На 20 август се навършват 130 години от рождението на Хауърд Филипс Лъвкрафт - писател, критик и есеист. Той е определян като най-значимия американски "свръхестественик" след Едгар Алан По.

Идеите си за литературния ужас Лъвкрафт споделя най-вече в есето си "Свръхестественият ужас в литературата" от 1927 година.

Публикуваме част от предговора на сборника "Бащите на ужаса" на издателство "Изток - Запад", писан от преводача Любомир Николов, и откъс от основополагащото за жанра есе "Свръхестественият ужас в литературата".

Тук, в нарушение на академичните правила, ще споделя един личен спомен. Беше в годините след Чернобил, когато информационната завеса постепенно се разкъсваше и до нас започваха да достигат странни и зловещи разкази за ядрената катастрофа. Обезлюдени села, мутации у животните и хората, изродени плевели с фантастични форми и цветове... Всичко това звучеше като разказ на ужаса. И в същото време не можех да прогоня чувството, че вече познавам отнякъде този неопределен, безмълвен страх, пропил далечните земи на Украйна и Белорусия.

После си припомних една новела и едно име - "Цветът от космоса" на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Разбира се, в това произведение, писано през 1927 г., не ставаше дума за радиация. Но всичко останало беше там, едва ли не дума по дума. Лъвкрафт, този Достоевски на фантастиката, бе предвидил сблъсъка на безпомощния човек с чудовищни природни сили, които носят нещо по-страшно от смъртта.

3а личния му живот може да се каже малко. Роден е през 1890 г. и до смъртта си през 1937 г. почти не е напускал град Провидънс, столица на щата Род Айланд.

Съдбата не е била благосклонна към него - болести, мизерия, неуспешен брак... От всичко това Лъвкрафт търси спасение в един въображаем свят, неповторимия свят на загадъчния космичееки ужас.

В световната литература Лъвкрафт заема мястото между двамата всепризнати класици на жанра "хорър" - Едгар По и Стивън Кинг. Но за разлика от тях, неговото творчество е обединено около една централна идея, с която се сблъскваме неизбежно във всеки разказ, всяка новела и повест. Ние не сме сами във Вселената, смята Лъвкрафт. Сред безкрая на пространството и времето съществуват загадъчни светове, обитавани от неописуемо различни и страшни създания. Сблъсъкът с тях носи безумие и гибел, поражда зловещи и загадъчни култове, срутва представите ни за реалност и измислица. от най-древни времена хората са се срещали с чудовищните пришълци и споменът за тези срещи се е съхранил в предания и ръкописи.

Странното очарование на мрачните разкази се крие в тяхната убедителност.

Лъвкрафт е създал своя собствена митология, в която централно място заемат легендите за Ктхулу - пришълец от незнаен свят и създател на страховита религия, смесваща жестокост, магия и неразбираема другопланетна наука. Bсеки сблъсък с прокълнатите древни тайни води до загуба на човешкия облик или до лудост, както става с неведнъж споменавания безумен арабин Абдул ал-Хазред. А за това, колко убедително е творчеството на Лъвкрафт, говори един показателен факт. Макар че ал-Хазред не е нищо повече от измислен литературен герои (при това споменаван само мимоходом), в библиотеката на Британския музей и до днес се появяват читатели, търсещи неговата несъществуваща книга "Hекрономикон".

Не ще и дума, в днешната литература на ужаса навярно можем да намерим десетки автори, чиито книги внушават далеч по-вледеняващ страх. Ала това е грубият, непосредствен страх на вампира зад ъгъла, на маниака-убиец пред прага или ноктестия демон от задгробния свят. Лъвкрафт е далеч от подобни вулгарни похвати.

Неговите произведения всъщност са не толкова за страха, колкото за тревогата на мислещия, търсещия човек, който не желае да затваря очи пред неизвестното, независимо каква цена ще трябва да плати за своята дързост. И по този начин в кратките новели се вплита своеобразната сенчеста поетичност, позната ни още от разказите на Едгар По, но издигната на ново, почти научно ниво. Същевременно действието се развива не в далечни страни, не в отминали епохи, а едва ли не в нашето съвремие - би могло да се каже, че всичко става зад близкия ъгъл. А човекът никога не е могъл да се удържи от желанието да надникне зад ъгъла - дори ако знае, че може да заплати с разсъдъка си.

