Бек знаеше много малко неща за Румъния. По време на официалния инструктаж беше научил, че е "латински остров сред славянското море", че по време на Втората световна война антисемитизмът тук е бил най-свирепият в цяла Европа, че сега страната се опитва да получи икономическа независимост от Съветския блок. Особено го заинтересува свирепостта, тъй като сред много човешки състояния, които имаше призванието да си представя, убийствената непоносимост беше сред тези, които най-трудно му се удаваха. Той беше евреин. Макар че можеше да става раздразнителен и дори отмъстителен, в неговия бюджет на емоции не беше включена твърдоглавата свирепост.

Петреску го чакаше във фоайето на хотела в девет и като пое куфара от ръката му, го поведе към колата под наем. На дневна светлина шофьорът изглеждаше нисичък мъж, пепеляв на цвят - лицето му бяла пепел, ниско подкастреното петно на мустаците - сива цигарена пепел, а очите - по-тъмна утайка на по-груба субстанция. Държеше се нервно, резервирано и дребнаво - Бек остана с впечатлението за човек, чиято глупост беше толкова крайна, че мозъкът му се напряга, за да може да изпълни и най-простите задачи.

Докато пътуваха още из града, шофьорът постоянно натискаше клаксона, за да предупреждава пешеходците и велосипедистите, че се приближава към тях. Преминаха през предградията от предвоенните години, където сградите с циментова замазка напомняха на Южна Калифорния - следвоенните жилищни блокове бяха в московски стил, правоъгълни и без въздух; минаха и покрай еретичната изложбена зала, цялата от стъкло, която румънците бяха построили, за да отбележат двайсет години индустриален прогрес през социализма. Тя имаше формата на огромна моряшка барета, а пред нея се издигаше висока колона на Бранкузи, излята от алуминий.

- Бранкузи - каза Бек. - Аз не знаех, че го признавате.

- О, определено - отвърна Петреску. - Родното му село е светилище. Мога да ви покажа много негови ранни творби в нашия национален музей.

- А Йонеско? Той наистина ли не съществува за вас тук?

Петреску се усмихна.

- Този изтъкнат човек, ръководителят на нашия съюз - каза той, - обича да прави малки шегички. Той е известен тук, но все още няма много постановки. Студентите в своите стаички вероятно четат на глас пиеси като "Плешивата певица".

Бек се разсейваше в разговора от това, че шофьорът непрекъснато негодуващо бибиткаше. Сега вече пътуваха из провинцията и се движеха по прав, леко наклонен път, от двете страни ограден с дървета, чиито дънери бяха боядисани в бяло. По банкета на пътя вървяха стари жени, които носеха вързопи и самите те целите приличаха на вързопи; малки момчета, които пришпорваха магарета с пръчици, вървяха напред, а мъже, облечени в светлосини работни дрехи, крачеха спокойно, без да бързат, с празни ръце.

Шофьорът свиреше с клаксона към всички тези хора. Ръката му с къси пръсти и посивели нокти потрепваше, когато той натискаше контактния пръстен на клаксона и произвеждаше пелтечещ развълнуван звук, като започваше да подава сигнала вероятно от стотина метра предварително и продължаваше така, докато подминеше човека, който обикновено единствено се обръщаше и поглеждаше намръщено. Тъй като по пътя имаше доста голямо движение, шумът беше фактически непрекъснат и след първия половин час започна да измъчва Бек като зъбобол. Той попита Петреску:

- Трябва ли да прави това?

- О, да. Той е съзнателен човек.

- Каква е ползата?

Петреску, който развиваше вълнуващи размисли за увлечението на Марк Твен по апарата на капитализма, което упражнило вредно влияние върху неговия буколически гений, снизходително обясни:

- Бюрото, от което ние наемаме колите, осигурява водача. Тези хора са специално обучени за тази професия.

Бек си даде сметка, че самият Петреску не е шофьор. Той се осланяше на онова неосъзнато доверие на пътника в самолета - кръстосал крака, сложил си слънчевите очила, изричащ все по-любезни и по-любезни фрази, докато Бек се навеждаше неспокойно напред, натискаше въображаеми спирачки върху голия под, нервно подръпваше кормилото, каквото там нямаше, опитваше се да отнеме управлението на колата от този ужасен и безмилостен шофьор без всякакво чувство за ритъм.

