"Леденият дявол" в парламента

"Никога няма да вляза в политиката. Има две неща, които няма да приема, ако ми предложат - да стана кмет или депутат. Изживял съм го на гърба си. Навремето майка ми беше 31 години кмет, за кратко и депутат". Това казва един от най-опитните квестори в Народното събрание Димитър Димитров. Макар да не желае да влиза в политиката, в известна степен е част от нея.
Вече 18 години се грижи за реда и спокойствието в пленарната зала и кулоарите. За това време е "сменил" съставите на шест парламента. Пази много лични спомени за политическите събития от началото на прехода. Вместо за тях, предпочита да говори за "голямата си любов" - хокея на лед.
"Знаеш ли какво хубаво образование можеш да получиш вътре", казва Димитров и извърта глава към пленарната зала. Дипломираният инженер-химик и магистър по "Управление и администрация" е на "ти" с парламентарните процедури, във всеки момент знае по кой параграф дебатират депутатите, но скромничи по въпроса чувства ли се по-подготвен за законотворчество от някои депутати.
Трябва нюх
За работата на квестора разказва: "Трябва да е спокойно, всичко да е организирано, а ние да предусещаме дали нещо може да се случи". И си спомня за схватката в пленарната зала между Олимпи Кътев (НДСВ) и Димитър Стоянов ("Атака") в миналия парламент. "А бе, ти как от 20 метра успя да дойдеш и да предотвратиш сбиване, а аз от три метра не успях да реагирам", попитал го тогава бившия председател на парламента Борислав Великов. "Усещах го! Този нос, освен за красота, ми е даден и за нюх", самоиронизира се той.
Споменът му за най-брутална сцена в пленарна зала обаче е от 1999 г. покрай войната в съседна Югославия, когато негов колега дръпнал черното знаме от ръцете на тогавашния депутат Илия Баташки. "Бяхме го предупредили, че на депутат не се пипа нищо, но за да се покаже, го дръпна и после ни остави да се оправяме с другите колеги", връща се назад Димитров. Не се стигна до бой, но ни беше трудно и напрегнато в онзи момент, приключва набързо темата.

Щурмът на парламента с траен отпечатък в побелелите коси
И веднага се връща две години назад в януарските събития през 1997 г. Сеща се за детайл покрай щурма на парламента, за който с днешна дата не се притеснява да говори. "Тогава много питаха дали външни лица са проникнали в парламента....На десния балкон вдясно, на третия стол седеше един ошашавен младеж. Как мислиш постъпихме ние? Хванахме го и набързо го изгонихме навън, защото сещаш ли се какво щеше да стане с него, ако бяха го хванали други... А той се бил объркал, не познавал парламента".
"Тръгнах си в 5.30 ч. сутринта, тук остана само охраната. Тогава можеше да стане много страшно. Тази побеляла коса виждаш ли я?! И от този ден има", убеден е той.
Човек е длъжен да е умен
Неминуемо в разговора се намества и темата за парламентарните репортери. "Обичам тези, които говорят откровено и точно, като мен", започва предпазливо той. Тази журналистика с цел да окепазим някого не я обичам, предугаждам го винаги", отсича квесторът. "Обичам да чета вестници, но много пъти прочитам неща, за които, тъй като съм тук, знам истината, а те ми се струват, че не са. Значи не ме убеждават в правотата си", продължава с критиките.
За да обобщи, че за него по-голямата част от журналистите са "транслатори". Пожелавам им да мислят, казва Димитров, и си спомня за заръката на дядо си: "Минчо, Минчо, да знаеш всеки човек е длъжен да бъде умен".
Казва, че през годините му се е налагало да "укротява" и депутати, и журналисти. "Ако направим нещо, и на нас ни се търси отговорност", започва загадъчно той. И намеква за последния предизборен клип на Волен Сидеров, заснет в президентската ложа на балкона в пленарната зала, без знанието на ръководството на Народното събрание. Вратата й стои заключена и в този случай дотам се стига с прескачане на балкона. "Аз все още не съм се качвал в президентската ложа, влизал съм, но не съм се качвал", подчертава квесторът.
