Мечтите и имигрантскaта реалност се сблъскват в "Изхвърлени в Америка" на Джанин Къминс
Широко коментираният роман "Изхвърлени в Америка" на писателката Джанин Къминс излезе от печат и може да се поръча онлайн от издателство ICU.
В центъра на сюжета е Лидия, собственичка на книжарница, която живее в Акапулко, заедно с осемгодишния си син Лука и съпруг си Себастиан, който е журналист. На фона на нарастващо напрежение покрай влиянителните наркокартели в града, Лидия обича книгите започва връзка с непознат мъж, който често посещава книжарницата - той се оказва бос на най-новия наркокартел, а делата му са разследвани от съпруга й. "Дали бих се справила, ако живеех на място, започнало да се разпада около мен? Ако децата ми бяха в опасност, колко далеч бих стигнала, за да ги спася? Исках да пиша за жени, защото техните истории често се пренебрегват", казва писателката.
Приемът на книгата е полюсен - въпреки позитивните ревюта и дебют под номер 1 в бестселър класацията на New York Times, но не липсват и критики в посока, че тъй като Къминс не е мексиканка, тя не портретира автентично действителността и персонажите. Критиките ескалират дотам, че издателите ѝ в САЩ решават да отменят турне на Джанин Къминс от съображения за сигурността на авторката. В близко бъдеще се очаква и екранизация на романа.
Преводът от английски език е на Надежда Розова.
Джанин Къминс е родена през 70-те години в американска военноморска база в Испания, в семейство на военен и медицинска сестра. Родителите й са американски граждани, а едната й баба е от Пуерто Рико. Първата й книга, мемоарът A Rip in Heaven, излиза през 2004 г.
"Дневник" публика бележката на авторката към романа, в която тя разказва повече за темите, които са я подтикнали да напише книгата и кои моменти в живота й също са оказали влияние: "В разговорите си с мексиканци рядко чувах думата американец в смисъл на гражданин на тази страна - вместо това, те използват дума, която дори не съществува в други езици - estadounidense, съединено-американски-щатец. Докато обикалях и проучвах, дори самата идея за Американска мечта започна да ми се струва присвоена."
"През 2017 година на границата между САЩ и Мексико на всеки двайсет и един часа умира по един мигрант. Без да броим големия брой мигранти, които изчезват безследно всяка година. В света през 2017 година, докато завършвах този роман, е умирал по един мигрант на всеки деветдесет минути - в Средиземно море, в Централна Америка, в Африканския рог. На всеки час и половина. Това прави по шестнайсет жертви всяка нощ, в която съм завивала децата си в леглото. Когато започнах проучването си за книгата през 2013 година, беше трудно да се намери такава статистика, понеже никой не следеше. Дори сега Международната организация по миграция предупреждава, че наличните статистически данни по всяка вероятност отразяват само част от реалния брой загинали хора, защото - на първо място - много от изчезналите мигранти изобщо не са били регистрирани никъде. Така че броят по-скоро се доближава до двеста жертви за всяка пералня, която пускам. Понастоящем броят на регистрираните изчезнали хора в Мексико е около четиридесет хиляди, а разследващите редовно попадат на масови гробове с десетки, понякога стотици тела.
Също така е вярно, че през 2017 година Мексико беше най-опасната страна в света, в която да работиш като журналист. Броят на убийствата в национален мащаб бе достигнал своя пик, а мнозинството от тези убийства оставаха неразкрити, все едно дали жертвите са мигранти, свещеници, репортери, деца, кметове, или активисти. Картелите действат безнаказано. Никой не може да помогне на жертвите на насилие.
