VIII

През трупове

На следващата сутрин целият град го знаеше: министър-президентът беше приел в ложата си актьора Хьофген и бе разговарял с него цели двай­сет и пет минути. Представлението бе продъл­жило с доста голямо закъснение след антракта, публиката трябваше да чака, пък и бе чакала с удоволствие. Сцената, която се разигра пред очи­те ù в министерската ложа, беше много по-зани­мателна от "Фауст"

Хендрик Хьофген, който някога се бе предста­вил като "другар" на сцената на "Буревестник", когото бяха почти отписали и причислили към измета на нацията, тоест към емигрантите - сега той стоеше там пред очите на всички, ре­дом с всесилния шишко, който изглеждаше в най-весело настроение. Мефистофел флиртуваше и се шегуваше с могъщия, който неколкократно го по­тупа по рамото и на сбогуване просто не пускаше ръката му. Публиката на Държавния театър шу­шукаше, развълнувана от това зрелище.

Още съ­щата нощ сензационното събитие се обсъждаше и коментираше разгорещено в кафенета, салони и редакции. Името Хьофген, което през последните месеци никога не споменаваха без известен скеп­тицизъм - със злорада усмивка или със съжали­телно свиване на рамене, - сега започнаха да на­зовават с ново страхопочитание. Върху него бе паднал отблясък от чудовищното сияние, което заобикаля властта.

Защото исполинският офицер летец, който току-що беше произведен в чин генерал, принад­лежеше към най-горната върхушка на автори­тарната и тотална държава. Над него беше само още фюрерът - който едва ли можеше да се смята вече за смъртен. Както Господ на небето бе об­кръжен от архангелите си, така и диктаторът бе заобиколен от своите велможи. Вдясно от него стоеше пъргавият дребосък с физиономия на граб­лива птица, гърбавият пророк, венцехвалецът, подбудителят и пропагандаторът, който имаше раздвоения език на змия и всяка минута измисля­ше нова лъжа.

Вляво от повелителя пък беше мяс­тото на фамозния шишко: той стоеше широко разкрачил крака, с царствена осанка, подпрян на палаческия меч, искрящ от ордени, ленти и ве­рижки, всеки ден предрешен в различни разкошни одеяния. Докато дребосъкът отдясно на престола съчиняваше лъжите, шишкото всеки ден измис­ляше нови изненади за собствено развлечение и за забавление на народа: празненства, екзекуции или народни костюми. Той колекционираше орде­ни, фантастични одежди и фантастични титли.

Колекционираше, разбира се, и пари. Смееше се със самодоволно грухтене, когато научаваше за мно­гобройните вицове, които народът си позволява­ше да кове за слабостта му към разкоша. Поняко­га, когато беше в лошо настроение, нареждаше да затворят и бичуват някой, който си бе развързал твърде много езика. Най-често обаче се хилеше благосклонно. Да бъде прицел на обществения ху­мор, му се струваше признак на популярност - а точно нея търсеше той.

Тъй като не умееше да бръщолеви така обаятелно като своя конкурент, демона от рекламния отдел, той трябваше да си я осигури посредством внушителни и баснослов­но скъпи екстравагантности. Наслаждаваше се на славата си и на живота си. Китеше подпухна­лото си туловище, ходеше на лов, плюскаше и се наливаше. Нареждаше да задигат картини от музеите и да ги окачват в двореца му. Общуваше с богаташи и изискани хора, канеше принцове и знатни дами на трапезата си.

Някога беше беден и изпаднал и то не бе много отдавна; толкова по-настървено се наслаждаваше сега на това, че може да има толкова пари и хубави неща колкото си иска. "Не е ли моят живот като приказка?!" - си казваше често той. Беше човек, склонен към ро­мантиката. Затова обичаше театъра, с наслада вдъхваше въздуха зад кулисите и с удоволствие седеше в кадифената си ложа, където пък публи­ката се любуваше на него, преди сам той да види нещо забавно на сцената.

