ПРЕДИСЛОВИЕ

След Втората световна война през 1945 година България бе приютила югославски деца, които хранеше и обличаше, а нашите деца бяха обречени на глад и мизерия. По нареждане на Коминтерна от Москва в Пиринския край трябваше да се създаде македонска нация. Затова ни караха насила да се пишем македонци. Който не се признаваше за македонец, го затваряха или интернираха. В Пиринския край дойдоха от Югославия емисари, книжари, библиотекари и започнаха да създават македонска нация. Те ни внушаваха, че в този край живеят само македонци.

Говореше се за федерация. Границите бяха отворени и се пееше песента "Сталин, Тито, Димитров". От Пиринския край заминахме да следваме в Югославия 280 души на разменни начала. Ние щяхме да бъдем първите строители на новата федерация. През 1948 година Югославия се отцепи от соцлагера и отношенията с България се развалиха. Нашето правителство ни отзова да се върнем в родината. Който не се завърна, бе обявен за родоотстъпник.

По това време в Македония надойдоха сърби и заеха службите, важни от политическо значение, като директори на радиото, директори в училищата, началници по учрежденията и министерствата. В училищата се изучаваше сръбски1, който беше и официалният език. Македонският език се образува на маса от Венко Марковски2, Блаже Коневски3, Крумовски4 и др. За да е по-далече от българския език, сложиха повече сръбски думи. А Вардарска Македония наричаха Южна Сърбия...

Югославската пропаганда разнасяше навсякъде, че те строят нов социализъм, различен от сталинския,

по-човечен и по-демократичен. Направиха ревизия на комунизма, отричайки го като прогресивен строй. Затова големи групи политически емигранти от другите социалистически страни прииждаха в Югославия. Най-много имаше избягали младежи, студенти, интелектуалци от България. Образува се политемигрантско движение. ООН отпусна 100 милиона долара за издръжка на политическите емигранти, но сърбите тези пари ги даваха на тези, които приемаха сръбско поданство. Останалите емигранти живееха в мизерия.

На всички, които останахме във Вардарска Македония, ни предложиха да приемем сръбско поданство. Тези от нас, които не пожелахме да станем техни поданици, затвориха по затворите и концентрационните лагери без съд и присъди. Затворите в Югославия: Идризово, Сремска Митровица, Ниш, Зайчар, Ковачевци, Калето, Земун и други, както и концентрационните лагери Голи Оток, Герово и други се напълниха с българи5. Всеки, който беше избягал от родината, първо минаваше през затворите.

Като студентка в Скопие върху мен и другите български студенти се упражни натиск да приемем югославско поданство. Ние категорично отказвахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където безкрайните изтезания не можаха да сломят българския ни дух. Затова ни прехвърлиха в концентрационния лагер Герово. Този лагер бе един от най-страшните. Никой от нас, оживелите свидетели, не можеше да повярва какво бе чудото да оцелеем в циментовите гробове на подземието, където без съд и присъди изгнивахме с години.

Тези, които сме живи, вероятно се спасихме по Божията воля, защото по природните закони трябваше да сме мъртви и закопани при другите мъртъвци. Въображението е слаб инструмент за възпроизвеждане на жестокостите. Трудно е да се разкаже за тези неописуеми изтезания. Ние бяхме лишени дори от най-скромните права, от които се ползват затворниците в страните с репресивно управление. Побоищата и непосилните инквизиции имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно, та да започне да говори и пише това, което му се диктува. Интелигентни и умни младежи тук оскотяваха от студ, глад и страх.

По време на Тито в Югославия загинаха повече от 30 000 българи и над 200 000 минаха по затворите и лагерите. Във Вардарска Македония диктатурата унищожаваше всичко, което не действаше по сръбски, и всеки, който дръзнеше да се нарече българин, изчезваше безследно. Палачите не ги интересуваше дали си комунист, или фашист. Щом си българин, значи си враг. На всички у нас, които мълчат за нашите страдания по политически съображения, искам да кажа, че там загиваха българи, загиваха за България. Премълчаването на тази истина е меко казано престъпление.

Щом ще говорим за истината, каквато и да е тя, колкото и жестока да е, трябва да я кажем. И аз съм длъжна да кажа истината. Смятам, че ще бъде престъпление от моя страна, след като останах жива и дойдох от смъртта, да не разкажа за мъртвите борци, загинали от зверствата, предпочитайки смъртта пред предателството. Аз се прекланям пред тяхното страдание.

Авторът

1.09.1996 г., София