Впрочем, най-добре го е казал френският писател и изследовател на древните загадки Жак Бержие: "Четенето на Лъвкрафт изисква да имаш здрави нерви. То е като силно питие, което трябва да се поема на малки глътки. Но ни предлага своеобразни удоволствия в онова "абсолютно другаде", за което говори Айнщайн".

ВЪВЕДЕНИЕ

Най-старата и най-силна емоция на човечеството е страхът, а най-старият и най-силен вид страх е страхът от неизвестното.

Малцина психолози биха го оспорили и признаването на тази истина трябва да затвърди завинаги автентичността и мястото на свръхестествената страшна история като литературна форма. Срещу нея са пускани всички стрели на материалистическата изтънченост, която се придържа към често изпитваните емоции и повърхностните събития, и на наивния безвкусен идеализъм, който се противопоставя на естетическия мотив и призовава за нравоучителна литература, която да издигне читателя до подходящо ниво на самодоволен оптимизъм. Но въпреки тази съпротива свръхестествената история е оцеляла, развила се е и е постигнала забележителни висоти на съвършенство, тъй като е базирана на дълбок и основен принцип, чийто повик, дори и да не е всеобхватен, неизбежно е въздействащ и неизменен за интелект, притежаващ нужната чувствителност.

Привлекателността на призрачната страховитост като цяло е твърде малка, защото изисква от читателя известна степен на въображение и способност за откъсване от обичайното битие.

Малцина са достатъчно освободени от ежедневните задължения, за да реагират на отвъдни сигнали, а историите за обичайни чувства и събития или за често срещани емоционални деформации на въпросните чувства и събития винаги ще бъдат предпочитани от мнозинството - и може би с право, тъй като тези обикновени неща съставляват, разбира се, голяма част от човешкия опит. Но сред нас винаги е имало свръхсетивни хора, а понякога странна поредица от фантазии нахлува в непознати кътчета от съзнанието и на най-неподатливите, така че никаква съвкупност от рационални обяснения, реформи или фройдистки анализи не може да отмени тръпката от шепота край камината или в уединена гора.

Тук имаме намесата на психологически модел или нагласа, толкова реален и дълбоко заложен в душевните преживявания, колкото всички други човешки модели или нагласи - стар като религиозните чувства и в много аспекти тясно свързан с тях, твърде обвързан с нашето най-съкровено биологично наследство, че да загуби силното си въздействие над значителна, макар и неголяма част от човешкия род.

Първите инстинкти и емоции на човека формират реакцията му към заобикалящата го среда. Определени усещания, основани на удоволствие и болка, се изграждат около явленията, чиито причини и следствия той разбира, докато от онези, които са му необясними - а вселената е изпълнена с тях от първите му дни, - по естествен начин са изтъкани такива въплъщения, удивителни тълкувания и чувства на страхопочитание и ужас, на каквито можем да попаднем при общества с наивни схващания и ограничен опит.

Неизвестното, също като непредсказуемото, се е превърнало за нашите примитивни предци в страшен и всемогъщ източник на дарове и бедствия, спохождащи човечеството по загадъчни и изцяло извънземни причини, които несъмнено принадлежат към сфери на съществуванието, за които нищо не знаем и към които не принадлежим. Феноменът на сънуването също е помогнал за изграждането на представата за нереален или свръхестествен свят. Като цяло всички условия на първобитния живот на дивака са благоприятствали толкова силно усета за свръхестественото, че не може да ни учуди усърдието, с което потомствената същност на човека се е наситила с религия и суеверие.

Това насищане, като недвусмислен научен факт, трябва да се разглежда на практика като постоянно, когато става въпрос за подсъзнанието и вътрешните инстинкти - защото, въпреки че областта на неизвестното от хиляди години се свива постоянно, по-голямата част от космическото пространство все още е безкраен източник на мистерия, а необятните останки от мощни наследствени асоциации продължават да витаят около всички обекти и процеси, които някога са били загадъчни, колкото и добре познати да са те сега. Нещо повече, действително съществува физиологично запечатване на старите инстинкти в нервната ни тъкан, заради което те ще бъдат смътно действащи, дори съзнателният разсъдък да е прочистен от всички източници на удивление.