По някакво странно съвпадение един ден след изборите в България в университета в Касел ще се проведе първата в Европа конференция по фолклорна икономика. За съжаление няма време да се състави съответстващ на академичните стандарти анализ на предизборната реторика у нас. Би се получило доста забавно и поучително четиво, подходящо за обучение на студенти.

Паметта е увяхваща незабравка, казва Кузма Прудков – известен персонаж от средата на ХIХ век.  Основен механизъм на забравата е схващането post hoc, ergo propter hoc. Историческата недостоверност, вярата, че след като нещо се е случило след предишните избори, то е по причина на тези избори, е най-елементарният похват на икономическите послания. Той позволява както да се присвояват, така и да се приписват стопански роли на определени правителство.

Очевидно е, че правителството на ГЕРБ не е създател на магистралите, доколкото ги има. Но кандидатите за народни избранници от тази партия и техният водач внушават на народа, че това е тяхна персонална заслуга. Елементарна истина е, че правителството няма собствени ресурси и че само временно разполага със средствата, събрани от населението, и ги разпределя по доста несъвършен начин. Разликата между правителствата е само в степените на несъвършенство. Тези степени са видни от проверките на Сметната палата. Картината е известна от анализите на ИПИ на нейните доклади**.

На пръв поглед изглежда, че несъвършенствата в разполагането с парите на другите са най-малко при ГЕРБ. Но информацията е по доклади, които се отнасят за минали периоди, а причините за неефективността са общо взето типични за всички управления (значителен дял на преразпределението през бюджета, търговия с влияние, липса на съревнование и непрозрачност на държавните поръчки). На това отгоре прегледът за 2011 и 2012г. още не е завършен.Прегледът на ИПИ е публикуван поне двадесет пъти в основните вестници и телевизии, но никой не го помни. По всичко изглежда обаче, че реториката на ГЕРБ за "ние" и "аз", които "построихме" магистралите и "помогнахме" на зачеването на бебета в епруветка, ще им изиграе лоша шега.

Фолкът наистина вярва, че правителството бе приватизирало държавния бюджет***.

За да ти повярват в избирателната кампания, трябва да излъжеш или поне да смениш тълкуванията на случващото се.

Затова пък изглеждат достоверни посланията, че за последните четири години страната преживява "най-страшната" криза, "един милион са обеднели", "100 хиляди малки и средни предприятия са фалирали" и "безработните са се увеличили с 400 хиляди".

Елементарната справка в статистиката (например на ЕБВР, ако някой не вярва на НСИ) показва, че спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%. През 2009 г. той не достига дори скромните по българските исторически измерения 5% от БВП и ще бъде компенсиран с нарастването на националния доход от 2010 докъм средата-края 2013 г. Естествено статистиката на БВП е много неудобен за предизборни цели показател: той осреднява, неразбираем е дори за учещите икономика и не доказва голямата драма. Но все пак сочи, че имало и по-страшни кризи. В преживяването на кризата наивните избиратели обикновено повтарят онова, което чуват от политиците.

Обедняването е следващият трик. Този милион изглежда появил се от нищото. Изглежда, става дума за методика на ОИСР и Евростат за пресмятане на т.нар. относителна бедност или риск от бедност, т.е. процента семейства с общ комбиниран доход под осреднен 60-процентен доход за страната. Този индекс е удобен, защото никой не го разбира, по пък източникът е авторитетен и не показва съотношението към средата на 90-те.

Но дори тук няма откъде възникне въпросният милион. В момента (т.е. 2011 г., за когато са данните) в такъв риск е 30% от населението на България****. За периода 2009-2011 г. увеличението на хората в тази група е от 2,6 процентни пункта, а от началото на измерването (2000 г.) най-голямото влошаване на този показател е от 2005 към 2006 г. – с 8,1 процентни пункта, което обаче най-вероятно се дължи на смяна на методологията от началото на 2006, което прави двата периода – преди и след 2006 г. - несравними. През 2007 г. също има относително значима промяна в показателя (влошаване с 5,4 пункта), което може да се отдаде на първоначално адаптиране към новата методологията. Ако се погледнат двата подпериода, до 2005 и от 2008 насам, не се наблюдават резки колебания в този показател, като промените са съпоставими с тези в другите страни.