Споделя, че има един политик, към който изпитва респект - "този, който през 1999 г., когато беше войната в Югославия, взе изключително непопулярно решение, срещу което 90% от българите, но благодарение на това решение се върна доверието на всички в Алантическия клуб, НАТО и ЕС към българите и вече членуваме в тях".
42 години на леда
В парламента Митката Първи, както сам се нарекъл преди няколко години, е известен и със голямата си страст си - хокея. На леда стъпил за първи път на 14 години, когато дошъл да учи в техникума по индустриална химия в София. Като започнал да тренира в школата на "Академик", видял колко е изостанал от връстниците си и затова всяка сутрин ставал в 5 часа, с първия трамвай 2 до стария стадион "Дружба", прескачал оградата и по тъмно се пързалял. "Естествено година по-късно вече играех в юношеския национален отбор", гордее се днес, вече и като член на управителния съвет на федерацията по хокей.
От две години е старши треньор на аматьорския хокеен отбор "Ледените дяволи" - около 50 момчета и момичета на възраст от 15 до 45 г. Разделил ги в А и Б отбор, като разликата е в моженето им. В А играят добрите, а в Б са "моите щъркели", казва Джо - прозвището му в хокея.
Тренира ги три пъти в седмицата, вечер, на пързалката в Зимния дворец. И е щастлив, че нарастват желаещите да се пързалят и часовете не достигат.
Затова съветва всички новоизбрани кметове: "Намерете пари и направете пързалки, за да спортуват децата, а не после да се чудим какво да ги правим по кръчмите, с наркотиците". Голямата му мечта е да види ледена пързалка на стадион "Юнак" и зала за хокей за поне 5000 зрители.
Харесва му, че премиерът е спортист, че има спортна зала. "Спортът калява характера, моите момчета и момичета ги уча да водят битки и да вярват в победата, винаги им казвам: "Нищо не е загубено", казва той. Бори се за това повече младежи да се отдадат на спорта, вместо да пълнят заведения и да посягат към наркотици.
За патриотизма
На световно първенство по хокей на лед през март в София нашият женски национален отбор се класира на полуфинал и спечели сребърен медал, а вратарката ни Камелия стана най-добра на първенството, вълнува се и днес Джо. "Тогава на Зимния дворец видях нещо, което ме направи щастлив – в почти препълнената зала се развяваха много български трибагреници и след двете победи на нашите момичета над Турция и Исландия разбрах що е патриотизъм. Всички пееха националния химн и развяваха трибагреника, никой не беше каран до там с автобус", разсъждава покрай течащия седмица скандал в "Атака".
Разказва и за турнир в Швейцария в студентските му години, когато му предложили да остане. "Тогава за пръв и единствен път кацна птиченцето на рамото, но се върнах се тук, защото аз съм един от българите, които наистина обичат България", казва Димитров.
"Някой да не ми завиди, но много обичам да пътувам, обиколил съм половин свят", допълва за себе си. Най-добре се чувствал в България - в стария Несебър. Стана ми лошо, когато прочетох, че премиерът казал, че Несебър трябва да стане като Свети Стефан в Черна гора с нощувки от по 2000 долара. Спортист човек като премиера, не трябва да говори така, не пести критики Джо. 2000 долара за нощувка звучи като мъртъв град, а Несебър е прекрасно място, което трябва да бъде отворено за всички, смята той.
Със селския си произход се гордея като с графска титла
С горчивина разказва за родното си село Лехчево, Монтанско и времето, в което селищната система е наброявала 6000 жители. С тъга изрежда ироничните епитети за региона, като "северозападнала България". Болно ми е, но държавата трябва да направи нещо, казва той. Дори има и конкретни идеи регионът да живне, но не ги е споделял с Искра Фидосова, избрана за депутат тъкмо от Монтана.
Селото ме научи на труд, а образованието, трудът и спортът ще спасят България, убеден е Димитров.