Животът му и такъв, какъвто си беше, му до­падаше: ала съвсем по неговия авантюристичен и разюздан вкус щеше да потръгне едва когато отново избухнеше войната. Войната - така си мислеше тоя шишко - беше развлечение от още по-интензивен порядък, отколкото всички удо­волствия, които можеше да си позволи сега. На войната той се радваше като дете по Коледа и считаше за най-важна своя задача да се готви за нея със старателна хитрост.

Нека рекламното джудже върши своето за тази цел, да купува с ду­зини вестници в чужбина, да пръска милиони за подкупи, да организира мрежа от шпиони и про­вокатори в петте континента, да изпълва ете­ра с нагли закани или с още по-нагли уверения в миролюбивите си чувства - той, шишкото, има­ше грижата за самолетите. Защото Германия трябваше да има преди всичко самолети.

В края на краищата отравянето на атмосферата с дол­нопробни лъжи беше само подготвителна игра. Един ден - и шишкото от сърце се надяваше, че той не е чак толкова далеч - въздухът над евро­пейските градове щеше да бъде отровен вече не в преносен смисъл: за това щеше да се погрижи генералът летец, който съвсем не прекарваше всичкото си време да седи в театри или да се преоблича.

Ето го, разкрачил крака, които са като стъл­бове, изпъчил напред огромния си корем и сияещ. Върху него и върху суетливия господар на рекла­мата пада почти също толкова светлина, колко­то и върху фюрера, който стои между тях. Той пък като че ли почти нищо не вижда, очите му са беззрачни и мътни като на слепец. В себе си ли се вглежда той? В себе си ли се вслушва? И какво чува там?

Пеят и говорят ли гласовете в сърцето му все същото, което министърът на пропаганда­та и всички дирижирани от него вестници неу­морно му повтарят и потвърждават - че той е пратеник Божи и трябва само да следва звездата си, за да може Германия, а с нея и целият свят да намерят щастие под неговото водачество? Това ли чува той наистина? Действително ли вярва в това?

Ако се съди по лицето му, едно подпухнало еснафско лице с израз на самодоволен екстаз, той може би наистина чува това, може би наистина вярва в него. Но да го оставим на неговите бла­женства или съмнения. Това лице не крие никаква тайна, която би могла задълго да ни интригува или покори. То не обладава достойнството на духа и не е облагородено от страданието. Да от­върнем поглед от него.

Да го оставим, великия човек, да си стои сред своя крайно съмнителен Олимп. А кои още се тъл­пят там около него? Какво прекрасно сборище на богове! Прелестна дружина от гротескни и опас­ни типове, пред които един Богу немил народ се гърчи в делириума на благоговението? Любимият фюрер е скръстил ръце, изпод вероломно сведе­ното чело слепият, свирепо втренчен поглед се плъзга над множеството, което мълви молитви в нозете му. Шефът на пропагандата грачи, а ми­нистърът на самолетите се хили.

Че какво ли го настройва така весело, какво го кара да изглеж­да така разположен? За екзекуции ли си мисли той, или на възбуденото му въображение се при­виждат нови, нечувани методи на унищожение? Вижте, той вдига бавно масивната ръка! Окото на всесилния се е спряло на някого от тълпата. Ще бъде ли нещастникът тутакси откаран, изтеза­ван и убит? Тъкмо напротив - върху него се из­лива благоволение и той ще бъде издигнат. А кой е той? Някакъв актьор?

Нали е известно, че ви­сокопоставените господа хранят симпатии към комедиантите! Той излиза скромно, но с твърда крачка напред. Признайте: той добре приляга на това общество, обладава лъжливото му достойн­ство, истеричния му порив, суетния му цинизъм и евтиния демонизъм. Актьорът вирва брадичка и блещука с елмазените си очи. Ето че шишко­то едва ли не с любов протяга двете си ръце към него. Актьорът се е доближил съвсем плътно до групата на боговете. Той вече може да се къпе в блясъка им. И със съвършената грация на придво­рен кавалер той скланя глава и подгъва коляно пред тлъстия исполин.

