Понеже съм много любопитен, чета всякакви свидетелства на външни хора, които описват нас, българите: от пътешественици, минали оттук през 17-и век и нататък, та до разсекретени доклади на чужди посланици. Външният поглед е важен, защото не потъва в подробностите, които всички знаем, а схваща основното, т.е. онези трайни характеристики на културата, които невинаги виждаме, улисани в текущината.

Повечето чужди посетители в продължение на има-няма 300 години описват българина като тежък, мрачен, трудноподвижен, подозрителен, затворен и саможив типаж. Има периоди, в края на 19-и и началото на 20-и век, когато външните наблюдатели са отбелязвали и внезапен порив, у българина, към светлината и лекотата на цивилизацията. Обикновено този порив не трае дълго, след което българинът се връща към неподвижното си и саможиво битуване.

Люшкането между мрачна саможивост и порив към цивилизацията е основното напрежение в душата на българина. Това напрежение оцветява в драматични краски стратегическата задача, която българите се опитват да решат вече втора година: Дали да се доверят на светлината на цивилизацията и да тръгнат към нея, или да повярват на собствената си мрачна и неподвижна природа и да не потеглят наникъде?

Че наблюдаваме пореден порив към цивилизацията, това стана ясно още миналата година, когато 65 на сто от българите подкрепиха протестите. Такава всенародна подкрепа никога не е била регистрирана и затова обикновено протестите оставаха заключени в София и шепа областни градове. Този път стана ясно, че народът като такъв се опитва да тръгне към нещо ново, скъсвайки с нещо познато.

Още след първите избори през тази година стана ясно, какво точно се опитва да направи българинът. След дългогодишна фасцинация със силата, простотията и тарикатлъка,

И на първите, и на вторите избори през 2021 година българите се опитаха да излъчат такива свои представители, които да са обратното на 90-те, т.е. да не са мутри, тарикати или простаци. Това очевидно ще е и въпросът на идващите трети избори: Как да направим така, че да оставим зад гърба си 90-те години, за да бъдем поведени към цивилизацията от някакви други, анти-деветдесетарски, прилични хора?

Допреди седмица-две изглеждаше, че ребусът няма да е труден за решаване: след изборите анти-деветдесетарските партии правят мнозинство, разбират се за правителство и работата е свършена. От мрака на мутро-обществото се тръгва отново към светлината на цивилизацията. Или, по-подробно: от общество, в което отношенията са регулирани с гола сила, основната мотивация е алчността и властват груби, ръмжащи мъже да се премине към общество, регулирано от закона, мотивирано от свобода и солидарност, водено от прилични хора, загрижени за общото благо.

Днес нещата изглеждат доста по-несигурни, защото природната мрачност, недоверие и саможивост на българина отново надигат глава.

Прословутите "червени линии", които (както съм имал възможност да пиша и покрай априлските, и покрай юлските избори) са дивашка глупост, отново изплуват. Най-гротескно, както често се случва, този процес върви при БСП, като например заявката на Корнелия Нинова, че след изборите нямало да преговаря с партии, които не се борят с Истанбулската конвенция и с "джендър идеологията". Но "червени линии" започват да избиват като обрив при дребна шарка и при останалите партии, което осуетява бъдещото коалиране и отслабва мотивацията на хората да гласуват.

На ниво култура, което е по-важното ниво (защото е по-трайно и по-дълбоко) саможивата природа на българите направо експлодира покрай ограничителните мерки, обявени наскоро от служебното правителство.

Съответно, ако се върнем на нивото на политиката, този изблик на мрака, заложен в българската душа, може да доведе до формирането на парламентарно мнозинство, което да продължи мутренския модел на 90-те години.

Може и да убие в зародиш порива към светлината на цивилизацията. Едва ли е далеч моментът - може би говорим за дни - в който надигналата се мътилка ще извлече от дъното предишни зловония, като например влаковете, натъпкани с български деца, пътуващи към черни гей-двойки в Норвегия; или партенката, че "Европа" се готви да направи педофилията задължителна: или взетата назаем от руски конспиратори теория, че "Западът" се готви да изтреби всички българи, защото им завижда.

Имаме две възможности. Едната е да се вземем в ръце и да възпроизведем онзи стремеж към цивилизацията, който са демонстрирали българите от времето на Възраждането или от бурната модернизация след обявяването на Независимостта. Другата възможност е отново да илюстрираме тезата на мъдрия, но тъжен Йордан Радичков, че при нас липсва спираловидно развитие от европейски тип, тъй като ние живеем в кръговрат, който не отива наникъде.