Професията на бъдещето за много хора означава нещо, свързано с високите технологии и с невидимата им на пръв поглед сила. Или пък нещо, което отговаря на нуждите на хората от друга епоха, за което в момента все още не подозираме. За тези, които наистина обичат планините, бъдещето е там. Където дишаш с пълни гърди, не бързаш и предизвикателствата на природата са тези, с които най-вече се бориш.

За Емилия Гатева, която от година и половина се грижи за хижа "Амбарица", професията й не се различава от тази на управителите на хотели, с разликата, че обслужването и поддържането е по-трудно. И докато го казва се впускаме в разговор за въпросното обслужване, с което не познавам много хора, които биха се нагърбили. Буквално.

Признава си в противоречие на първоначалното твърдение, че е голямо предизвикателство да се стопанисва високопланинска хижа, до която дори няма черен път. Това може и да не е проблем за всеки средно напреднал в обикалянето по планините, но когато става дума да ремонтираш западнала сграда, нещата са съвсем различни.

на самата сграда. Дружеството, което я стопанисваше до този момент не полагаше никакви грижи. Не правеха важни ремонти, покривът течеше, имаше конструктивни нарушения и това си е болен проблем от много години", раказва тя.

Наложило й се да пренесе 10 тона обемисти строителни материали, машини и инструменти. И ако в града това става с помощта на съответната техника, то в планината половината от всичко това е качено на гърба на нейния кон, останалото - на гърба на други коне.

Бегла представа за това предизвикателство не може да има дори и този, който е вървял часове наред с килограми тежаща раница на гърба си - преодолявайки стръмностите на пътя и капризите на времето.

Постоянното наличие на ток и интернет може и да са нещо обичайно за градския хотел, но не и за сграда на 1520 м надморска височина.

Този офис е и връзката й със света в полите на Стара планина, с който често се налага да общува.

Все пак такова усамотение (без да броим коня и котките Люк и Леа) изглежда примамливо за известно време, но едва ли всеки лесно може да го понесе целогодишно. Емилия обаче казва с интернет комуникацията никога не губи връзка с приятелите си, благодарение на помощта на които е успяла да се справи с толкова много неща. А откакто е поела хижата се е сдобила и с много нови.

казва тя и искрено се радва на това.

Харсевам тази работа, до която ме доведе любовта към планината, казва Вълко, който заедно със съпругата си Яна управлява хижа "Васил Левски". За разлика от Емилия той работи под звездите от 1965 година насам.

Преди хижарството пак е бил все в планината като спасител. Сега пък непрекъснато стои там. В рамките на месец не повече от 3 до 5 дни прекарва в града, за да свърши някоя работа и пак се връща. 

Наслаждава се на възможността да ходи само по кози пътеки - с кон или пеша.

Хижа "Васил Левски" е от 1926 г., изградена от доброволци. Впоследствие е изгаряна и пак възстановявана.

И той като Емилия благославя приятелите си, с помощта на които е успял да се справи с много трудности по поддържането на хижата. "Без тях не може нищо", заключава Вълко.

Според него, хората избрали неговия път, са по дух едни и същи - не могат без планината.

 

Когато няма туристи, двамата с Яна си правят "екскурзийки". Понякога продължават и седмица из дебрите на Стара планина, Рила и Пирин.