Аз съм гражданка на Съединените американски щати. Подобно на мнозина в тази страна, произхождам от семейство със смесена културна и етническа принадлежност. През 2005 година се омъжих за нерегистриран имигрант. Излизахме в продължение на пет години, преди да сключим брак, и една от причините за тази дълга връзка беше, че той искаше първо да получи зелена карта. Съпругът ми е един от най-умните, работливи и принципни хора, които познавам. Завършил е колеж, собственик е на успешен бизнес, плаща данъци, както и цяло състояние за здравни осигуровки. При все това, след като опитвахме години наред, се убедихме, че няма законен начин, по който той да получи зелена карта, преди да станем съпрузи. През годините на връзката ни живеехме в страх, че всеки момент може да бъде депортиран. Веднъж на Шосе 70 в покрайнините на Балтимор ни спря полицай - заради неработещ габарит. Последвалите минути, докато чакахме полицаят да се върне при колата ни, бяха сред най-мъчителните в живота ми. Държахме се за ръце в тъмното на предната седалка. Мислех, че губя своя мъж.
Затова може да се каже, че имам своите основания. Истината за личния ми интерес към тази история обаче е по-сложна.
Има още два фактора с по-голяма тежест от имигрантския статус на мъжа ми, които разпалиха интереса ми към темата. Първият е този: когато бях на шестнайсет, две мои братовчедки бяха брутално изнасилени от четирима мъже и изхвърлени от мост в Сейнт Луис, Мисури. Брат ми беше пребит и също хвърлен от моста. Разказах за онази ужасна трагедия в първата си книга, мемоара A Rip in Heaven. Тъй като онова престъпление и последвалото написване на книгата са повратни точки в моя живот, аз се превърнах в човек, който винаги, при всякакви обстоятелства се интересува от историята на жертвата повече, отколкото от тази на извършителя. Вълнуват ме герои, които преминават през неописуеми трудности, хора, които успяват да преодолеят сериозни травми. Като Лидия и Соледад. Не са ми толкова интересни изпълнените с насилие, псевдомъжкарски сюжети, пълни с гангстери и полицаи. Светът и бездруго е пълен с предостатъчно такива истории. Има художествена литература, описваща света на картелите и наркотрафикантите, която е силна и важна - прочетох много такива книги в ранните етапи на подготовката за написването на книгата. Тези романи помагат на читателя да разбере къде се корени част от насилието на юг от нас. Описанието на това насилие обаче поддържа ужасен стереотип за Мексико. И ето, аз видях ниша за роман, който да въведе повече лични моменти в подобни истории, да представи хората от обратната страна на преобладаващите истории. Обикновените хора като мен. Дали бих се справила, ако живеех на място, започнало да се разпада около мен? Ако децата ми бяха в опасност, колко далеч бих стигнала, за да ги спася? Исках да пиша за жени, защото техните истории често се пренебрегват.
Което ме отвежда до последния, най-важен фактор, повлиял на решението ми да се заема с тази тема. Отне ми четири години, за да приключа проучванията си и да напиша тази книга, тоест, започнах много преди в центъра на общественото внимание да влязат теми като мигрантска вълна и издигането на стени. Но още тогава бях разочарована от духа на публичното говорене за имиграцията в тази страна.
Разговорът сякаш винаги се въртеше около политиката, а моралните или хуманитарните съображения се изключваха напълно. Бях ужасена от етикетите, които обществото беше склонно да лепи на южноамериканските мигранти още преди пет години, а оттогава нещата значително са се влошили. В най-лошия случай възприемаме тези хора като нахлуваща паплач от престъпни типове, които изчерпват ресурсите ни, а в най-добрия - като някаква безпомощна, обедняла кафява маса без лице, която тропа на вратата ни, за да търси помощ. Рядко мислим за тях като за ближни човешки същества. Като за хора, способни да взимат собствени решения и да допринесат за собственото си светло бъдеще или за нашето, както са правили толкова поколения обругавани имигранти.
Когато баба ми дошла в Щатите от Пуерто Рико през 40-те години на миналия век, била красива, обаятелна и впечатляваща жена от заможно столично семейство и млада съпруга на ослепителен военноморски офицер. Очаквала да я приемат като такава. Установила обаче, че хората в САЩ имат доста ограничена представа за това какво означава да си от Пуерто Рико и въобще от Южна Америка. Всичко, свързано с баба ми, обърквало новите ѝ съседи: цветът на кожата, косата, акцентът, възгледите й. Не била такава, каквато те очаквали да бъде една пуерториканка.
