Тази седмица, подразнен от почти всички предизборни икономически платформи на партиите в България, които поголовно обещават вдигане на доходите на хората и създаване на нови работни места без тежки и болезнени промени в нереформираните сфери на държавата и обществото, бях решил да прочета спокойно програмите в тази им част и да видя как точно това ще се случи (или по-скоро как се обещава, че ще стане). Междувременно обаче избухна скандалът с проверката на прокуратурата за незаконно подслушване на политици, журналисти и бизнесмени от МВР, или т.нар. български "Уотъргейт", и си дадох сметка, че по скромното ми мнение всъщност никога икономическите програми не са решавали изборите у нас.

Каква точно икономическа програма имаше старото СДС, когато спечели през далечната 1991 г...Доколкото си спомням тогава повечето хора просто не искахме комунистите, а пазарната икономика и демокрацията ни се виждаха магическа панацея за по-добър живот. Каква пък икономическа програма имаше БСП през 1994 г., тогава палачинката се обърна и народът, разочарован от обедняването и недотам кадърното управление, поиска добре познатото старо. През 1997 г. след поразиите, направени от воденото от Виденов правителство на никой не му беше до четене на платформи, хората отново поискаха промяна, защото икономиката се беше сринала, спестяванията бяха загубени в хаоса на фалиращите банки и хиперинфлацията и т.н. и т.н.

Когато Симеон Сакскобурготски на свой ред спечели през 2001г., струва ми се, че отново не мъглявата икономическа програма на оглавената от него НДСВ, а умората от тежките реформи на предишното правителство на Иван Костов, комбинирани с отбягване на темата за корупцията по време на управлението му наклониха везните към новите.

Не съм забелязал и някакви потресаващи икономически идеи в програмата на БСП на Станишев през 2005 г., когато поне според мен мнозинството въпреки видимия икономически възход по време на мандата беше разочаровано от някои не дотам лицеприятни действия на царя и екипа му и реши да заложи на друго.

За 2009 г. и изборите, в които ГЕРБ категорично спечели, мога да бъда и по-конкретен, защото тогава за около 45 дни бях член на икономическия екип на тази партия. Хората и особено тези от бизнеса бяха толкова ядосани от откровенните лъжи и корупцията по време на тройната коалиция, че бяха готови буквално на всичко, за да настъпи промяна и я видяха в лицето на Бойко Борисов. Наглото изявление на лидерът на ДПС Ахмед Доган за преразпределението на порциите от властта пък допълнително мобилизира даже тези избиратели, които не бяха решили дали да гласуват.

Имам усещането, че сегашната ситуация силно наподобява разказаното накратко по-горе. Скандалът с подслушванията, заедно със съмнителните резултати от 3.5 годинишния мандат, имат потенциал да накарат хората от всички социални групи вместо рационално да разсъждават върху политическите и икономическите платформи на партиите и дали те могат да ги изпълнят, да оставят отново ядът да е решаващият фактор за избора. И това ще е напълно логично, ако се позовем на близката ни история, уви.

Т.нар. откриване на недостроената магистрала Люлин, боядисана за пристигането на високите гости от ЕС, упоритите шикалкавения на Румен Петков, че не се е срещал с братя Галеви и гьонсуратлъка на Станишев, че всичко с еврофондовете е наред при наличието на афери като тази в пътния фонд могат спокойно да се сравнят със сегашното поведението на доскорошния вътрешен министър Цветанов, който се прави на ни чул, ни видял за незаконното подслушване, при условие, че по закон точно той отговаря лично за тази дейност.

Моменталната реакция на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов в защита на Цветанов поне за мен е доказателство, че бившият премиер за разлика от предшествениците си през последните 20 години поне си дава ясна сметка какво могат да направят ядосаните хора. Протестите им заради сметките за тока и безхаберното толериране на монополите вече доведоха до падане на стария кабинет, а ако гледаме историята като нищо могат да доведат и до сриване на изборния резултат на управляваща досега партия на предстоящите избори. Не че в момента има ясна алтернатива, носеща духа на промяната, но това е съвсем друга тема.

И в крайна сметка отново икономическите програми и репутацията и капацитета на стоящите зад тях политически сили няма да имат съществено значение за избора на хората, те в голямата си част отново ще избират със сърцето, а не с разума. Последните 23 години поне за мен са доказателство, че резултатите от емоционалните избори далеч не са положителни. Защото да яхнеш народното недоволство е едно, а да спазваш обещанията си и да управляваш държавата в рамките на демократично общество, каквото България с толкова мъки се опитва да изгради, е съвсем друго.