Когато минеха през някое село, шофьорът увеличаваше скоростта и учестяваше пелтечещите звуци на клаксона си - групички хора и ята гъски рязко се дръпваха, сякаш биваха отнесени от експлозия, а Бек имаше чувството, че предавките, онези скоростни предавки, които контролират и включват мозъка, се трошат.

Когато започнаха да се качват нагоре в планините, шофьорът се залови да демонстрира своята техника на вземане на завои: той наближаваше всеки така, сякаш беше враг, ускоряваше и в последния момент натискаше спирачката, сякаш мачкаше змия с крак. От тези резки тласъци и люшкане Петреску пребледня. Избръснатата му до синьо челюст изглеждаше влажна и лъскава и той изричаше фразите не толкова гладко. Бек му каза:

- Този шофьор трябва да бъде изпратен в психиатрията. Той е болен и опасен човек.

- О, не, не, той е добър човек. Тези пътища, те са трудни.

- Моля ви поне да го накарате да престане да си играе с клаксона. Това е цял тормоз.

Петреску повдигна вежди, но се наведе напред и каза нещо на румънски.

Шофьорът му отговори, непознатият език изтрополи в устата му, макар че гласът му беше тих.

Петреску обясни на Бек:

- Той казва, че това е предпазна мярка.

- О, господи!

Петреску беше искрено объркан. Той попита:

- В Щатите вие сам ли карате вашата кола?

- Естествено, всеки прави това - отвърна Бек, след което се притесни, че е засегнал чувствата на този социалист, на когото се налагаше да се подложи на аристократичното неудобство да бъде возен от друг човек. През останалата част от пътя той повече не каза нищо за шофьора. Калните ниви в равнината с къщи от средиземноморски тип бяха отстъпили на тъмни борови гори, в които бяха разположени немски тип дървени вили.

В най-високата точка, където се намираше старата граница на Австро-Унгария, беше паднал нов сняг и колата, безмилостно притисната в коловоза, за няколко сантиметра не помете няколко деца, които теглеха шейните си. Оттам до Брашов разстоянието беше кратко, пътят се спускаше надолу. Спряха пред новопостроен хотел с бледорезедав цвят на шамфъстък. От това неприятно пътуване Бек получи главоболие. Петреску внимателно слезе от колата, облизвайки устните си - връхчето на езика му се показа мораво на фона на лицето му, от което кръвта се бе оттеглила. Шофьорът, точно толкова спокоен, колкото е и струпана пепел, която никакъв вятър не може да издуха, смени сивото си шофьорско сако, провери маслото и водата и извади обяда си от багажника.

Бек го изгледа, за да види дали не е останала следа от удовлетворението му, някакъв белег на зла умисъл, но нямаше нищо. Очите му бяха живи петна, а устата му - уста на момче от класа, което понеже не е нито достатъчно силно, нито интелигентно, е превърнало своята малоценност в характерна черта, което му беше повод за гордост. Той безизразно погледна към Бек - Бек обаче се запита дали този човек не знаеше все пак малко английски.

В Брашов американският писател и неговият придружител прекараха времето си в безобидно разглеждане на забележителности. В местния музей имаше селски носии. В местния замък имаше брони. Лютеранската катедрала ги изненада: готическите линии и мащаби бяха съчетани с прозрачно стъкло и аскетичност на украсата, благородна и скръбна, и както Бек усети, оставяше човек твърде сам с Бога. Той усети тук Реформацията като опустошителен вятър, довян отпреди четиристотин години.

От покрива на хотела гледката беше като снимка в червеникавокафяво - виждаше се празен плувен басейн, а по металните дантели на столовете беше навалял мокър сняг. Петреску потръпна и слезе в своята стая. Бек смени вратовръзката си и слезе до бара. От стените музиката бълбукаше като шампанско. Барманът разбираше какво е мартини, макар че смеси равни части джин и вермут. Клиентите бяха млади и много от тях говореха унгарски, защото Трансилвания беше отнета от Унгария след войната.

Един благовиден младеж се справи с неохотно използвания от Бек френски и успя да изтръгне от него, че е un ècrivian, и му поиска автограф. Това обаче се оказа само прелюдия към предложената размяна на писалки, при която Бек се лиши от скъпата със сантименталната си стойност "Естърбрук" и получи в замяна безименна химикалка, която пишеше червено. Бек надписа три и половина пощенски картички (до любовницата си, до майка си, до издателя си и половин картичка до редактора на "Коментари"), преди червената химикалка да пресъхне. Петреску, който нито пиеше, нито пушеше, най-сетне се появи. Бек го попита:

- Моят герой, къде беше? Аз изпих четири мартинита и ме измамиха в твое отсъствие.