Баба ми прекара почти целия си съзнателен живот в Щатите, но така и не се почувства приета. Ненавиждаше неизкоренимо погрешното мнение на американците за нея. Не успя да преодолее тази своя ненавист и отзвукът от нейното възмущение и до днес се проявява в семейството ми по странни начини. Един от симптомите съм аз. Винаги на нож срещу всеки, който не зачита другия, винаги срещу невежеството в общоприетите схващания за етнос и култура. Съзнавам прекрасно, че хората, които идват през южната граница на страната ни, не са безлика кафява маса, а са отделни личности, всеки със своята неповторима история, минало и причина да премине границата. Усещам това с мозъка на костите си, със своята ДНК.
Затова се надявах да разкажа една такава неповторима лична история - през кода на художествената литература - като начин да почета стотиците хиляди истории, които може би никога няма да узнаем. По този начин се надявам да създам пространство, в което читателят да започне да чува личните гласове. И когато гледаме мигранти по новините, да помним: това са човешки същества.
Такива бяха моите основания. Все пак, когато реших да напиша тази книга, се притеснявах, че привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини, че е напълно възможно да не съм доразбрала нещо. Тревожех се, че тъй като не съм мигрант и не съм мексиканка, не ми е работа да пиша книга, чието действие в голямата си част се развива в Мексико и всички герои в нея са мигранти. Ще ми се някой с по-кафеникав оттенък на кожата да я бе написал. Но от друга страна, рекох си, ако си човек, способен да се превърне в мост, защо да не станеш мост? И започнах.
В първите дни на проучванията ми, преди да се убедя напълно, че наистина трябва да разкажа тази история, разговарях с един великодушен учен, със забележителна жена, ръководител на катедрата за изследване на мексиканците чикано към Университета на Сан Диего. Името ѝ е Норма Иглесиас Прието, споделих с нея съмненията си. Казах ѝ, че се чувствам задължена да напиша тази книга, но недостатъчно квалифицирана. Джанин, за да разкажем тази история, са ни нужни колкото може повече гласове, отвърна тя. Насърчителните ѝ думи ми даваха сили през следващите четири години.
Бях педантична и целеустремена в проучванията си. Пътувах много от двете страни на границата и научих колкото се може повече за Мексико и мигрантите, за хората, обитаващи пограничните райони. Всички цифри в книгата са верни и макар да промених някои имена, повечето места също са истински. Героите обаче, макар да са събирателен образ на хората, с които се запознах по време на обиколките си, са плод на авторовото въображение. Не съществува картел с име Лос Хардинерос, нито пък основавам историята му на конкретен картел, въпреки че като цяло е представителен за организацията и духа на картелите, с които се запознах по време на проучванията си. Ла Лечуса не е реално съществуващ човек.
Докато се подготвях за написването на тази книга, се наложи да изтрия от речника си думата американец. Навсякъде другаде в Западното полукълбо съществува раздразнение, че Съединените американски щати са си присвоили тази дума, макар че всъщност Америките са дом на множество култури и хора, които възприемат себе си като американци без присвоените културни конотации. В разговорите си с мексиканци рядко чувах думата американец в смисъл на гражданин на тази страна - вместо това, те използват дума, която дори не съществува в други езици - estadounidense, съединено-американски-щатец. Докато обикалях и проучвах, дори самата идея за Американска мечта започна да ми се струва присвоена. Има един чудесен надпис на граничната стена откъм Тихуана, който за мен се превърна в двигател на цялото начинание. Снимах го и сега ми стои като тапет на компютъра. Всеки път, когато се почувствах разколебана или обезсърчена, събуждах екрана на компютъра си и поглеждах снимката: También de este lado hay sueños.
И от тази страна има мечти."