Веднага щом зави зад ъгъла, той се огледа за къщата над арката. А като влезе в "Додс Гардънс", слънцето ся­каш го чакаше в края на дългата тясна улица.

- Няма души, само лица - каза той и вдигна поглед към къщите, които го обграждаха: пиластрите бяха заим­ствани от фасади от XVIII век и пресъздадени в по-дре­бен мащаб; част от малките железни балкони бяха прясно боядисани, а други - покрити с ръжда; фронтоните бяха така поломени или порутени , че едва се различаваха над вратите и прозорците; чудато оформените ветрилообраз­ни прозорци дотолкова бяха избелели с времето, че през тях вече не проникваше светлина; гипсовата мазилка със сложни орнаменти сега навсякъде бе повредена; дървото беше загнило, а камъкът - напукан и надраскан. Това беше "Додс Гардънс", Лондон W14 8QT.

На Чарлс обаче тези къщи му се струваха еднакви - всичките бяха приятни семейни жилища. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на балтона си с цвят каки и си подсвиркваше, като се спря само за да погали голямото черно куче, което тичаше с подскоци насреща му.

- Колко ще е хубаво - рече Чарлс - да тичаме заедно на село, нали? - Той се наведе, за да прозвучи тонът му по-поверително. - Като Чарли Браун и Снупи. Като инди­анчето и Ласи. Като слепецът и старото куче Трей. Както знаеш, провинцията не е много далеч. Винаги можем да отидем, стига да искаме. Всеки може.

След тази последна успокоителна реплика той се отда­лечи. Кучето легна в мръсотията, загледано в Чарлс, кой­то продължи по улицата с наперената си походка. После видя как той се спря, отстъпи крачка назад, почеса се по главата и изчезна.

В първия момент Чарлс реши, че в "Додс Гардънс" е пробита дупка, и чак когато слезе от тротоара, забеляза извивката на арката и къщата над нея. Цялото здание беше направено от камък, затова изглеждаше доста по-старо от тухлените къщи наоколо, а щом Чарлс мина под арката, въздухът стана по-студен. На една от вътрешните стени с черно бяха надраскани контури на лице, а над главата му по дървения покрив и ръждясалите железни скоби, кои­то го подсигуряваха, бяха напръскани със спрей сложни знаци и графити.

Отвъд арката се откриваше малък двор и след като Чарлс влезе вътре, до една синя врата забеляза малка табела: "Антиките на Лино. Не се мотайте. Зарад­вайте ни. Хайде, влезте". Това го развесели. Той сложи на главата си двете книги, които носеше под мишница, после прекоси двора на пръсти, докато те застрашително се олю­ляваха, и ги улови, щом паднаха.

Имаше две каменни стълбища, от които лъхаше силна миризма на дезинфектант, а когато ги изкачи, чу гневни гласове точно над главата си. Не различаваше думите, но открояваше пронизителните гневни викове на жена и кре­щенето на мъж, който бе на ръба на истерията. Чарлс стиг­на до първата площадка, където имаше врата с надпис: "Да, стигнахте. Лино". Той почука колебливо и мигнове­но се възцари тишина. Почука отново и някакъв сериозен глас промърмори отвътре: "Влез". Той отвори вратата, огледа се и видя мъж, който усилено бършеше прахта от човката на препариран орел.

- Търся

- А, да.

- Търся г-н Лино.

- Намерихте го. - Мъжът все още беше с гръб към него и вече почистваше ноктите на мъртвата птица.

- Здравейте, аз съм Уичуд. - Това бе обичайният поз­драв на Чарлс.

- Уич? - Г-н Лино звучеше озадачен.

- Уд. Обадих ви се тази сутрин. За книгите.

- Сигурно е така. - Г-н Лино внезапно се обърна и Чарлс с известна тревога забеляза, че през дясната му буза минава ярък пурпурен родилен белег, който за миг направи изражението му някак свирепо. - Скъпа - извика той.

