заета и се прибирам вкъщи и съм на телефона и кажа на детето - ето ти плейстейшъна, ето ти бонбоните или телефона, това споделяне няма как да се случи. Ние няма да разберем, че са му отворили вратата в тоалетната в детската градина и са го видели как седи на тоалетната и дали му е станало неудобно - няма как да се осъществи този разговор. Трябва да използваме всички тези житейски ситуации, за да говорим откровено с децата си.
И тогава идва този разговор също - защо не се отделяш? Защо ме държиш за ръка? Защо когато отидем на концерт или някое събитие, където има много хора, искам да си до мен? Защо искам аз да те виждам, когато караш колело в парка? Да, карай, но искам да обикаляш там, където имам видимост. Защо е това? Защото има хора, които могат да те заговорят, могат да ти предложат да отидеш да видиш домашния им любимец, могат да ти предложат бонбони и такива неща. Не приемаш неща от чужди хора.
| Защо не говорим с възрастни, които не познаваме, когато нас, родителите, ни няма? Защо това се прави? Ето това са разговори, които, ако имаме тези отношения с детето ни, абсолютно натурално се случват. Защото ние ходим на концерти с децата си, в парка, на открит театър и този разговор се случва неминуемо, ако ние сме с нагласата да го проведем. |
Не можем да чакаме рождения ден на 8 или 10 години или когато аз си мисля, че е редно, да седна и да проведа с теб този разговор. Някои хора казват: "На 13 години те са малки, те са деца, не мога да водя подобни разговори", но в днешно време тези деца са заринати от информация - от приятелчета, от чуто - недочуто, от новини, филми. И теб те няма, защото ти си мислиш, че тези теми ще са релевантни за детето след 5 години.
Обвиненият в педофилия учител остава в ареста
Това е абсолютно неправилно.
Понякога мълчанието представлява собствените ни спирачки, табута и страхове, нежеланието ти да потънеш в тема, която на теб ти е неудобна. Може би ти имаш травми или силни страхове, нещо да не се случи на детето ти и това те подтиква да не искаш да водиш подобен разговор, защото смяташ, че може би ще го предизвикаш по този начин. Хората имаме всякакви страхове, което е здравословно, но ни прави неадекватни понякога.
А това на какво се дължи? На това, че днешните родители са водили по-малко подобни разговори със собствените си родители от по-възрастното поколение, или има друго обяснение?
- За цяло поколение не мога да кажа. Мога да кажа за себе си, че аз съм водила такива разговори с родителите ми, докато мои приятели не са водили. Но да, има хора, които никога никой не е седнал с тях да говори за каквито и да било теми, свързани с интимното, дори и с менструалния цикъл - има момичета, които си мислят, че умират и не са казвали с месеци на майките си, а това е живот със страх: "Аз утре умирам. Аз кървя. Ох, слава Богу, свърши". Другият месец се случва пак същото. Това е изключителна травма и стрес, който възрастни вече жени, раждали, споделят този опит и той е ужасен.
И тук идва и образованието за това да можем да мислим критично. Но преди да образоваме децата, трябва да образоваме себе си. Ние трябва да сме способни на това да мислим критично - не просто да поемаме информация отвсякъде, а да имаме филтър, наш, обективен, защото не всички хора са еднакви.
| С едни деца се говори по един начин, с други деца се говори по друг начин. Ти познаваш своето дете и независимо то на каква възраст е, винаги има начин да адресираш каквато и да била тема - темата за смъртта, за болестите, темата за децата и въобще хората в неравностойно положение или с определен вид дефицити, въобще за всичко може да се говори с едно дете. |
А не да му кажеш: "Ами дядо ти стана звездичка." Дядото отива в болницата и изведнъж става звездичка, а детето поглежда нагоре и се чуди: "Ами през покрива ли е изхвърчал?". Децата, особено малките деца, приемат нещата изключително буквално. Идеята за абстрактното мислене се развива след 8-9-годишна възраст. Ти говориш на децата някакви неща и те понякога наистина са смешни, но за децата не са смешни, а в повечето случаи са травмиращи.
Давам друг пример. Стоя пред магазин и жена с дете на 2 години, което вече върви и говори самостоятелно, вдига детето, слага го в количка и му казва: "Ти нали знаеш, че си още бебе, а бебетата не могат да вървят сами в магазина". Това не е бебе, т.е. тя не уважава това, че детето вече може да комуникира, говори, да има позиция и желания, и след това го лъже, защото това, което му казва не е вярно.