Важно е да се знае, че след 2005 г. ефектът на нарастване на доходите е следствие на нарастването на доходите поради развитието на пазара на недвижимост, чуждестранните инвестиции е ефектът от присъединяване към ЕС.  Но тези процеси започват преди мандата на съответното правителство.  Проблемите с безработицата и доходите след 2009 г. са плод на спада в чуждестранните инвестиции и на свиването на търговията с недвижими имоти.

Задачата на твърдението за обедняване на населението не се вижда от пръв поглед, но е проста.  То позволява да се обозначи врагът – предишното управление, а също и да се обещае съществено увеличаване на доходите, например от 40%. Това обещание е може би единственото, което има вероятност да се изпълни, ако след изборите не се предприемат неразумни политики, защото по принцип заплатите в България растат с положителен темп всяка година, дори през кризисната 2009 г., като в годините на висок икономически растеж техният ръст превишаваше 10%.

По е интересно сравнението с бедността в средата на 90-те. По методиката на Световната банка (2 щатски долара на човек на ден) в началото на 1997 г. бедните в България са 36% от населението, а през 2013 г. – 2,8%. Но за тази методика профсъюзите твърдят, че била примитивна и била подходяща за измерване на процесите в Зимбабве. Точно за това и става дума: в онези години България наистина е страна от третия свят и затова все още изглежда зле в сравнение със страните от ЕС.

Иначе данните на НСИ за средните приходи и разходи на човек от домакинството за периода 2009 – 2012 г. сочат, че приходите винаги са били повече от разходите, че средните доходи се увеличават в реално изражение и че съотношението приходи-разходи остава практически постоянно (и дори малко се подобрява през последната година).

Още по-подвеждащо звучат твърденията за фалит на малкия бизнес. Тук причините са няколко.

Фолклорната икономика не позволява да се видят стимулите на хората и фирмите за създаване на доход. Тя вижда решението в преразпределението на вече създадения доход.

Пълна самонадеяност, да не кажа друга дума, е например възгледът, че безработицата ще намалее вследствие на активните мероприятия на правителството по създаване на работни места.  Най-малкото защото доходът, с който ще бъдат финансирана тази заетост, първо трябва да бъде иззет от някого и защото онези, от които той бива изземван (около 1,8 милиона български граждани), ще имат по-малко стимули да създават богатство.

Участниците в предизборната кампания усилено насаждат завист към българските граждани с доходи над средните. Пресата и медиите постоянно им помагат в това начинание. Част от кандидатите за народни избраници експлоатират тази завист и обещават да изземат по-голяма част от дохода на получаващите над 3 000 лева на месец. Ако тази промяна в данъчното законодателство бъде направена, ефектът най-вероятно ще отрицателен: по-заможните или ще скрият част от дохода, или ще го изнесат от страната, или ще ограничат дейността си. А по-незаможните? Те ще имат по-малко стимули да работят по-добре и за по-високо заплащане поради социалната несправедливост на прогресивното данъчно облагане.

Остава красивите идеи на българските политически партии да се финансират с пари на германските, холандските и други данъкоплатци. Чиста илюзия е, че това може да стане. В крайна сметка европейските трансфери са по-скоро неефективни. Разходите на българската икономика за получаването им са повече от реалните субсидии, тъй като те отлагат инвестиции поради очакването за помощи и защото разходите по получаването им са изцяло за сметка на неуспелите местни кандидати за европейски пари за българското село. На това отгоре максимално възможната сума е около 1/20 от преразпределението през държавния бюджет, а вероятната реално достъпна сума е под 1/40 от това разпределение.

В контекста на всички тези факти и стопански отношения фолклорната икономика позволява и на кандидатите, и на избирателите да не губят ентусиазъм по пътя към следващия провал на българската стопанска политика.

**** http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/table.do?tab=table&init=1&language=en&pcode=tsdsc250&plugin=0