Увод

По пътищата на света се движат разкошните бързи коли "Порше 911". И ние неволно се обръщаме, когато този автомобил прелита покрай нас - толкова е красив и съвършен.

Той е създаден от Фердинанд (Фери) Порше, син, ученик и съратник на своя велик предшественик Инженера с главна буква - Фердинанд Порше.

Освен това всеки ден виждаме по улиците на градовете, независимо в коя страна живеем, малките пъргави модели "Фолксваген Голф". Това са потомците на същия онзи "народен автомобил" (така се превежда названието "Фолксваген"), който получил запомнящото се име "Бръмбар". Тази кола е създадена от Порше. Нещо повече, той е измислил множество технически решения, които се използват в автомобилите и днес, а ще се прилагат и в автомобилите на бъдещето. Убедително доказателство за това са състезателните болиди за Формула 1, построени на принципите, разработени от Фердинанд Порше...

Този технически гений бил още грижовен, нежен баща. Неговата съдба, в която имало главозамайващи върхове и също такива стремителни рухвания, е невероятна.

В първия ден на август 1947 г. двама души се разхождаха по крайбрежната алея на Сена в Париж.

Единият беше възрастен, облечен в полувоенна куртка без пагони и с петлици, в които липсваха отличителни знаци. Другият беше доста по-млад, в спортно яке и с моден каскет.

На десетина крачки зад тази двойка вървяха двама офицери в цивилни дрехи. Нямаше ни най-малко съмнение, че са военни - изглеждаха доста нелепо в гражданско облекло. Те се преструваха, че разглеждат околностите, и старателно отклоняваха погледи от двойката пред себе си.

- Вие искате невъзможното - каза господинът с куртката. - Аз съм министър на правосъдието, но не и френски съд.

- Получено е съгласието на президента - отговори младият му спътник. - Сега вие имате думата.

Тe спряха до парапета на насипа. Съпровождащите ги офицери веднага извадиха вестници от джобовете си и започнаха да се преструват, че са увлечени в четене.

- Кажете ми защо трябва да изпълня молбата ви. Посочете поне един сериозен аргумент!

- Готов съм да платя добре - отговори несигурно младежът.

- Да платите? - усмихна се възрастният господин. - И колко?

- Сто хиляди долара. Това е всичко, което имам.

- Не е убедително. Макар че, признавам, в тези трудни времена Франция се нуждае от пари. Продължавайте!

Младият мъж помълча за момент, а след това каза:

- Имам само един сериозен аргумент, мосю. Фердинанд Порше е мой баща.

Два часа по-късно в конструкторското бюро на фирмата "Ситроен" влезе човек, облечен цивилно. Той беше офицер от личната охрана на френския министър на правосъдието и показа на дежурния пазач документ с министерския подпис. Веднага го заведоха в кабинета на главния конструктор.

- Поканете мосю Порше - каза главният на секретарката, като хвърли поглед на документа. - Впрочем не... Сам ще отида при него.

Придружен от офицера, чието лице излъчваше равнодушие и дори лека сънливост, той се отправи в далечния край на залата, където десетки хора работеха над чертожните дъски. Там зад ниска преграда до бюро седеше белокос старец и пушеше тънка френска цигара.

- Мосю Порше... Фердинанд - каза главният конструктор. - Знаех, че рано или късно това ще се случи. И Бог ми е свидетел, желаех ви го от все сърце. Въпреки че не мога да си представя как ще работим без вас. Ето документа за вашето освобождаване.

- Синът ви чака долу - добави цивилният офицер.

Фердинанд Порше за момент остана неподвижен. По лицето му пробяга и веднага изчезна тъжна усмивка.

- Да, разбира се. Всичко хубаво, Франсоа - рече той, като стисна ръка на главния конструктор.

Сетне излезе навън. Погледна слънцето, озърна се. Близо до старо армейско рено стоеше той, неговият малък Фери - Фердинанд Порше-младши.

Те се прегърнаха и синът каза:

- Всичко свърши, татко. Ти си свободен.

Около една година след това Порше живя във Франция, понеже беше забранено да напуска френската окупационна зона. А в края на лятото на 1948 година синът му отново дойде при него, за да отведе най-после баща си у дома.

От своите вещи старият Порше взе само моливи и изписани тетрадки. Всичко друго остави - не притежаваше нищо, което заслужаваше да носи със себе си в новия живот.

Бащата и синът се качиха в колата на Фери. Това беше мерцедес модел S от 1927 година от гаража на Порше - всичко, което бе останало от огромната колекция експериментални автомобили.

- Какво имаме? - попита той сина си.

- Нищо - отвърна кратко Фери. - Само тази кола, която Луизе спаси.

- Как е тя?

- Бореше се за нас. На нея дължим освобождаването си, татко.

Фердинанд Порше се усмихна и го потупа си по главата:

- Ще оцелеем, синко...

На влизане в Германия им поискаха документи. Американският войник погледна паспортите и учудено вдигна вежди:

- Вие сте Фердинанд Порше и вие сте Фердинанд Порше? Братя близнаци?

- Баща и син - отговори Фери.

Нямаха време за шеги. И двамата не можеха да повярват, че са свободни и се прибират у дома.

- Вие ли сте Фердинанд Порше, който...? - започна с усмивка войникът.

Фери го прекъсна:

- Именно той. Можем ли да продължим?

- Къде отивате?

- В Хановер. След това до Щутгарт - отговори Порше-старши.

- Не, отиваме в Австрия. В родината ни...

Когато влязоха в Германия, бащата попита:

- Защо каза, че отиваме в Австрия, синко?

- Защото заводът във Волфсбург вече не съществува.

Наближаваха Щутгарт, когато бащата изведнъж обърна неспокойно глава.

- Видя ли? - попита той развълнувано. - Фери, видя ли това? Спри колата!

Спирачките изскърцаха, мерцедесът се люшна и спря в края на аутобана. Това беше една от високоскоростните магистрали, построени от Хитлер, оцеляла и почти незасегната от бомбардировките.

Старецът излезе от колата, седна на стъпалото и запали цигара. Покрай него бързо премина малък сив автомобил. Сетне още един. И още...

Порше ги изпращаше с поглед.

Синът му седна до него и погледна баща си с известно безпокойство.

- Виждаш ли? - някак с усилие проговори най-сетне Фердинанд Порше-старши. - Това е нашата KDF. "Тип шейсет."

Синът мълчеше.

- Фери, това е нашата малка кола. Не греша ли?

- Да. Тя е.

- Боже, те са десетки!

- Хиляди са, татко.

Старият Порше заплака.

- Защо каза, че завода вече го няма? - попита след малко, щом се овладя.

Фери се поколеба.

- Защо, синко? Искам да погледна конвейера.

- Може да не ни пуснат, татко - отговори Фери. - Направих запитвания. Заводът вече не се нуждае от нашите услуги.

- Но аз не смятам да ги моля за нищо. Просто искам да видя как нашата количка излиза от заводския портал. Само да погледна!

Фери Порше замълча. Не намираше сили да обясни, че се страхува от грубостта на новите собственици на завода. Баща му не заслужаваше това...