В дома на Хендрик на Райхсканцлерплац теле­фонът вече не преставаше да звъни. Малкият Бьок седеше с бележник до апарата, за да си за­писва имената на тия, които се обаждаха. А те бяха директори на театри и филмови компании, актьори, критици, шивачи, автомобилни фирми и колекционери на автографи. Хьофген не иска­ше да говори с никого. Лежеше в леглото си и от щастие беше изпаднал в истерия.

Министър-президентът го бе поканил на интимна вечеря в двореца си: "Ще бъдат само неколцина прияте­ли" - бе казал той. Само неколцина приятели! Зна­чи Хендрик вече беше един от най-близките! Той се премяташе и крещеше от радост между копри­нените си възглавници и завивки, пръскаше се с парфюм, разби една малка ваза на парчета, запра­ти един пантоф в стената.

- Това не може да се опише! - ликуваше той. - Сега вече ще стана много голям! Шишкото ще ме направи много голям!

Внезапно лицето му доби угрижен израз и той повика Бьок.

- Бьокхен - слушай, Бьокхен! - рече провлечено той, като мяташе коси погледи. - Всъщност аз много голям негодник ли съм?

Бьок го гледаше с недоумяващи, воднистосини очи.

- Как така - негодник? - запита той. - Защо пък негодник, господин Хьофген? Вие просто има­те успех.

- Аз просто имам успех - повтори Хендрик и погледна с блещукащи очи към тавана. Протегна се сластно. - Просто успех... Добре ще го използ­вам аз тоя успех. Чудеса ще направя. Вярваш ли ми, Бьокхен?

Бьокхен му вярваше.

Това беше третият възход на Хендрик Хьофген. Първият беше най-солидният и най-заслуженият: защото в Хамбург Хендрик бе поработил добре и публиката можеше да му бъде признателна за не една хубава вечер. Втората конюнктура, в Бер­лин от "времето на системата", се бе разгърнала с трескаво пресилен темп и носеше много при­знаци на болестното и нездравото.

Тази трета конюнктура обаче имаше характер на протек­ция, тя дойде "мълниеносно" като всички акции, предприемани от националсоциалистическото правителство. До неотдавна Хендрик беше още емигрант, вчера - онази полуподозрителна фигу­ра, с която хората не обичаха да бъдат виждани заедно на публично място; буквално за една нощ той бе станал голям човек - само един знак на де­белия министър бе достатъчен за това.

Интендантът на държавните театри му на­прави веднага голямо предложение. Може би не го стори съвсем непринудено, нито дори по же­лание, а действаше по заповед от горе, във всеки случай Цезар фон Мук показа най-благодушна фи­зиономия в тази фатална игра, протегна и двете си ръце на новоангажирания артист и в прилив на сърдечност заговори на саксонски диалект:

- Великолепно, че от сега нататък ще принад­лежите изцяло на нашата среда, драги ми Хьоф­ген. Държа да ви кажа колко много се възхищавам от вашето развитие. От един малко лековат човек вие се развихте в съвсем сериозен, съвсем пълноценен.

Цезар фон Мук много добре знаеше защо се от­нася с разбиране и благосклонност към такива криви на развитието, каквито току-що описа с тъй приповдигнат език. Той самият беше пре­търпял подобно развитие; наистина неговото "лековато" - ще рече, политически неблагона­деждно - минало лежеше доста по-назад, откол­кото греховете на Хьофген. Преди Цезар фон Мук да стане приятел на фюрера и литературна звез­да на националсоциализма, той бе вече известен като автор на драми, изпълнени с пацифистич­но-революционен патос.

Може би сега, когато говореше за особеното си уважение към развитието на Хендрик Хьофген, драматурга, който се бе издигнал от тъй осъди­телни убеждения до героичен мироглед и интен­дантски пост, си бе спомнил за литературните грехове на собствената си възторжена младост. С топлота в очите той добави:

- Впрочем тази вечер ще имам случай да ви представя на господин министъра на пропаган­дата. Той съобщи, че ще дойде в театъра.