Ами ако в магазина има други деца на същата възраст или по-малки, които се разхождат? Детето започва да се чуди - защо другите могат, а аз не мога? Защо аз съм бебе? Защо за мен не е позволено? Защо на мен ми е забранено? Аз лошо дете ли съм? Какво не ми е наред? И куп други въпроси, които то няма да зададе на глас и които идват от една реплика, изречена ей така, за да си улесним най-вероятно нашия живот, защото не искаме детето да ходи напред-назад и да го гоним из рафтове, но това е нормалното, защото те са любопитни.
Те ще искат да видят и да пипнат, а ние кастрираме всичко това, този порив към опознаване. Защо? Защото не искаме да се занимаваме с това да им обясняваме. Искаме да минем през магазина за 5 минути, вместо за 15, т.е. заради нас и защото можем. Ето за това неуважение говорим към малкия човек. И става много сложно, когато нашите деца пораснат и им се случи нещо.
Рискът от педофилия: как държавата пази децата в училище
Имах скоро един такъв случай на момиче. Тя има добра връзка с родителите си. На нея ѝ е даден достъп до телефона, тя е на 15 години, обаче ѝ е даден достъп до канали, които тези родители не контролират и през един от тези канали с нея се свързва непознат човек, който влиза с бутонките, както се казва - с категорична заплаха за живота на нейните родители, ако тя не направи определени снимки. Момичето ги прави и му ги изпраща и живее в страх месеци наред, докато компанията, която контролира този чат не спира нейния профил заради съдържанието, което тя изпраща.
Защото исканията за определени снимки след това минават за определени видеа - първо нейни, после на други хора и т.н. Ситуацията става доста сложна и изключително тревожна. През това време момичето е занижило успеха си в училище, не може да спи, има кошмари и най-различни страхове, започнало е да развива болести, да мисли за тях и дали няма да умре от нещо. Хранителният режим се е променил и т.н. Родителите си казват: "Ами, тийнейджерство, нали? Нормално. Иван на съседите и той се е превърнал в еди какво си." А всъщност става въпрос за много сериозен проблем.
Говорейки за педофилите с децата си обаче, как родителите да не изпадат в другата крайност - от свръхпротекционизъм да направят едни стресирани хора, които непрекъснато да се оглеждат параноично? Как да се намери балансът?
- Тук има огромна разлика между това да говориш за истинските неща, такива каквито са, с детето си, да бъдеш честен и това да си родител "хеликоптер", който го следи нон-стоп, не допуска да ходи никъде само, не му дава никакви отговорности. Буквално детето иска разрешение за всяка стъпка от тях и тя трябва да се обсъди с родителя.
| Това са хора, които кастрират децата си от възможността те да растат отговорни към себе си. Тук е много по-голям шансът да създадеш дете жертва, защото то няма да знае как да се оправя, няма да може да съобразява определени неща, няма да може да планира. |
Фронталният лоб отпред, който е отговорен за преценка на риска, се развива до 21-22- годишна възраст, така че неслучайно до 18 години, а в някои държави до 21 години, ние сме отговорни за техните действия и трябва да ги предпазваме именно поради тази причина и ред други, разбира се. Но въпреки това от ранна детска възраст ти можеш да дадеш автономия на детето, а не да вършиш всичко вместо него, за да го научиш да се грижи само за себе си - да си връзва обувките, да си вади и подрежда дрехите, да слага мръсните дрехи за пране и да се грижи за хигиената си.
Естествено ние сме там с нашата подкрепа и помощ, когато тя е необходима, но има много хора, които не оставят децата си да правят абсолютно нищо, независимо от тях. Има деца, чиито родители ги хранят и на 6-годишна възраст.
Защо?
- Тук причините са много и това е друг разговор, но да се върна на въпроса - ти няма да направиш стресиран - параноичен човек от детето си, ако говориш за истините, такива каквито са. За това, че ако не се оглежда, дори на зелено, може да бъде прегазен, защото това е факт и това са обективни истини, които ти, ако му спестиш, поставяш живота му в риск. То не става параноично, знаейки, че трябва да се пази.
Напротив, то е информирано и този разговор не се провежда еднократно. Той се води в годините от ранна детска възраст докогато е необходимо. Така, че истината и обективните факти за нещата, които съществуват, и опасностите няма да направи от децата ни едни стресирани и луди хора, а напротив - ще ги направи информирани.
| Ще ги направи стресирани и параноични и т.н., ако ние си позволим като възрастни да отнемем правото им да растат самостоятелно и да носят отговорност за действията си. |
Какви са мащабите на бедствието - на педофилията и жертвите на това престъпление в България?
- Не е само в България. Вече заради интернет и времето, в което живеем от години този проблем не е само у нас. Вече има чужденци, които живеят тук, а интернет дава възможност на хора от цял свят да се докопат до нашите деца. Едно време бяха ексхибиционистите по парковете, по входовете и в подлезите. Това си спомняме ние. Докато сега нещата са на съвсем друго ниво.
