ПРОЛОГ

Първо запалваш цигара, димът се къдри, устремен към тавана. Всмукваш и той изпълва гърлото ти, после стига до дробовете и прониква в кръвообращението, причиняващ леко изтръпване. Оставяш цигарата в пепелника, преди да се заловиш да стъкмиш сцената си. Навеждаш се над гърба на канапето, прекарваш въжето около рафтовете, а димът се плъзга по лицето и щипе на очите ти.

После омотаваш копринен шал около въжето, та да е меко, дръпваш го веднъж, и пак, за да се увериш, че е здраво прикрепено. Правено е и преди. Упражнявано е, изпробвано. Премерено е до съвършенство. Дотук, не по-нататък. Нищо повече. Иска се само мъничко смърт.

На екрана избраният филм е готов да тръгне.

И последният щрих - портокалът, поставен върху чиния. Вземаш ножа - остър, с дървена дръжка - и го забиваш в плода. Половина, четвъртина. Осмина. Кората е оранжева, бяла във вътрешността си, а самият плод стига до кървавочервено по краищата, съчетал в себе си спектъра на залеза.

Изчерпват се всички нужни текстури. Парещият очите дим във въздуха, фигурите, танцуващи на екрана пред очите ти. Подплатеното с коприна грубо въже. Бученето на кръвта в ушите, когато мигът наближава повече и повече, сладката експлозия на цитрус върху езика, която да те притегли обратно оттам тук, преди да е достигната точката, от която връщане няма.

Действа всеки път. Знаеш, че си в безопасност, насаме със себе си.

Зад заключена врата - само ти и възхитителният връх, който ще достигнеш.

Само на няколко сърдечни удара отстояние. Щом пристигам в кантората, отивам право в стаята на техническите сътрудници и чакам да ме забележат насред звънящите телефони и бръмченето на копирната машина. Най-сетне Марк вдига поглед.

- Добър вечер, госпожице. Обадиха се от надзорната адвокатска фирма. Много са доволни как сте се справили с онзи обир.

- Благодаря, Марк - отвръщам. - Уликите им за идентифициране нищо не струваха. Но съм доволна, че приключи.

- И то с добър резултат. За понеделник няма нищо, но това се получи за вас. - Посочва към тънка купчинка от книжа върху бюрото си, вързани с розова лента. Не изглеждат особено внушително.

- Чудесно. Благодаря. Какво е?

- Убийство. И вие ще сте водещ адвокат по него - отговаря той и ми подава книжата с намигане. - Браво на вас, госпожице.

Излиза от стаята, преди да съм успяла да кажа нещо. Стоя и държа снопчето документи, покрай мен минават чиновници и стажанти, забързани както е обичайно в края на деня в петък. Убийство. За пръв път ще съм водещ адвокат в дело за убийство. Онова, към което съм се стремила през целия си професионален живот.

- Алисън. Алисън!

Правя усилие, за да се фокусирам върху онези, които ме викат.

- Идваш ли за по питие? Ние тръгваме. - Санкар и Робърт, и двамата адвокати над трийсетте, са повели със себе си неколцина стажанти. - Ще се видим с Патрик в "Кея".

Думите им привличат вниманието ми.

- Патрик? Кой Патрик? Брайърс?

- Не, Сондърс. Еди току-що приключи дело с него и празнуват. Онова за измама, най-после му се видя краят.

- Ясно. Само ще прибера тези книжа. Ще се видим там.

Стиснала документите, излизам от стаята и държа главата си сведена. Усещам шията си пламнала и не искам никой да види алените петна по нея.

Благополучно стигам до кабинета си, затварям вратата и си поглеждам лицето в огледалото. Поставям червило, после руж, който смекчавам с малко пудра отгоре. Ръцете ми треперят твърде силно, та да се пробвам с очна линия, но си сресвам косата и пръсвам отново парфюм - не е нужно да разнасям със себе си вонята на затворнически килии.