Петреску се смути.

- Бръснах се.

- Бръснал си се!

- Да, унизително е. Всеки ден ми се налага да отделям цял час да се бръсна и въпреки това нямам вид да съм се обръснал, защото брадата ми е толкова твърда.

- Слагаш ли си ножчета в бръсначката?

- О, да, купувам си най-добрите и при всяко бръснене сменям две.

- Това е най-тъжната история, която съм слушал. Позволи ми да ти изпратя няколко свестни ножчета, когато се прибера у дома.

- Моля ви, недейте. Няма по-добри ножчета от тези, които аз използвам. Просто моята брада е феноменална.

- Когато умреш - каза Бек, - можеш да я завещаеш на румънската наука.

- Вие ме иронизирате.

В ресторанта имаше танци - туист, хали-гали, както и танц, при който всички, уловени за ръце, правеха смешни подскоци. Американските танци тук бяха станали невинни като птици в полет. От време на време някой млад мъж, строен и с коса, сресана във формата на папагалска човка, току подскачаше във въздуха и като че започваше да се рее там, издавайки пронизителен звук, сякаш притискаше езика си към небцето. Мъжете в Трансилвания изглеждаха по-пъргави и с повече фантазия, отколкото жените, които се движеха със своите коктейлни рокли с издути като камбани поли вдървено и тържествено, може би по наследство от селските си баби. Всяко момиче, което минеше покрай тяхната маса, биваше описвано от Петреску, в началото без всякакъв хумор, като "типична румънска красавица".

- А тази с оранжевите устни и клепки?

- Типична румънска красавица. Скулите ù са направо класически.

- А русата зад нея? Дребната, пълничката?

- Също е типична.

- Но те са толкова различни. Кое му е по-типичното?

- Всички са типични. Ние сме една съвършена демокрация.

Сред изобилието от танци млада певица, по-талантлива от онази в Букурещ, се появи на подиума. Тя беше усвоила, вероятно от филмите от свободния свят, ужасно маниерния навик да се напряга, при което всяка нота, без значение колко достъпна беше и колко ниска беше, биваше придружена с такова излъчване на лицето, сякаш това бе някакво невероятно постижение. Усмивката ù в края на всяко изпълнение съчетаваше заговорническо примигване с очи, най-висша скромност и смаяно самодоволство.

Да, независимо от тази измамност, у момичето имаше живот. Бек беше очарован от едно изпълнение на италиански език, при което имаше доста оживено цупене и заканителни жестове с пръст, както и поставяне на юмруците на кръста. Петреску му обясни, че песента представлява жалбата на млада съпруга, чийто мъж постоянно ходел на футболни мачове и никога не оставял при нея вкъщи. Бек го попита:

- И това ли е типична румънска красота?

- Аз смятам - отговори Петреску с някакво мъркане, което Бек не беше чувал преди, - че тя е типична малка юдейка.

Пътуването късно следващия следобед обратно до Букурещ беше по-неприятно от това на идване, защото се извърши отчасти в мрака. Шофьорът се изправи пред това предизвикателство, като започна да кара с по-висока скорост и двойно по-често да натиска клаксона. По време на едно рядко прекъсване на опасността - на равния път към Плоещ, където само нефтените кули внасяха разнообразие в отегчителния пейзаж, Бек го попита:

- Съвсем сериозно, ти не усещаш ли, че този човек е ненормален?

Пет минути преди това шофьорът се бе обърнал към задната седалка, като оголи равните си сиви зъби в кратка като нервен тик усмивка, за да коментира някакво куче, което лежало мъртво край пътя. Бек подозираше, че по-голямата част от коментара му не бе преведена.

Петреску кръстоса крака по един упадъчен и отегчен начин, който вече беше започнал да дразни Бек, и отговори:

- Не, той е добър човек, изключително любезен човек, който взема съвсем на сериозно своята работа. В това отношение той е също като красивата юдейка, на която вие толкова се възхитихте.

- В моята страна - каза Бек - думата "юдейка" се смята за оскърбителна.

- Тук обаче - отвърна Петреску - тя просто е описателна. Нека поговорим за Херман Мелвил. Възможно ли ви се струва, щото "Пиер" да е още по-велика творба от "Белият кит"?

- Не, аз мисля, че той не е още по-велик, възможно ми се струва.

