На зазоряване констатирам, че водата на потока е негодна за пиене. Надушвам по-нагоре по течението отвратителна смрад. Между група паднали вейки и гниещи листа откривам някаква мърша. Заради светлосивата козината смятам, че това е труп на ленивец, но може и да греша. Не горя от желание да проверявам. Но нещо ме кара да се вгледам по-внимателно в повърхността на водата. Едва доловимо мехурче ми издава присъствието на голяма водна змия. Ноздрите и очите ѝ се подават съвсем деликатно през килима от гниеща зеленина. Съдейки по размера и формата на главата, това е поне двуметрова жибоя, външно много прилича на питон, но тези змии са си чиста боа. Опитвам се да я доближа, но не е никак лесно, защото това потайно животно вече знае, че съм го забелязал. Още щом стъпвам в зловонната вода, масивният ѝ череп се потапя. Бръквам няколко пъти с един клон, но ми е повече от ясно, че това няма да я накара повторно да излезе. (Внезапното ми желание да я хвана е породено единствено от идеята да я снимам с камерата.)

В джунглата най-важното е да внимавам за змиите, висящи по клоните. Във въздуха те остават глухи и няма как да чуят приближаването ми. Колкото до тази дървесна боа, тя не е отровна. Нейният специалитет за убиване е чрез удушаване.

Чак в два следобед най-после стигам до река Бранкиньо. Първо чувам бързеите ѝ, после съзирам между дърветата бясното течение, което на фона на спокойната гора ми се струва като ускорен кадър от видеолента. Веднъж стигнал на брега, веднага започвам да опипвам и оглеждам за подходящо място, откъдето да я прекося. Оставям раницата, за да не ми тежи излишно, и тръгвам на разузнаване нагоре по течението. Дали да не опитам оттук? Не, ами оттам? Констатирам, че реката е твърде дълбока, за да прегазя, и твърде бърза, за да я преплувам. Продължавам да следвам брега завой след завой, от скала на скала. Проверявам с тояжката какво е дъното. Пясък, скални плочи и камъни. Реката не е повече от двайсет метра широка, на места отсрещният бряг е толкова близо, че ще е относително лесно да хвърля въже с прикрепен в края му тежък карабинер (нося такъв, направен от желязо), който може да се оплете около ствола на най-близкото дърво. Но за съжаление, вече нямам въже, така че умувам друг вариант.

Надявам се, че все някъде ще се натъкна на паднало през реката дърво, което да използвам в качеството на мост, или някаква друга естествена възможност. Но колкото повече се изкачвам, толкова по-високи стават бреговете, а това ми пречи да огледам от близо реката. За всяка проверка ми се налага да слизам, използвайки плетеницата от оголени корени като стълба. Решавам да пробвам един участък, където няколко изхвърлени от течението дънера са образували нещо като праг, свършващ само на около два метра от отсрещния бряг.

Стъпвам внимателно, като се подпирам за баланс на тояжката. Напредвам възможно най-бавно. Конструкцията изглежда стабилна, въпреки че дърветата се люшкат под ударите на потока. Пет метра по-навътре газя във вода, която ми стига до чатала. Благодарение на многото клони, които стърчат отвсякъде, мога да се държа здраво и да остана на крака срещу бясното насрещно течение. Достатъчно ми е да преценя, че бродът е проходим дотук, нататък не е сигурно какво ще последва. Отстъпвайки назад, краката ми рязко пропадат в нещо, което смятах за дъно. След миг чувам само глухо бълбукане, изчезвайки дълбоко под водата. Паднах! И без да се усетя, попадам насред най-опасните бързеи на реката

Течението ме всмуква мощно, вкарвайки ме в един врящ и бесен коктейл. Миксерът блъска главата ми в нещо. За части от секундата ме обхваща паника. Ако не успея да извъртя тялото си, ще се разбия като "Титаник". Речено-сторено. Свивам се на кълбо и превъртам краката си напред с рефлекса на парашутист. Вече се спускам по гръб, като с краката си посрещам ударите в приближаващите се камъни. Влизам в оста на някакъв мощен водовъртеж, който ме изстрелва дълбоко под скалите. Налягането свисти в ушите ми. Усещам как съм грабнат от бързата струя, която се вихри около тялото ми до момента, в който внезапно съм изхвърлен обратно в света на въздуха. Изплувайки на повърхността, започвам да се нося в комбинация от кроул и гмуркане. Достигам до брега и се набирам по стърчащите корени. Стъпвайки на сухо, си казвам: "Това не е краят!". Спасен съм. За пореден път се разминавам на косъм, но вече нямам екипировка! Значи съвсем не ми се е разминало.