- Скъпа, имаме клиент. - И Чарлс си даде сметка, че пронизителният глас, който бе чул от стълбите, всъщност принадлежеше на самия г-н Лено. - Г-н Уич, моля - той посочи нанякъде, но не довърши изречението и във внезапно настъпилата тишина Чарлс огледа помещението с благосклонен, почти собственически интерес.

От тава­на до пода беше претрупано с украшения, репродукции, препарирани животни и всякакви вехтории: лъжици, оче­видно хвърлени от голямо разстояние в пукната купа за плодове, редица преспапиета от слонова кост върху избе­лели нотни листове, купчина големи кукли с преплетени крайници, все едно са били разстреляни и хвърлени в общ гроб, ярко оцветени шахматни фигури, строени до гипсо­ви бюстове, а на няколко прашни рафта Чарлс видя карти за игра, книги, глинени купи и три малки дантелени чадъ­ра, долепени един до друг.

Имаше чинии, пълни с копче­та и клечки за зъби, полуотворени дървени чекмеджета, претъпкани със стари списания, и две месингови лавици с куп репродукции. В единия ъгъл на помещението гореше парафинова печка (в опасна близост до дървен люлеещ се кон) и въпреки силната топлина, излъчвана от нея, Чарлс едва сега забеляза, че г-н Лино носи костюм от три части. - Г-жо Лино - извика той отново, - човекът чака. Ела и се погрижи за него.

Наклонена метална рампа свързваше това помеще­ние със стаята малко над него - разликата във височината свидетелстваше колко е стара къщата, която, изглежда, се беше килнала или бе хлътнала от едната страна - и сега от­там полетя, все едно тласкана от могъща ръка, инвалидна количка, която доста рязко спря до безглав бюст от розов гипс. Г-жа Лино не обърна внимание на Чарлс, а се наведе в количката и приглушено изръмжа на съпруга си. И тя беше облечена изцяло в черно, но мрачният ѝ външен вид се разведряваше от малката виолетова шапка, която едва-едва бе натъкмена на видимо лъскавата ѝ кестенява коса.

- Г-н Уич

- Уд.

- Г-н Уд ти носи книги, скъпа.

Чак сега погледна към Чарлс, почти свенливо, и с ряз­ко движение се протегна да грабне двата тома, които той ѝ подаде. Заглавието им гласеше: "Изгубеното изкуство на свиренето на флейта през XVIII век" от Джеймс Макфер­сън. Тя издаде тих гърлен звук, който в ушите на Чарлс прозвуча като весело хълцукане.

- Флейтата, г-н Лино, божественото вдъхновение.

- Приближи я до устните си, скъпа. В метафоричен смисъл имам предвид.

Тя погледна към Чарлс, който се усмихваше по време на краткия диалог.

- Вие скитникли сте? Косата ви прилича на гнездо, а брадата ви е като прасковен мъх - да не би да сте бандит музикант? Къде е прекрасният ви инструмент?

Чарлс, който въобще не се изненада от въпросите ѝ, на мига заприказва така заговорнически, сякаш цял живот се бе познавал с тези хора.

- Можеше да бъда флейтист

Всъщност беше купил книгите от една сергия на па­зара в Кеймбридж преди няколко години - просто импул­сивно, но в онзи момент бе решил, че му е писано да стане флейтист. Ето защо внимателно прочете първите няколко страници, но после заряза книгите и почти не ги поглеж­даше. "Изгубеното изкуство на свиренето на флейта през XVIII век" се превърна в част от живота на Чарлс, коя­то той носеше със себе си навсякъде и която постоянно му напомняше, че все още може да стане велик флейтист, стига да поиска. "Няма правила - казваше той. - Всичко е възможно."

Тази сутрин обаче се бе събудил, налегнат от отчая­ние, все едно цяла нощ се бе борил с непобедим враг, и за първи път от много месеци осъзна колко е беден и колко по-беден ще става. Нехайно, за да заглуши тези мисли, той взе двата тома от Джеймс Макферсън и почти на секун­дата му хрумна, че може да ги продаде за солидна сума. Депресията му се разсея - той толкова се впечатли от про­зорливостта си по отношение на бизнес начинанията, че забрави за немотията и започна да обмисля кариера като книжар.