След не съвсем убедителното си начало, малко преди официалното закриване, Берлинале (9-19 февруари) "вдигна летвата" с по-добри филми за общности и хора в трудна социална ситуация. Най-радикалният сред тях се оказа "Само вятърът" (Just the Wind) на много интересния унгарец Бенедек Флигауф.

Дълъг само 87 минути и заснет на 16 милиметрова лента, най-новият филм на режисьора показва гнева му срещу статистиката на организирани убийства на роми в Унгария. Според официалните данни, между 2008 и 2009, за по-малко от година, 16 ромски семейства са били хладнокръвно нападнати от националистически банди, като 55 души са намерили смъртта си.

За да успее да проникне в психиката на хора, които всеки момент очакват да им се случи най-страшното, Флигауф е живял в продължение на месеци сред роми от различни области на Унгария. Накрая е решил да концентрира филма си само върху четирима: Майката, Дъщерята, Синът и Дядото.

Всеки един е в нервно напрежение заради очакването на смъртта. Бъдещите жертви, чието ежедневие Флигауф внимателно следи, са заети да се местят в пространството. Майката ходи на работи, дъщерята  - на училище, синът броди из гората, за да подготви тайно скривалище под земята. Единственото изключение е Дядото, който лежи в общото легло на бедния им дом.

Но когато, дори той, усеща приближаването на смъртта, намира сили да стане, за да търси спасение навън. Камерата на Флигауф се впива в героите му със задача да проникне в главите, където, най-вероятно, друго освен страх няма. И този път минимализъмът му е успял да изрази органичната му съпротива срещу лесни масови нагласи и безкритични стереотипи.

"За мен беше важно да изляза от обичайното показване на ромите като живеещи в големи и хаотични групи, които не се подчиняват на друго, освен на инстинктите си. Исках да разбера, какво се случва с рома, когато е сам." По думите на един немски критик "до този момент в конкурса на Берлинале не е имало филм с толкова малко думи, който толкова много да действа като крясък".

После е "издигната" до ясновидка, която трябва да гарантира победа. Бързо разбираме, че свръхчовешките способности на млади жени, наричани вещици, са резултат от природния опиат "магическо мляко", които децата поемат буквално всеки ден. Като съпротива срещу неморалното превръщане на невръстни деца в убийци филмът поставя акцент върху красивата любов на порастващата пред очите ни Комона, която на финала остава без възлюбения си, но прегърнала дете. Прочувствената история изтръгна симпатии и заради вниманието към древни африкански ритуали, облягащи се почти изцяло на страха от неизвестнотта.

Отказ от живот в лъжа и от безсмислена съпротива срещу мистиката на природата, има и в немския "Gnade" ("Милост") на Матиас Глазнер. Тук обаче географската среда е съвсем различна. Отведени сме на едно от най-северните островчета на Норвегия, където се е настанило семейството на младия немски инженер Нилс.

Всичко върви прекрасно до момента, в който жена му Мария, неволно блъсва 16-годишно момиче. Истината за случилото тя разбира едва на следващата сутрин и избира да премълчи. Тъй като родителите на починалото момиче са непрекъснато пред очите й, в края на краищата, заедно с мъжа си, тя решава да каже всичко.

Филмът се хареса на немската публика, която по принцип обича семейни истории, още повече такива, в които в блъсъка между християнския морал и житейското битуване, в крайна сметка надделява моралът. Уви, величествените снежни пейзажи, чиято роля е да подчертаят безсмислието на човешките страсти пред величието на природата натрапваха най-вече външна красота и по този начин не успяха да стигнат до проблемите на съвестта.   

Най-далеч в полето на екзотиката се оказа индонезийският Postcards from the Zoo ("Пощенски картички от зоологическата градина") на режисьора, подвизаващ се с името Едвин. В този филм едно изоставено от баща си момиче ни разхожда в зоопарка на Джакарта. В продължение на час и половина, тя, респективно зрителите, се наслаждават на най-различни животни: тигри, маймуни, хипопотами, жирафи. Естествено, на фона на непозната и невероятно красива растителност...

Малко общо с всичко до тук демонстрира интелектуално необременения екип на Стивън Содърбърг, дошъл в Берлин, за да придружи показания извън конкурса най-нов филм на именития режисьор Haywire (буквален превод - тел за превързване на бали сено, в преносен – може би, откачалка, а в България разпространяван под името "Мокри поръчки"). Филмът представлява динамична и много иронична кримка, снимана в Дъблин и Барселона, която за пореден път разполага със специален агент на държавна служба, от чиято (добра) работа зависи бъдещето на света.

Свежото този път е изключителната Джина Карано, красавица и спортист, която раздава качествени ритници на всички свои противници-мъже. Пресконференцията мина предимно в шеги и закачки ("Това е най-сериозният ми филм до момента и от сега нататък ще правя само такова кино") до изясняване "естетиката" на монтажа с възможно най-малък брой кадри. "В Барселона, например, беше важно да не снимам пощенски картички. Специалният ни агент се озовава там не като турист, а като специализиран  килър и няма как да видим повече от един въртолет и няколко покрива" – каза Содърбърг в Берлин.

От своя страна Антонио Бандерас и Микаел Фасбендер разясниха "тезите" си, че "да се оставиш да те рита жена по задника е доста по-сложна актьорска задача, отколкото да я риташ ти". Джина Карано показа на световната преса пръста, който си е счупила по време на снимките, а Содърбърг весело заключи: "В крайна сметка, във филма ТЯ побеждава. Това е най-важното!"