Издателство "Сиела" обяви, че пуска ново преработено издание на "Мисия Лондон" - най-популярният роман на Алек Попов, без да уточнява какви са промените. Книгата досега има 16 издания в чужбина, а едноименният филм е най-гледаната българска лента за последните 30 години.

Днес литературната критика определя "Мисия Лондон" като най-забавния български роман на XXI век. Любопитното е, че пръвоначално текстът е отхвърлен от големите издателства - острата критика към дипломатическата мисия в английската столица, където авторът трупа впечатления лично като аташе по културата, е приета със скептицизъм. За това свидетелства самият автор на сайта си alekpopov.net:

Първият издател на "Мисия Лондон" е "Звездан" през 2001 г. Три години по-късно същото издателство преиздава отново романа с нова корица. През 2007 г. издателят Иван Гранитски също публикува книгата. От 2009 г. "Мисия Лондон" се разпространява с логото на "Сиела".

1.

Коста Баничаров седеше във вътрешния двор на къщата на Хайд Парк Гейт и броеше самолетите, прелитащи над Саут Кенсингтън. Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност, форзицията в ъгъла на двора ярко цъфтеше. Коста Баничаров седеше на стълбите бос, по дънки и потник. До крака му имаше полупразна бутилка "Бекс", а между пръстите му догаряше забравена цигара. Самолетите прелитаха приблизително на всеки две минути. Грохотът на двигателите им се влачеше дълго след като отминат, докато се слееше неусетно с шума на новите прииждащи машини. Беше изброил повече от двайсет. Звукът им напомняше прибоя на море. Прозорците на къщата зееха. Течението довяваше ухание на стари фасове. Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния гуляй. Наближаваше единайсет, но Коста не бързаше да разтребва. Имаше цял следобед на разположение.

Междувременно бяха минали още три самолета.

Настойчив звън го изкара от блаженото равновесие. Отначало Коста си рече, че няма сила, която да го накара да отвори. После омекна, съзнавайки, че подобни настроения са грешни и вредни за трудовата му биография. Натика фаса в процепа между плочките и неохотно се надигна. Зашляпа през фоайето. Грамадното кристално огледало неприязнено отрази мършавата му фигура и побърза да я изхвърли извън пределите на позлатената си рамка. Последваха нови, кратки и резки позвънявания.

- Сега, сега - измърмори Коста и добави наум: - Да ти го начукам!

На прага стърчеше висок мрачен господин със зеленикав шлифер, с куфар в ръка. Зад гърба му едно черно лондонско такси правеше сложни маневри, за да се измъкне от тясната уличка. Няколко секунди двамата се изучаваха подозрително.

- Кого търсите? - попита Баничаров на български.

Повехналото лице на господина се оживи от кисела усмивка.

- Аз съм новият посланик - рече той и се втренчи в босите му нозе. - А вие кой сте?

- Ами аз такова... - заекна Коста. - Аз съм готвачът.

- Много добре - кимна посланикът. - Мога ли да вляза?

Коста се отдръпна механично; лъхна го необясним хлад, когато мъжът мина покрай него. Плахата надежда, че това е някаква дебелашка шега, скроена от българските имигранти, с които напоследък се бе сближил, започна да се изпарява. Мъжът остави куфара си на пода, огледа се и гнусливо повдигна вежди. Готвачът почувства, че трябва да каже нещо, преди онзи да го е казал.

- Очаквахме ви след два дни - рече той с лек укор.

- Личи си - язвително подхвърли посланикът, като надзър-на в трапезарията.

- Ако знаехме, че идвате днес... - поде готвачът.

- Промених плановете си - прекъсна го другият.

За всички тия години, прекарани край трапезите на големците, готвачът беше развил особен психологически нюх. Той тутакси надуши, че новият му шеф спада към обширното и богато разклонено семейство на административните кретени. Но имаше и нещо друго, нещо отвъд стъкления му глупашки поглед, което го правеше непредсказуем и опасен. Изведнъж Коста си даде сметка, че тоя тип възнамерява да се засели тук. Нещо повече, сега това беше неговото жилище, а той - Баничаров, щеше да му слугува. Това му се стори безкрайно несправедливо.

Малкият син на Баничаров изпълзя нагоре по стълбите, които водеха към сутерена, обитаван от семейството на готвача. Хлапакът беше измамил бдителността на майка си, което го караше да тържествува. Гъгнейки си нещо свое, детето се изправи и чевръсто затопурка към масичката под огледалото. Върху нея се мъдреше една крехка вещ, която отдавна дразнеше първичните му инстинкти. Баничаров беше тренирал разни спортове на младини, но с времето беше загубил предишната си пъргавост. Малчуганът се вкопчи в ръба на масичката и рязко я наклони. Порцелановата кошничка, заведена под инвентарен номер 73, се разби на пода с апокалиптичен звън.

- Тък-тък! - избърбори весело малкият.

- Ще ти дам аз едно "тък-тък"! - изръмжа Коста Баничаров, като сподави инстинктивния си порив да го перне по тиквата.

Посланикът го гледаше с отровена физиономия.

- Детска му работа - измънка неубедително готвачът. Грабна детето под мишница и се надвеси през перилото.

- Норке! - извика той. Отговор не последва.

- Нооорке! - повтори той. - Ела веднага!

- Заври си го в дрисливия задник! - обади се дрезгав глас.