В случая с 15-годишното момиче този човек е изпращал подобни съобщения на 200 деца. Може едно да се хване на неговата кука, но може и повече, защото тук размахът и мащабите са съвсем други. Ресурсите ти дават анонимност, трудна проследяемост, защото различните канали са собственост на различни компании, в различни държави с различни политики. Изключителна джунгла, в която, докато ние разберем как да сме в крак и да имаме работещи механизми, как да улавяме онлайн нещата още в началото, докато те се случват, вече сме с хиляди жертви.
А като че ли и не всички родители са технологично грамотни, така че да могат да предупредят и предпазят децата си, които много по-интуитивно и бързо успяват да се ориентират.
- Тук има и нещо, което се наблюдава. Ако си жертва на изнасилване, ако сестра ти, приятелката ти, съпругата ти е жертва на изнасилване, дъщеря ти е жертва на изнасилване или жертва на педофил, или ако има някакво психиатрично заболяване или някаква друга диагноза, много хора го прикриват. Домашното насилие се прикрива, всякакви проблеми се крият. Има хора, които се правят, че тези проблеми ги няма или те ще преминат.
Рационализират ситуацията с изречения от типа: "Тя е тийнейджър, минава в пубертет", защото е по-лесно и защото иначе какво ще кажат хората? Аз добър родител ли съм? Явно не съм, мъжът ми сигурно ще спре издръжката, ако аз призная, че нещо се е случило. И всякакви други подобни извинения, за да не адресираш проблема.
| През последните месеци вече имаме две подобни обаждания на различни майки, чиито дъщери - на 13 години едната, на 15 години е другата, са опитали да споделят, че са насилвани от партньорите на майките. Това са деца на разведени родители. И тези майки се обаждаха с желанието да изследват на полиграф децата си. |
Какво ни говори това? За да имаме превенция, за да може да опазим децата си, за да може да минимализираме рисковете от това те да попаднат в лапите на педофил, било то онлайн или на живо, първото нещо, което трябва да направим, е ние да се образоваме, ние да погледнем какво всъщност правим и какво говорим и след това да бъдем адекватни с малките човеци до нас.
Когато имаме критично мислене, когато възпитаме уважение към собственото и чуждо тяло, когато ги научим с пример, защото децата учат през пример, т.е. те абсорбират това, което виждат, че ние правим, а не това, когато говорим. Да, трябва да се говори, но ако аз ти говоря как трябва да защитаваш границите си, а в същото време детето ми е свидетел как аз съм допуснала моите граници да бъдат нарушени по всякакви линии, някакъв външен човек прави каквото си поиска с мен физически, психически, и емоционално, тогава какво говоря няма никакво значение, защото примерът, който аз давам, е друг.
МВР работи по създаването на регистър за педофилите, но не се ангажира със срокове
Това е лесно на думи, но е много трудно да се направи, особено когато си родител и наистина имаш дете, което е тук, днес, срещу теб и ти знаеш, че трябва да го направиш. Има хора, които нямат този ресурс. Има хора, които не са толкова добри във вербално отношение - да седнат и да говорят за нещата поради купища причини. Има хора, които нямат тази емоционална интелигентност и всички тези спънки водят до неосъществяване на всички тези разговори и на примера, който даваме.
А в подобни случаи добра идея ли е да се пристъпи към тези тежки разговори след среща с психолог или в присъствието на психолог или на експерт - човек, който знае кога и как да подходи чисто професионално?
- Много адекватен въпрос. Да, когато има нужда, е добре да се потърси психолог, но, отварям скоба, защото наблюдавам две неща. Едното е родители, които идват със заявката "Детето ми има нужда от психолог", когато всъщност родителят е този, който има нужда от психолог. И това, което се наблюдава при детето, са последици от поведенията на родителите.
И другото - има родители, които не искат да поемат отговорност за възпитанието, за връзката, за създаване на този доверителен контакт и взаимоотношенията, тази пълнота на взаимоотношенията с родителите. Те най-лесно пращат децата на психолози, психиатри даже, само да е някой друг. Някой друг да го оправи детето. Това е наша задача.
Да, в обществото и педагозите в детската градина, и тези в училище имат своята роля. Да, в обществото като цяло примерът, който даваме, че пресичаме на червено пред деца и всякакви други неща. Да, всички сме отговорни. Семейството само по себе си е изключително важно, но то не е единственото в това уравнение.