Хендрик се запозна с полубоговете и се оказа, че с тях може да се разбира също така добре, както с някакъв си Оскар X. Кроге, и дори решително по-добре, отколкото с внушаващия страхопочи­тание "професор". "Че те съвсем не са толкова лоши" - каза си Хендрик и почувства искрено об­лекчение.

И тъй, този дребничък, чевръст господин беше господарят над огромния рекламен апарат на Третия райх, човекът, който обичаше да се назо­вава пред работниците "стария ви чичо доктор", който със своята енергия, дар слово и с въоръже­ните си банди бе спечелил за националсоциализма скептичния и буден Берлин, град, който иначе не се оставяше така лесно да го подведат.

Това, зна­чи, беше хитроумната глава на партията, която измисляше всичко: кога да се организира факелно шествие, кога да се хулят евреите и кога - като­лиците. Докато интендантът говореше саксон­ски, министърът приказваше с рейнски акцент, който веднага накара Хендрик да се почувства като на родна земя. Пък и гъвкавият дребосък със своята сякаш разядена от много приказки уста, изглежда, преливаше от интересни и модерни идеи: говореше за "революционна динамика", за "мистичния жизнен закон на расата" и после на­право за бала на печата, на който Хьофген щеше да рецитира нещо.

Това беше първото представително тържество, на което Хендрик получи възможност да се появи публично в кръга на полубоговете. Той имаше почетното задължение да съпроводи гос­пожица Линдентал до залата, тъй като минис­тър-президентът пак беше закъснял. Лоте но­сеше чудесна рокля с втъкани пурпурни и копри­нени нишки; Хендрик пък едва ли не изглеждаше болен от изисканост и достойнство.

Тази вечер го фотографираха не само с генерала летец, но и като разговаряше с министъра на пропагандата; последният сам беше дал знак за това. Министъ­рът показа прочутата си, неотразимо чаровна усмивка, с която даряваше и онези, които някол­ко месеца по-късно биваха принасяни в жертва. Все пак не му се удаде напълно да потисне злоб­ното искрене на очите. Защото той мразеше Хьофген - протеже на конкуренцията, на минис­тър-президента.

Ала шефът на пропагандата не беше човек, който се ръководи от чувствата си и им позволява да диктуват постъпките му. На­против, той запази достатъчно хладнокръвие и пресметливост, за да си каже наум: щом като този актьор трябва да стане едно от култур­ните светила на Третия райх, би било тактиче­ска грешка да оставим на дебелия единствената заслуга за неговото откриване. Трябва да стис­нем зъби и да застанем ухилени пред обектива.

Колко лесно вървеше всичко! Как прекрасно се нареждаше всичко: Хендрик имаше чувството, че е избраник на щастието. "Всичкото това благо­воление - си мислеше той - ми падна направо от небето. Можеше ли да отблъсна толкова мно­го блясък? Никой на мое място не би го сторил - който твърди обратното, за мен той е лъжец и лицемер.

Пък и нямаше да ми подхожда да живея като емигрант в Париж - просто нямаше да ми подхожда!" - заключи той с предизвикателна са­моувереност. При вида на цялата тази навалица от хора, сред която отново се бе озовал, той си спомни бегло, но и с чувство на дълбоко отвра­щение за самотните си, нерадостни разходки по парижките площади и булеварди. Слава тебе, гос­поди - сега пак бе заобиколен от хора!

Че как ли се казваше този елегантен господин с побелялата глава и изпъкналите сини очи, кой­то така настойчиво го заговори? Да, разбира се, това бе Мюлер-Андрее, прочутият сладкодумец от "Интересантес Журнал". Все още ли печелеше той толкова много пари със своята поучител­на поредица от статии "Имахте ли понятие за това?". Но не, разбира се. "Интересантес Жур­нал" не излиза вече. Ала господин Мюлер-Андрее си живее, дори пак е изплавал отгоре, отракан чо­век, веселяк.