- Вие иронизирате моя английски. Моля да ми го извините. Поради това, че съм предразположен към прилошаване от движение, се е стигнало до несвързаност на мислите ми.

- Нашият шофьор определено може да причини несвързаност на мислите на всеки. Възможно ли е той да е покойният Адолф Хитлер, когото граф Дракула е приел да живее при него?

- Мисля, че не. Въстанието на нашия народ през 1944 година, за щастие, ликвидира фашистите.

- Наистина е за щастие. Като говорим за Мелвил, ти чел ли си "Ому"?

Беше се случило така, че Мелвил беше любимият американски автор на Бек и у него той бе усетил онази сила, която по-късно по различен начин бе развита от Драйзер и Хенри Джеймс. По време на вечерята, когато се прибраха в хотела, той изнесе цяла лекция на Петреску за Мелвил.

- Никой друг - заяви той (беше си поръчал цяла бутилка румънско бяло вино и усещаше езика си бърз и подвижен като пеперуда) - не се е изправял по-безстрашно очи в очи с нашия национален ужас. - Той си сипа още вино. Певицата на хотела, която, както сега Бек забеляза, имаше стърчащи напред зъби, а също и тромави крака, наперено се приближи към тяхната маса, освободи краката си от кабела на микрофона и ги почете с изпълнението на френската версия на "Някоя омагьосана вечер" на Франк Синатра.

- Значи, вие не смятате - попита Петреску, - че Натаниел Хоторн също се е изправял срещу очите на ужаса? Или лаконичният Амброуз Биърс?

- Quelque soir enchanté- пееше жената, а очите, зъбите и обеците ù проблясваха като кристалните плоскости на полилей.

- Хоторн си затваряше очите - изказа мнението си Бек, - а Биърс беше кривоглед.

- Vous verrez l'étranger

- Аз се притеснявам за теб, Петреску - продължи Бек. - Ти не трябва ли някога да си отидеш у дома? Няма ли някоя фрау Петреску, някоя мадам Петреску или както там се казва, някоя типична румънка, добре, няма значение - той внезапно се почувства безкрайно самотен.

В леглото, когато стаята му престана леко да се олюлява, така както го беше посрещнала на влизане, той се сети за шофьора и мъртвосивото лице на човека му се стори като лицето на всичко мръсно, изхабено, тъпо и безконтролно в този свят. Беше виждал тази кратка като нервен тик усмивка и преди. Къде? Той си спомни. Осемдесет и шеста улица-запад, на връщане от парка "Ривърсайд", Мики Суорц, едно дете, с което той постоянно спореше - и винаги беше прав, и винаги губеше.

Най-грозната им разправия беше във връзка с едни комикси - дали художникът, да речем, Елзи Сигар, който беше нарисувал моряка Попай, или Харолд Грей, който беше нарисувал малкото сираче Ани, дали въпросният художник, когато дублира лицата от една картинка на комикса в друга, ден след ден, ги прекопира. Бек беше твърдял, че е очевидно, че не е така. Мики беше настоявал, че нямало как да не се използва някакъв механичен процес.

Бек се бе опитал да обясни, че това не е кой знае колко трудно и не се изисква голямо майсторство, че то е също както почерка на един човек, който винаги е един и същ - на Мики лицето му бе помръкнало и твърдеше, че това не е възможно. Бек обясни това, което толкова ясно виждаше - че всичко е възможно за човешките същества с малко упражнения и малко дарба, а разнообразието в различните картинки беше доказателство за неговата теза. Просто се научи да гледаш, тъпчо.

Лицето на Мики цялото се бе свъсило и излъчваше една напълно нечовешка тъпота с опулените му свински очички, докато той непрекъснато клатеше глава: "Не, не, не", и Бек започна да се плаши, да се вбесява и се опита да обезглави другото момче с юмруците си, а момчето на свой ред го прикова на място и притисна лицето му към грапавия пясък от камъчета и стъкла, който покриваше циментовата алея между два жилищни блока.

Тези неизметени груби частици, нещо като градски горен пласт, който се беше увеличил и израснал още по-едър пред очите му, и това преживяване, това увеличение в съчетание с болката, причинена от тези нищожни минерални шушки, вероятно беше причината да се оформи като едно видение. Във всеки случай на Бек му се струваше, докато се плъзгаше в съня, че творческите му способности са били прахосани в опита да преживее отново онзи миг със смъдяща точност.