Не може отговорността на родителството да искаш да я предадеш на някой друг. Да, има много адекватни учители - педагози в училище и те вършат страхотна работа, но когато детето има тотално друг пример вкъщи, не правим нищо. Объркваме. Така че да, психолозите са изключително полезни, когато са на място и има нужда от тях, а не, когато се използват като бягство от отговорността. Ако има признаци, че нещо става с детето, ако то сподели нещо такова, не бива да се неглижира.
Кои са червените флагове, ако детето не казва директно, че е имало проблем?
- Много деца не казват директно на родителите. Те могат да кажат на някой друг близък. На някой друг възрастен. Могат да кажат на приятел. Могат да кажат на чичо си или на учител - на някого, на когото са имали усещане, че могат да се доверят.
Могат да го разкажат и чрез разказ, че се е случило на друго дете. Това са другите варианти, в които децата споделят, но не директно. Ако има промени във всякакви ежедневни навици, които детето има - хранене, прекарване на времето в различни забавления, игри. Наблюдава се спад на жизнената енергия, липса на здрав сън, промени в хранителния режим, възникване на всякакви страхове - фобии. Въобще всяка промяна от обичайното и от спецификите на съответното дете. Не бива да неглижираме, а когато детето иска да сподели нещо, трябва да отделим време, и то с доверие.
| Ако то каже: "Ами днес дойде един човек, ама аз не бях сам. Бях с още пет деца. Той ни почерпи всички, не само мен." Сега тук как реагираме? Единият вариант е: "Аз колко пъти да ти казвам! Това сме го говорили 100 пъти! Ти малоумен ли си? Ти не разбра ли?". Това е едната реакция. Другата е: "А? Така ли? Я ми разкажи повече? Кога беше това? С кого бяхте там? Какво правихте? Той какво ви каза?" |
Така вие получавате повече информация. Вижте другите деца какво казват. Информацията е сила. Може да се окаже, че това е някой човек, който обикаля около училището или около тази площадка и ако се събере достатъчно адекватна информация, описание, т.нар. часови диапазон, не бива да подминаваме такива ситуации. Обаждането на полицията от много хора се възприема като ненужно, защото "те така или иначе нещо не правят" или "нищо няма да се случи", или "само ще ме викат, ще ме тормозят години наред".
Делото срещу педофила Даниел Хъл е пред провал
Не. Трябва да сигнализираме на всички органи, за които се сетим. Това е нашата отговорност. Може да излезе, че това е някакъв човек, който е абсолютно добронамерен, супер, но нека това бъде установено. Защото другият път може да не бъде така. Същото важи и за свидетелство на домашно насилие, на тормоз в училище, на всякакви такива действия, които са противозаконни, които са нередни. Сигнализирането е първата отговорност, независимо дали става дума за нас, за нашите деца, нашето семейство или това на някой друг.
А по-склонни ли са децата да споделят със свои връстници и приятели или с по-възрастни близки - роднини, баби, дядовци?
- По-скоро с по-възрастни. Обичайно децата искат да бъдат приети от другите. Да бъдат харесани, да бъдат в компанията. Обичайно споделят с някой, на когото имат доверие, някой по-възрастен, в чието лице те виждат, че няма да им отговори с неразбиране или с хокане.
Има много неправителствени организации, има институции, които предлагат горещи телефонни линии за деца. Имате ли наблюдения, децата обръщат ли се към такива непознати?
- Тях ги има, но ги има за хората, които се интересуват от тази тема като мен и вас. Искам да отидете да интервюирате деца в училище, да ги питате те знаят ли за това нещо, знаят ли телефона, знаят ли как да го намерят този телефон. Ако са по-малки, нямат самите те устройства, както е редно между другото, защото малките деца нямат нужда от това устройство. Така че за кого е този телефон? Какво сме направили?
Хубаво е, че участваме в тези програми, страхотно, че има и европрограми. Неправителствените организации правят много. Но те имат определен кръг от хора, до когото достигат. Тук вече е държавата. Държавата, държавните механизми и канали са тези, които предоставят информацията до всички. Ако държавата е решила да ни информира за хазартни компании, за това какви милионери може да станем и колко бързо и мигновено това може да се случи и го правят по билборди в цялата страна, по телевизията, с реклами по улиците, с реклами на абсолютно всички спортни отбори, независимо за какъв спорт, по самите спортни площадки и детски площадки и т.н.
Явно това е решила държавата, защото е много важно нашите деца да го знаят. Но аз не съм видяла държавата да влага същите усилия и да използва каналите си за подобна информация, която е полезна на децата. Така че тук може да отидете и да ги интервюирате и тях, защото това е така. И какви са приоритетите? Това е държавата, а държавата са хората. Това са живи хора със семейства и с деца.
Втора част на разговора с д-р Велина Владимирова четете в събота (6 септември) в "Дневник".