Още в 1931 година издал някаква кни­га "Приближените на фюрера" - тогава наистина под псевдоним. Но междувременно си припознал труда като свой и от най-високо място се заин­тересували за него. Господин Мюлер-Андрее чу­десно се е измъкнал, няма за какво да тъгува по "Интересантес Журнал", министерството на пропагандата плаща по-добре, а именно в минис­терството на пропагандата работи сега старият веселяк. Той сърдечно разтърсва ръката на актьора Хьофген: и тъй, пак се видяхме, да, да, времената се менят, но ние двамата имаме къс­мет - та господин Мюлер-Андрее открай време си е бил почитател на артиста Хьофген.

А този малкият, който размахва бележничето си като знаме, това беше Пиер Ларю - сега край него не се виждаше никакъв jeune camarade communiste[1], напротив, само гиздави и напети момци в едно­временно прелъстителната и респектираща униформа на СС. Мосю Ларю намираше, че на праз­ненствата и увеселенията на висшите нацист­ки функционери му е още по-забавно, отколкото на приемите на еврейските банкери.

Той просто бе разцъфтял, с толкова много интересни хора имаше възможност да се запознава сега: твърде симпатични убийци, които заемаха високи постове при Гестапо; един гимназиален учител, кой­то съвсем отскоро бе пуснат от лудницата и бе станал вече министър на просветата; юристи, които смятаха правото за либерален предразсъ­дък, медици, които гледаха на медицината като на еврейска шашарма, философи, които считаха "расата" за едничката обективна истина: всички тия чудесни типове мосю Ларю канеше на вечеря в "Еспланада".

Да, нацистите умееха да ценят гос­топриемството му и неговата деликатна нату­ра. Позволено му беше дори да интригува по малко в тяхна полза из посолствата, а за награда го пус­наха да говори в "Спорт-палас": отначало хората се разкиснаха, когато бледото джезве кокали из­лезе на подиума и започна да писука нещо за дъл­бокото разбиране, което "истинска Франция про­явявала към Третия райх", но после се умълчаха, защото "старият доктор", лично министърът на пропагандата, гневно ги призова да мируват, и тогава Пиер Ларю взе да декламира нещо като любовен химн в чест на Хорст Весел, загиналия сводник и мъченик на нова Германия, когото той нарече гарант на вечния мир между двете велики нации - Германия и Франция.

Мосю Ларю едва не се хвърли на врата на ак­тьора Хьофген, толкова се зарадва, че го вижда отново.

- Oh, oh, mon très cher ami! Enchanté, charme de vous revoir![2]

Ръкостискания и най-сърдечен смях. Не е ли щастие да живее човек в тази Германия! Не из­глежда ли новият ми любимец в гиздавата си СС-униформа много по-красив, отколкото който и да било от ония мръсни комунистически хлапа­ци? Bonsoir, mon cher, je suis tout à fait ravi* - да жи­вее фюрерът, още тази вечер ще съобщя в Париж колко весели и миролюбиво настроени са в Берлин, никой не мисли за нищо лошо, колко прелестна из­глежда госпожица Линдентал, а ето че идва и док­тор Радиг, наздраве!

Нови ръкостискания, защото към групата се присъедини и доктор Радиг. Той също изглежда­ше в превъзходно настроение, за което имаше всички основания: отношенията му с национал­ния режим, колкото и обтегнати да бяха в нача­лото, сега от ден на ден се подобряваха. Сервус, Радиг, как си, стара лисицо! Хьофген и Радиг се по­гледнаха засмени един друг като двама почтени добряци.

Ето че вече можеха отново да се показ­ват спокойно заедно на публично място, вече не се компрометираха взаимно, а и не се срамуваха един от друг: успехът, това върховно, необоримо оправдание на всяко безчестие, ги беше накарал и двамата да забравят всякакъв срам. Четиримата - мосю Ларю и господата Радиг, Мюлер-Андрее и Хьофген - се поклониха сияещи и усмихнати, защото министър-президентът, но­сещ се във валсова стъпка с Лоте Линдентал, бе минал покрай тях и им бе кимнал.