Бутвам книжата в задната част на бюрото, намествам снимката в рамка, която съм извъртяла. Питиета в петък вечер. Но аз отивам само за едно.

Тази вечер нещата ще вървят по план.

Групата ни изпълва половината от подземния бар, слабо осветено заведение, често посещавано от криминални адвокати и техническите им сътрудници. Докато слизам по стълбите, Робърт размахва чаша към мен и аз сядам до него.

- Вино?

- Вино. Определено. Но само една чаша. Тази вечер искам да се прибера рано.

Никой не коментира. Патрик не е казал здрасти. Седи на отсрещната страна на масата, погълнат е в разговор с една от стажантките - онази Алексия - и държи чаша с червено вино. Изискан, красив. С усилие отмествам поглед.

- Добре изглеждаш, Алисън. Подстригала ли си се? - Санкар е въодушевен. - Нали ѝ отива, а? Робърт, Патрик? Патрик? - натъртва. Патрик не вдига поглед. Робърт, заприказван с един от младшите сътрудници, се извръща, кимва и вдига за тост халбата си.

- Браво, възлагат ти убийство. И то като водещ адвокат. Преди да се усетиш, ще си вече адвокат на Короната. Не ти ли го казах още когато се справи така добре в апелативния съд миналата година?

- Да не се увличаме толкова - казвам. - Но ти благодаря. Изглеждаш в добро настроение. - Гласът ми е весел. Не ме е грижа дали Патрик е забелязал, че съм дошла, или не.

- Петък е и заминавам за Съфък за седмица. Пробвай се и ти да идеш на ваканция някой път.

Усмихвам се и кимвам. То се знае, трябва да го направя. Една седмица край морето може би. За миг си представям как лудувам сред вълните като по игривите портрети в някои ваканционни бунгала. Хапвам риба с пържени картофи на плажа, навлечена, за да се предпазя от октомврийския хладен вятър, духащ откъм Северно море, а после наклаждам огън в печката си с дърва в моята съвършена къщичка. И тогава си припомням папките, струпани на бюрото ми. Не сега.

Робърт налива още вино в чашата ми. Изпивам го. Разговорът се върти около мен, Робърт крещи на Санкар, на Патрик, после пак на мен, редят се безвкусни шеги, следвани от смях. Още вино. Поредната чаша. Други адвокати се присъединяват, пакет цигари обикаля масата. Пушим навън, още една, не, не, ще си купя, все от твоите задигам, търся дребни, препъвам се нагоре да купя цигари от бара, не, нямаме "Марлборо Лайтс", само "Камъл", но на кого му пука вече, я да пийнем още вино и още една чаша, и още една, както и шотове с нещо лепкаво и тъмно, а стаята, разговорите и шегите се завъртат наоколо ми във все по-стремителен вихър.

- Не каза ли, че ще си тръгваш рано?

Трябва да се фокусирам. Патрик е точно пред мен. От известни ъгли напомня Клайв Оуен с посребрена коса. Опитвам се да ги нацеля, местя глава, накланям я.

- Боже, колко си мотана.

Посягам да хвана ръката му, но той рязко се дръпва и се оглежда. Облягам се на стола, отмятам косата от лицето си. Всички останали вече са си тръгнали. Как така не съм забелязала?

- Къде са другите?

- Отидоха в клуб. В онова заведение, "Шик". Ходи ли ти се?

- Мислех, че си гукаш с Алексия.

- Значи все пак си ме зърнала, като влезе. Чудех се...

- Ти беше този, който ме пренебрегваше. Дори не погледна към мен за едно "здрасти". - Опитвам се неуспешно да скрия негодуванието си.

- Хей, няма защо да се впрягаш. Давах на Алексия съвети за кариерата ѝ.

- О, не се и съмнявам. - Вече е твърде късно, всичката ми ревност е бликнала неудържимо. Защо той винаги ми причинява това?