Раницата ми е останала на отсрещния бряг, а без нея няма как да изкарам и ден в джунглата. Нощ без хамак и платнище, сън направо на земята. Не, това е твърде мизерна участ дори и за мен. Не мога да си позволя една моя грешна преценка да ме доведе до следваща. Няма как да оставя багажа си под претекст, че мога да се удавя. Трябва отново да скоча в тази река каквото и да ми коства това. Обаче не дърпам ли дявола за опашката? Може би. Но в моето положение не виждам нито една причина да не го направя. Набелязвам мястото, от което ще се хвърля. Изборът пада на едно издадено хълмче, надвиснало на метър над реката. Отскачам от него със засилка и събирам плътно длани напред. Забивам се като торпедо и без много-много да се опитвам да дишам, сека траекторията си. Плувам с гръб към течението, което ми помага много бързо да се добера до сушата. След половин час търсене вече прегръщам щастлив раницата си, все още закачена на клона, на който я оставих. Въпреки ужасното преживяване съм обзет от тиха ярост спрямо собственото си безразсъдство. Не искам да си простя бързо лекомисления подход, с който се отнесох към ситуацията. При целия ми опит не успях да се удавя в Амазонка, нито в Рио Негро, за да стигна сега до подобна непростима грешка. Това трябва да ми послужи за урок.

Обаче нямам никакво намерение да лагерувам тук от грешната страна на игарапето. Утре искам да започна деня си на чисто, а за да се изпълни това мое желание, трябва да се прехвърля отново отсреща. Атакувам бързеите за трети път в този ден. В случая влиза в употреба надуваемият сал. Преодоляването на буйната река с гребане се превръща в значително по-лесно и кратко упражнение. Колко хубаво е да си жив и да се чувстваш жив!

Наслаждавам се на победата така, както отдавна не ми се е случвало. Залагам рибарската мрежа, намирам изумително сухи дърва, пера дрехите си. Разглобявам цялата си екипировка и я суша до огъня. Докато се къпя между потопените корени в реката, стотици бели, зелени и жълти пеперуди прелитат, следвайки полъха над водата. Първият рояк влиза в очите ми, следващите залепват по лицето и раменете. Излизам на брега и се оказва, че почти цялото ми тяло е полепнало с фините им крилца. И за да бъде пълна картинката, върховете на дървета се оцветяват в оранжевите багри на невидимия залез. Вече в тъмното сядам на обилна вечеря с две големи траири (риба вълк), предполагам наречени така заради черните си зъби и челюсти, подобни на вълчите. Въпреки отблъскващия им вид месото много ми харесва. Някои рибари казват, че този вид е преносител на паразит, който причинява опасни стомашни инфекции. Моите наблюдения са, че този паразит поразява предимно хора с по-слаб организъм и такива, които отскоро са пристигнали в тропиците. Моята тайна е всяка вечер да ям по скилидка чесън и сос от тукупи с пименто (сок от дива маниока с люти чушки).

Докато мия тенджерата в реката, под светлината на челника в крайбрежната глина забелязвам дузина следи от няколко бозайника, може би от тапир, дива свиня и т.н. Вероятно заради по-рядката растителност това място е предпочитано от животните за водопой, защото тук трудно могат да бъдат изненадани от някой хищник. В този момент усещам, че нещо ме наблюдава в тъмното. Нещо, различно от всичко, което досега съм долавял да се промъква близо до мен. Там има нещо голямо. Наблизо има чудовище Сигурен съм. Простичкият факт, че внезапно кожата ми настръхва, за мен е достатъчен сигнал да се доверя на сетивата.

Когато се качвам обратно в лагера, остра миризма на урина, примесена с феромони, ме удря в носа. Без съмнение така може да мирише само една мъжка котка Голяма котка. Ягуар или пума. Нищо не виждам, но обонянието ми работи. Подушвам, че онсата е още някъде наблизо. Може би много по-близо, отколкото дори мога да си представя. Ноздрите ми се разширяват, ушите и очите ми застават нащрек. Опитвам се да открия и най-леко движение, но насреща имам най-потайния и могъщ обитател на гората. Какво мога да му сторя? Не съм точно уплашен, по-скоро съм притеснен от усещането на доминиращо присъствие. Ягуарите не нападат хора, но винаги може да има изключение от общото правило. Знам, че трябва да се страхувам повече от пумата, защото тя се хвърля с един скок, атакувайки човека изотзад.

Допреди петдесет-шейсет години това се е случвало, но сега в Амазония почти няма пуми. Със сигурност не и тук. Поразсъждавам за кратко и подкастрям храстите в по-голям периметър около люлката си. След това прилагам стария трик да уринирам във всеки край на бивака. Друго не виждам какво мога да направя, освен да легна в хамака и да се опитам да спя. Записвам няколко нови реда в дневника си и изгасвам фенера.